Какво помня от събитията около 9 септември 1944 год?

Роден съм в едно средно голямо село в бившата Новопазарска околия. Селото ни носи името на р. Крива река , която някога е била източник за водоснабдяване на Плиска -  първата Столица на България.  Селото бе наполовина Българско и наполовина населено от български турци, и с една махаличка от турски цигани (мюсюлмани). Фамилията ни бе най-богатата в селото. По това време бяха останали неотделени от стопанството на дядо ми последните  му трима сина от общо деветте деца. Баща ми Янко и и двамата му по-млади братя – Христо и Иван  притежаваха общо около 300 дк земя, която обработваха сами, но и с помощта на надничари и чираци, (когато някой от тях биваше мобилизиран). Ще споделя няколко „политикоикономически” спомени от това време.

За пръв и единствен път видях немци през 42 или 43 г. Бяхме отишли с баща ми в Нови пазар. Когато обядвахме в гостилницата влязоха трима немски войници, които ми направиха силно впечатление с красивата си униформа и изискано поведение.

По време на войната кметски намесници в селото бяха последователно двама от по-възрастните братя на баща ми. Двете дъщерички на единия – съвсем още деца – се кичеха с нарисуван от тях знак „V” и се поздравяваха като бранници. Това, разбира се, беше игра, от която се заразих и аз. Но след като бях смъмран от родителите си, престанах да се изживявам като бранник.

Може би през зимата на 43/44 г. големият ни род се събра у нас  по някакъв повод. Присъстваха всичките ми чичовци и лели, и много от братавчедите и братовчедките ми. Присъства и един братовчед на баща ми – софиянец, вече известен оперен певец-бас и, както по-късно се разбра, агент на Гешев. Тогава за пръв път чух оперна ария и то на живо. Помня и удоволствието което изпитах от изпълнението на  популярния тогава шлагер „Ристовце булка хубава”. В дните около 9. ІХ. този човек изчезна безследно. Помня страста с която се водеха тогава споравете между, най-общо казано,  „левите” и „десните” в рода.

За известно време един от чичовците ми беше мобилизиран в войскова част, участваща във войната с партизаните, или шумкарите, както тогава ги наричаха. Помня разказите му, как войниците  „не забелязвали” укритите партизани при претърсване на местностите.

В края на август започна да се чува далечен тътнеж на североисток. Вероятно това е било отзвук от сраженията на Яшко-Кишиниевската операция на 3 УФ. Помня как майка ми подскачаше от радост с възгласите  „Дядо Иван иде”. Селото ни се намираше между двете рокадни шосета от Добрич към Шумен и от Силистра през Каолиново към Шумен, но самото то не бе свързано с тях с шосейна връзка. Помня непрекъснатия шум от движение на автомобили, танкове и каруци няколко дни преди 9 септември. Чувах от възрастните хора, че това били първо немски части, разбити на Источния фронт, а след тях и българските части, охранавали границата ни с Румъния.

На 8 или 9 септември сутринта баща ми впрегна двата ни разкошни коня, натовари цялото домочадие и отидохме в съседното село Хърсово на гости на Дядо и Баба – родителите на майка ми, за да посрещнем и ние Червената армия. Къщата на Дядо ми беше в центъра на селото край шосето, по което вече се двежеше непрекъснат поток от каруци, автомобили и танкове От двете страни на шосето се бяха наредили много десетки мъже, жени и деца с радостни лица. Поднасяха на войниците грозде и дини. По едно време в двора влезе войник с повредено колело и започна да вади едно от предните колела на каруцата. Баща ми естествено се възпротиви и показваше че главината на нашето колело е по дълга. Тогава червеноармеецът показа с длан, как ще я скъси. Може би точно този детайл се е врязал дълбоко в съзнанието ми и затава съм запомнил много отчеливо цялата случка. Това обаче не ни разтревожи и затова конете, вързани за каруцата, останаха на мястото си, видно от шосето. Още същия ден двама бойци влязоха в двора, отвързаха конете и ги поведоха навън. Този път баща ми се възпротиви сериозно, но след като единият от бойците опря автомата в гърдите му, баща ми пусна конете. Без много да му мисли той тръгна да догонва частта от която бяха бойците похитили конете ни. Помня, че много се тревожихме, защото баща ни се върна може би след ден два, водейки два коня но не нашите. Разказваше как се придвижвал и достигнал частта чак в с. Мътница край Шумен, как командирът на частта – полковник го приел и след като го изслушал, наредил да му дадат други два, вече преуморени, румънски коня. За конпенсация на по-ниското качество на конете дали на баща ми брезент, гумени ботуши и друго трофейно имущиство и документ че всичко това е дадено от ЧА и е неприкосновено. След няколко дни в селото ни се установи на лагер някаква част или подразделение. От тези топли и слънчеви септемвриски дни си спомням особено отчетливо три неща: как войниците се къпеха в реката; огъня на който готвача пържеше палачинки и ги обръщаши подхвърляйки ги във въздуха, и как ги подхвърляше на войниците, и как те ги ловаха във въздуха. Помня, че понякого ни даваха и палачинки, и консерви, и захар. Веднъж възрастен войник с огромни мустаци ме прегърна и целуна със сълзи в очите. Помогна ми да гледам през оптическия прицел на карабината му.

Още на 8 септември чичо ми – кметския наместник, бе арестуван и отведен в Общината в Хърсово. Били го много жестоко, но не политически противници, а съселани, многократно глобявани от него, най-вече за бракониерство в горите, които тогава бяха общинска собственост.

Накрая искам да направя равносметка на жертвите от нашето село на буржоазните режими и „комунизма”. Равносметка, която в някаква степен може да се приеме като представителна извадка от равносметката за цялата нация.

Жертви и репресирани от буржоазвите режими.

Загинали в Първата световна война – 3 души

Политзатворници със смъртна присъда, заменена с доживотна след Сталинградската битка през 1943 г. – 2 души : Кирил Манев и Кольо Димчев Костов.

Жертви и загинали от „комунистическия” режим:

Загинали и осакатени в Отечествената война: един убит - Добри Димчев Добрев и един осакотен – Йордан Бобчижелев

Репресирани - двама души: Стоян Иванов Стоянов – мой набор, съсед и съученик – лежал в затвора и в концлагера „Белене” няколко години, доколкото знам, за опит за бягство от страната по време на военната си служба. Вторият репресиран е етническия турчин Салим, (забравих му фамилията), също мой съсед, за конспиративна дейност по време на Възродителния процес.

 С това скучно четиво искам  да покажа как и докалко Червената армия е била окупатор,  както и кой от режимите – буржоазните или комунистическия са били по-репресивни.