ОСЪДЕНИ ЛИ СМЕ НА БЕДНОСТ

                         Желю Железов

 

              Осъдени ли сме на бедност като народ, а не като индивиди? Ако да, то на какъв срок? Тези въпроси маркират проблем, според мен, много по-сложен теоретически и решим практически, отколкото е сложността дори на проблемите, които решават учените, работещи в Големия адронен колайдър (ЦЕРН) в Швейцария. В науката отдавна е доказано, че точното фолмулиране на проблема е решението му наполовина.

За точното определение на проблема за бедността и евентуалното му теоретично решение ще представя поне две необходими предпоставки. И една аналогия, която ще служи само за  илюстрация.

1. Все още не съществува, според мен, екзактна формулировка на проблема за настоящата бедност на българската нация, а това предопределя липсата дори на опити за теоретическото и  практическото му решение. Публикувам този Постинг с плахата надежда, че с общите усилия на добронамерени и заинтересувани читатели и участници във Форума ще успеем да достигнем до положителни теоретически резултати, а с това да помогнем и за практическото му решение.

2. Методология на моите изследвания са Марксовото материалистическо разбиране на историята както и неговото икономическо учение, изложено най-пълно и системно в „Капиталът”, но освободени от догматическите наслоения от последните десетилетия, а метод – Хегеловия диалeктически метод на възхождане от абстрактното към конкретното. Бих желал в обсъждането да участват и антимарксисти, и антикомунисти, но със сериозни аргументи, а не с примитивни заклинания, с каквито са пълни форумите.

Аналогията: уподобявам българския народ с млад селянин, който през септември 1944 г. получава от починалия си баща наследство от стотина декара добра, но ниско продуктивна земя. За кратко време, с цената на неимоверни усилия, успява да създаде модерно стопанство, с добър машинен парк и инфраструктура. Към средата на 70-те години, тъкмо когато започва да се радва от постигнотото, се поболява (изпада в криза). От източния си съсед и приятел прихваща догматизъм и доктринерство, а от западния – т. нар. консуматорски идеал, садомазохизъм, субкултура и др. щамове. В резултат на това в организма му настъпва обща дистрофия, предизвикала колапс през 1989 г. Нашият човек оживява, но стопанството му е запустяло, а самият той е болнав и изтощен, страда и от хронична амнезия – забрава на миналото и липса на идеи за бъдещето. Положението му не е като на човек застанал на кръстопът, а по-скоро е безпътица.

Сам, без искрени приятели, каквито вече няма, не е в състояние да възстнови стопанството си. Съседите и „приятелите” му от Брюксел, Моска,  Вашингтон и Анкара, дори да желаят, не са в състояние да му помогнат, а те и не желаят да помагат истински, а, пеейки му приспивни песни, да заграбят запуснатото стопанство, да помогнат за въстановяването му, но вече като тяхна собственост. Каква е и ще е участта му? Прислужник и пазач, живеещ мизерно и самотно в задния двор на Европа! Самотно, защото децата му са забягнали по четирите крайща на света и са забравили бедния си баща, със смъртта на който ще отиде в небитието и славният му род.

За  забогателия български компрадор, (какъвто например е г. Плевнелиев) тази аналогия звучи не особено правдоподобно. Неговата мисъл е като тази на плебея-принц от „Приказка за стълбата” на Христо Смирненски. За компрадора изобщо бедността и мизерията са нещо нормално, като лошото време например, и от нея всеки сам трябва да се спасява. Работливите и предприемчивите, както казва новият ни президент, винаги ще преуспяват, а останалите си заслужават хала.   Ние, обикновените хора от началото на третото хилядолетие, свидетели и участници в грандиозното развитие на производителните сили на обществото, постигнато благодарение и на капиталистическия начин на производство(НП), осъзнаваме, че общественото производство днес е в състояние да произведе достатъчно блага за всеки от 7-те млрд. човеци. Смятаме и трябва да смятаме бедността и мизерията за нещо нечовешко, безбожно, както би казал религиозният човек. Затова искаме да знаем причините и виновниците за нейното съществуване.

В отговор на този въпрос през последните 20 години политици от всичките партии, учени и не до там учени от различните  направления на макроикономическата мисъл ни втълпяват, че жизненият стандарт на средностатистическия гражданин на РБ , е  толкова пъти по нисък от този на събрата му от развития Запад, колкото пъти е по-ниска производителността на труда у нас. Истина ли е това? Това ли е единствената или основната причина?

В предаването „Референдум” на БНТ от 20.12. 2011 г. г. Емил Хърсев поотметна покривалото над мистериозния феномен  „производителност на труда”. След като разказа как негов познат IT специалист работил тук, но за американска корпорация и е получавал определено месечено възнаграждение, а когато емигрирал в САЩ и започнал работа в същата корпорация, възнаграждението му пораснало четирикратно. „Това са смешни неща, – каза той в отговор на опитите подобни факти да се обясняват с различие в производителността на труда – просто това, което наричаме ниска производителност на труда в България, означава лоши ценови условия, налагани на източноевропейския пазар.” И по късно доуточни: „Как измерваме производителността на труда? В стойности, в стойности! А не в единица произведена продукция.”

Разбира се, г-н Хърсев е абсолятно прав, но това което твърди не е цялата истина. Защото съвсем резонно възниква въпросът защо са налагани тези лоши ценови условия? Случайно или от недоглеждане? Ако е така, то отдавна някой по-интелигентен чиновник от ЕК би забелязал тази несправедливост, и биха я отменили, поднасяйки извинения на източноевропейските народи.

Повтарям! Проблемът за бедността изобщо, както и за нашата сегашна бедност е част от по-общ и най-сложен академичен проблем, но със съдбовно за човечеството практическо значение.

Постановка на проблема. Бедността и мизерията са чисто социално явление, връстници на историята. Предисторията - първобитно общинната фармация - не познава това явление, доколкото отсъства неговата противоположност – богатството и охолството. Източник на бедността е експлоатацията на човек от човека, която се появява като резултат от общественото разделение на труда и последвалата го поява на частната собственост върху условията на общественото производство (средствата за производство). Карл Маркс определя  историческото време (досегашната история, продължаваща вече около 8 хил. години) с понатието „икономическа обществена формация”(ИОФ) като необходима (законономерна) епоха на историческия процес – отрицание (антитеза) на първата, първобитно-комунистическата формация. Капитализмът е последният експлоататорски строй в развитието  на ИОФ. Той от своя страна преминава през различни стадии, за да навлезе в края на 19 и началото на 20 век в стадий, за  който Джон Хобсън  през 1902 г. създава научното понятие „империализъм”. До неотдавна господстващо в марксисткия дискурс бе схващането за империализма, наложено главно от Роза Люксембур (1871-1919) и Владимир Илич Ленин, като за последен стадий на капитализма и навечерие на световната пролетарска революция. По обясними причини този „сценарии” не се реализира и от 50-е години на 20 в. човечеството  започна да навлиза в етап от своето развитие, наречен „глобализация”. Нормално глобализацията, или по Маркс „обобщественото човечество или човешкото общество”, като процес трябваше да започне и да продължи в условията на посткапиталистически обществен строй на ИОФ (независимо от това как щеше да се нарече той”. Но Клио (Богинята на Историята) отсъди друго: глобализаията да започне като стадий на капитализма, заменил и снел в себе си основните черти на империализма.

Като термин империализмът е с доста неопределено съдържание.     Най-често се използва, включително и от немарксисти, дефинираното от Ленин понятие: „Империализмът е капитализъм на този стадий от развитието си,  когато възниква господство на монополите и на финансовия капитал, износът на капитал придобива най-голямо значение, започва разделението на света от международните тръстове,  завършена е подялбата на цялата територия на Земята между най-големите капиталистически страни. (ПСС, т. 27, с. 387) Друга особеност, която Ленин сочи и която историята потвърди, е паразитизмът и загниването на капитализма в стадия на империализма.

Проблемът дали глобализацията е момент от развитието на империалистическия стадий, или е нов стадий, е схоластичен, ако не се разглежда с помощта на размитата логика на Лютфи Аскерзаде. Главното, което отличава глобализацията от класическия империализъм, е процесът на непрекъснато задълбочаване на глобалното господство на няколко стотин Транснационални корпорации (ТНК) и реципрочният упадък на националната  държавност.

Съвременната бедност  е продукт на един от основните процеси, характеризиращи капиталистическия НП, процес, обяснението на който е измъчвало политическата икономия (икономикса) от самото й начало и останал нерешен напълно дори и в икономическото учение на Карл Маркс. Този процес се нарича „натрупване на капитала”. Сполучлив опит за обяснението му, според мен, прави Роза Люксембург. В труда си „Натрупване на капитала”, излязал през 1913 г., тя успешно решава този теоретичен проблем в духа на Марксовото учение, като завършва теорията на натрупването, нещо което Маркс не успява да свърши първо, поради изключителната сложност на проблема; второ, поради липса на време както и ранната му кончина и трето, поради епохата, която не му пазволява да съзре необходимата предпоставка за решаването му, която отчетливо се очертава едва в стадия на империализма, настъпил след смъртта на Маркс.

 

Този труд на Р. Люксембург е бил подложен на остра критика и   отрицание на приноса й в развитието на марксизма от страна на тогавашните лидери на Втория интернационал - Кауцки, Хилфердинг, Ото Бауер и др. Причините на това отрицание днес, от дистанцията на времето, стават по-понятни: дребнобуржоазната ревезия на Марксовото учение, която те провят, прикриват с доктринерския му прочит и анатемосване на всеки опит за творческото му развитие. А и умствените възможности на някои от тези критици не се били адекватни на сложността на проблема

През 1916 г. Р. Люксембург прави анализ на посочените критики на нейния труд и го оформя в отделна глава „Антикритика” – неразделна част от Втория том на труда от второто му иддание.

Натрупването на капитала е толкова сложен проблем, че дори само за популярното му изложение са необходими доста лекции. Затова аз само ще го илюстрирам с идеализиран пример.

 Да си представим затворена и изолирана от света човешка общност в развитието й през ИОФ. Първият неоспорим факт, който трябва да констатираме е, че за да оцеляват индивидите от тази общност трябва да произвеждат и възпроизвеждат материалния си живот чрез производство на средства за неговото поддържане. Това „просто” или „разширено”, стоково или натурално производство винаги има обществен характер – факт неоспорван от нито една от философско-икиномическите школи. Резултат от производствената дейност е съвкупният обществен продукт (СОП). Вторият безспорен факт е наличието на експлоатация на човек от човека, която се реализира като отнемане на част от продукта на непосредсдствените производители в полза на собствениците на средствата за производство, или това е т. нар. от Маркс „принаден продукт”. Последният, във всичките докапиталистически обществени форми се изконсумирва и/или прахосва изцяло от собствениците на средствата за производство. Това определя такова производство като „просто”, т. е разширяващо се само по екстензивен начин. До тук нещата са съвсем лесни за разбиране, а бедността се е приемала като нещо съвсем нормално и се е оправдавала с Божията воля.

Капиталистическият НП е възможен и мислим само като „разширено” стоково производство, което е едно и също - като натрупване на капитал. Точно тук се появява трудният за проумаване въпрос, който и днес много учени мъже не могат да разберат: как принаденият продукт се превръща в принадена стойност, която под формата на печалба се превръща в паричен капитал, т. е. в инструмент за разширяване на производството? Към решаването на този въпрос водят два подхода: в първия случай разглеждаме отделните капиталисти и тяхните капитали като обособени и независими един от друг феномени в приетия идеализиран модел на затворена човешка общност. В този случай нещата са лесно разбираеми: отделните капиталисти, произвеждащи в различните отрасли на общественото производство, разменяйки помежду си посредством парите (във функцията им на средство за размяна) своя принаден продукт, го реализират без остатък. Но! Описаното състояние е само привидност, разсъдъчна абстракция. Затова вторият подход разглежда отделните капитали като съвкупен обществен капитал (СОК), така както произведеният продукт е СОП, независимо от това, че е частна собственост на отделните капиталисти. Така че СОК е разумна абстракция, понятие за същността на нещо реално съществуващо. Ако за изследване на натрупването приложим този втори, научно обоснован подход, ще направим три възможни допускания: 

Първо,  идеализираната затворена човешка общност се състои само от капиталисти и наемни работници; първите заедно със свитата от паразитни прослойки, изхранвани от капиталистите, а вторите заедно със семействата си, преживяващи само от работната заплата на заетите работници. В този случай разширеното възпроизводство, следователно и натрупването на капитал в парична форма става невъзможно, защото тази част от принадения продукт предназначена за натрупване не може да бъде продадена, т. е. превърната в паричен капитал, тъй като в затворената общност за нея не съществуват купувачи. При тези условия общността ще бъде в перманентна криза на свръхпроизводство, изход от която капиталистите ще търсат или чрез собствено разширено потребление на предмети на разкоша, или/и чрез унищожаване на нереализираната част от принадения продукт. Но в този случай, както отбелязва  Р. Люксембург, въпросната общност ще живее не в условията на капиталистически НП, за който натрупването е иманентно свойство, а в условията на някаква въобръжяема например феодална форма.  Който е гледал „Вишнева градина” от Чехов, лесно ще разбере разгледаната по-горе въобръжаема ситуация.

Второ, изход от парадоксалната ситуация ще потърсим чрез допускането, че в общността съществуват индивиди, които не са капиталисти, нито наемни работници и следовотелно произвеждат (създават разменна стойност) не по капиталистически начин (без експлоатация на наемни работници). Тези индивидуални производители до някое време ще изкупуват цялата неизконсумирана от капиталистите част от принадения продукт, с което ще създават условие за превръщането му в паричен капитал. Но тази възможност ще се изчерпи бързо защото натрупването на капитала е едновременно и негова концентрация. Чрез „лошите ценови условия”- както се изрази г. Хърсев – капиталистите постоянно и постепенно ще унищожават тези некапиталистически производители или, както е прието да се наричат „средна класа”. Днес това на практика се вижда например от появата на супер и хипер маркети, които унищожават кварталните бакалии и превръщат тяхните собственици в наемни работници. Това развитие, ликвидиращо некапиталистическите производители, не може да достигне своя предел – превръщането на общността съставена само от капиталисти и наемни работници, защото, както видяхме по-горе, такова общество е невъзможно. На определен етап от развитието на общността жизнените условия на  мнозинството съставено от наемни работници ще ги принудят да осъзнаят, че  съществуващата обществена форма е „неестествена”, (състояние на системна криза) и ще я премахнат. Как? Чрез „експроприация на експроприаторите” (Маркс), която може да се реализира по различни начини, в т. ч. и чрез насилие или мирно. Фактът, че и днес, 5-6 века след появата си, капитализмът е все още жив, макар и сериозно болен (системна криза), ни подсказва, че той е намерил някакъв начин за преодоляване на перманентната криза на свръхпроизводство в процеса на натрупването на капитала. Това ще илюстрираме със следващото

Трето допускане. След като капиталистите се убеждават, че натрупването на капитал в затворената общност е ограничено във времето, решават да нарушат изолациата на общността и да потърсят купувачи на проблемната част от принадения продукт вън от нея. А там – океан от докапиталистически производители, и/или неконкурентноспособни капиталисти. Така персонифицираният капитал, лишен от способност за историческо мислене, си въобразява че е открил неизчерпаем източник на натрупване, което му осигурява вечно битие („Краят на историята” на Ф. Фукуяма).

Напускаме територията на идеализирания модел и се потапяме в реалността. Аналог на въобръжаемата общност първо стават метрополиите на колониалните империи, а външни купувачи – населението на колониите, полуколониите и на слаборазвитите страни. След разпадането на колониалната система Светът се разделя на Център, който включва развитите капиталистически страни и Периферия – всички останали страни и народи - бездънен резервуар за натрупването на капитала в страните от Центъра (Златният милиард). Природата на капиталистическия НП е такава, че той може да съществува само в такава форма, която необратимо разделя Света на богати и бедни страни и нации, а във всяка нация, в т. ч. и в нациите от Центъра, на бедни и богати индивиди и класи. Това разделение и като реалност и като тенденция се доказва с официални и неопровержими статистически данни.

 След краха на социализма България попадна директно в „Периферията” на съвременния свят, което на практика беше неизбежно. Надеждата, че членството й в ЕС ще я извади от там и ще я приобщи към „Центъра” е илюзия, и то доста наивна. ЕС е някакъв доста неопределен съюз на силно развити империалистически държави и средно и слабо развити страни, ръководен от неолиберална идеолгия и политика, с неолиберална икономика, заменила възникналата след Втората световна война „Държава на всеобщото благоденствие” (Welfare State). Това са обстоятелства, които, за сега, правят необратим процеса на задълбочаваща се социална диференциация в и между страните от ЕС. Тази участ на България (като част от Периферията) се определя от факта, че по-голямата част от реалната икономика и финансовата система са собственост на чуждестранния капитал, в т. ч. и на ТНК. Нещо повече, политическият елит от целия спектър се хвали с привлечените чуждестранни инвестиции и обещава да привлича още чужди „стратегически инвеститори”. Останалата незначителна част от икономиката е собственост на слабата политически и икономически национална буржоазия и на компрадорите. Последните, по обясними причини, са доминирали в почти всички правителства от началото на прехода. Управлението на ГЕРБ е еталон на компрадорска политика, което, между другото се доказва и от хипертрофичния интерес към развитието на инфраструктурата, както и от безропотното подчинение на волята на САЩ и ЕС , което носи колосални облаги за компрадорите и нищета за народа.

Господството на финансовия капитал, персонифициран главно в ТНК и САЩ и ограбването на богатствата на народите от Периферията се реализира освен чрез пряко насилие  (Ирак, Югославия, Афганистан, Либия и мн. др.) и чрез износ на капитал, а вече и на промишлени производства от Центъра към Периферията – нещо, което не се вижда и разбира само от слепци. За всеки, който е проумял този очеваден факт, днешният хал на България е чудовищна перверсия: за четири десетилетия народът създава могъща промищленост и модерно селско стопанство, оценено за стотици милиарди долари и след това разрешава на шепа продажни малоумници да прахосат всичко, ръзпродавайки го за жълти стотинки на външни „стратегически инвеститори”, каито ежегодно изнасят от страната около 15 милиарда лева печалба, т. е. безвъзмездно отнета от труда на хората принадина стойност. Обаче истинската перверсия се свеждада не толкова до това, че един просветен народ допусна да бъде излъган от малоумници (случвало се е и на други народи), а до това че продължава да им вярва и венцехвали, и да  избира от тяхните среди своите парламенти, президенти и правителства.

          

Заключение. България е осъдена, и то за дълго, на бедност. Причините за това са твърде много; те са в нас и извън нас – в Еропа и в Света като цялост ; в миналото и в настоящето. Една от тях обаче заслужава специално внимание: ние българите сме уникално явление – най-бедните и най-послушните, ако не и най-наивните „европейци”. Ако Иван Хаджийски бе свидетел на днешния ни хал, би измислил още по-екзотично сравнение от „скопен вол” за търпението на българина.

Януари 2012 г.                                        С о ф и я

    

Осъдени сме не само на бедност, но и на загиване на държавата България, ако не се опомним и не вземем нещата в свои ръце.

Поздрави!

Да! Така е. Но кой да ни опомни и как да се опомним? В кои ръце ще се окажат нещата, след ката се опомним?