ОТНОВО „ОСЪДЕНИ ЛИ СМЕ НА БЕДНОСТ?”
                      Желю Железов

Резултати от обсъждането на лекцията ми (постинга) с това заглавие на състоялата се гражданска лектория на 2 март 2012 г., организирана от Интердисциплинната гражданска академия (ИНГА) в Дома на техниката на ул. „Г. С. Раковски” № 108, София.

            Като обобщение на обсъждането и зададените въпроси заявих, че „...смисълът на лекцията не бе разбран.” Коректно ще е да допълня, че не бе разбран от мнозинството от слушателите. Защо това се случи?

            Лайтмотив на лекцията бе доказателството, че сегашната бедност и обедняване на българската нация е  обективен  процес – необходим (заканомерен) резултат от процес, обозначаван в икономическата наука с понятието „натрупване на капитала”. Като процес – най-дълбока същност на капиталистическия начин на производство – той е един от най-сложните и най-трудните за разбиране научни проблеми. За проумяването му всеки индивид трябва да е усвоил поне две научни понятия: „капитал” и „ценност”. Изказванията и зададените въпроси показаха, че мнозинството  от слушателите не разполагат в своя личен научен арсенал с понятия за тези феномени. Затова тук ще се опитам да дам кратки дефиниции на тяхната същност.

Капиталът е натрупан, овеществен (в рамките на втората, очовечената природа) умствен и физически човешки труд. Като такъв, независимо от различните форми и метаморфози, той е обществено отношение между индивиди и класи, едни от които притежават условията на общественото производсто (средствата за производство), благодарение на което законно отнемат съвсем безвъзмездно от непосредствените производители част  от  продукта на тяхния труд – наречен от Маркс „принаден продукт” – за да го превърнат в „принадена стойност” (да не се бърка с „добавена стойност”) – форма в която той може да се натрупва безпределно и става фактор за разширено възпроизводство, но само в формата си на паричен капитал. Другата страна на отношението са наемните работници  (на физическия и умствения труд), които не притежават средства за производство и за да възпроизвеждат живота си са принудени да продават единствената стока, която притежават - работната си сила. Следователно работната сила на наемния работник (умствен или физически) не е капитал (стоков), защото приложението й не носи принаден продукт (стойнос) за притежателя й.

Ценността е термин, разсъдъчна абстракция за обозначаване на много на брой и с различна природа феномени. Като научно понятие (разумна абстракция) негов предмет е ноумен – умопостигаема (интелигибелна), сетивно непостижима същност. Трудността за разбирането му като проблем се усложнява и от факта, че в основните европейски езици и езикови групи, с изключение на немския език, този ноумен се обозначава с два термина и/или понятия: в бълг. ез. – стойност и ценност, в рус ез. съответно стоимость и ценность. В немския език за него съществума само един термин – Wert. Употребата на двата термина създава у някои хора убуждение, че съществуват два вида ценности: материални (стойности) и духовни, между които не съществуват връзки и отношения на зависимост. Сред интелектуалците-марксисти е популярен изразът: „трудова теория на стойността на Смит, Рикардо и Маркс”. Тази теза най-малко е не прецизно формулирана. Много преди Адам Смит са изказвани мисли, че субстанция на стоковата стойност е човешкият труд. Двамата наистина са творци на трудовата теория, но не на ценността изобщо (worth), а само на стоковата (разменната) стойност (valeur intrinseque). Тази теория има много недостатъци, основен от които е неспособността да реши противоречието между закона за еквивалентната размяна на стокови стойности и произхода, и  съществуването на печалбата.

Карл Маркс е създателят на теорията на ценността (наречена много по-късно „аксиология”). Това той успява да направи благодарение на преодоляването на противоположността между двата монистични мирогледа – материалистическия и идеалистическия, т. е. на т. нар. „основен въпрос на философията”, съдържание на който фактически е произхода и същността на „идеалното” За домарксовия материалист-монист светът е материален. „Идеалното” няма реално битие, а е само идеален образ на реалната действителност в съзнанието на индивида, разбиран като чисто природно същество. „Идеалното” може да напуска главата само като познавателен процес и да съществува вън от нея изключително като знание или култура (въплотено знание). Затова този материализъм е бил и е мироглед на учените-природоизпитатели при формирането на природните науки на Новото време. Според идеалистическия мироглед, „идеалното” има битие вън от човешката глава. За обективния идеализъм то е реално (обективно) съществуващо инобитие на Абсолютната идея. Според субективния идеализъм, „идеалното” е субективна реалност, резултат на човешката мисловна дейност. Логиката на тази теза води до солипсизъм: реално съществува само мислещият индивид, възприятията но който не са способни да създават обективно знание.

За Маркс „идеалното” има реално битие като ценност (Wert) вътре и вън от човешката глава. Като такова то е същност,  differentia specifica на втората, очовечената природа. За определение на процеса, в който човекът очовечава природата вън от себе си, както и своята природа, Маркс използва термина „отчуждение”, употребяван преди него от Гьоте, Русо, Хегел и др. Но, ако за обективния идеалист Хегел „...отчуждението на съзнанието полага вещността”, Маркс смята, че “Когато действителният,  телесният човек, застанал върху здравата, добре закръглената земя, събиращ в себе си и излъчващ от себе си всичките природни сили, полага благодарение на своето отчуждение своите действителни, предметни същностни сили като чужди предмети, то не полагането е субект: такъв се явявя субективността на предметните същностни сили, действието на които трябва да бъде също предметно. Предметното същество действа по предметен начин, и то не би действало по предметен начин ако предметното не се съдържаше в неговото съществено определение. То само затова твори или полага предмети, защото самото то се полага от предмети и че то от самото начало е природа. По такъв начин, работата стои не така, като че то в акта на полагането преминава от своята “чиста дейност” към сътворяването на предмета, а така, че неговият предметен продукт само потвърждава неговата предметна дейност, неговата дейност като дейност на предметно природно същество.” Внимателният прочит на тази много съществена и трудна за разбиране мисъл ще ни покаже, че тя не е антитеза на Хегеловата теза, а е синтеза на материалистическата и идеалистическата тези, което се вижда от продължението на цитиранта мисъл: „Ние виждаме тук, че последователно проведеният натурализъм или хуманизъм, се различава както от идеализма, така и от материализма, явявайки се заедно с това обединяваща ги истина. Ние виждаме в същото време, че само натурализмът е  способен да разбере акта на световната история.” (Т. 42, с. 149)

От написаното по-горе следва, че всички ценностни форми или ценността изобщо имат идеална природа. Понятията „материални ценности” и „духовни ценности” са истинни, само доколкото определят природата на носителите на ценността и природата на потребността, която задоволяват, а самата ценност винаги има идеална природа. Както информацията винаги има виртуална природа, незовисимо от носителите си. Отчуждението или по-късното понятие „практика” (дейност, субективност), които създава Маркс, изразяват исторически развиващ се процес, който преминава през три формации: първобитно-общинна, икономическа и комунистическа. Отчуждението през първата формация Маркс нарича  „игра на природните сили на индивидите”. Продуктът на тази игра притежава свойството „потребителна ценност”, независимо от това каква потребност – материална или духовна – удовлетворява. Втората, икономическата обществена формация (ИОФ) се появява когато, в резултат на прогресивното развитие на производителните сили на обществото, започва обществено разделение на производствената дейност на индивидите, което постепенно превръща подавляващата й част от игра на природните сили в труд, който става субстанция на новопоявилата се форма на ценността – разменната ценност. Тя, от своя страна, превръща продукта на труда в стока. Природата на стоковата ценност (стойност) като овеществено обществено отношение обикновено се осъзнава превратно - явление наречено от Маркс „стоков фетишизъм”. Написах всичко това, за да разсея широко разпространеното заблуждение, че машините и особенно съвременните автомати създават разменна ценност, заблуждение предизвикано от неспособността на мисленето да различи потребителната от разменната ценност на стоките. Едва  когато индивидът проумее това различие, а следователно и специфичната особенност на разменната ценност, ще е способен да разбере натрупването на капитала като натрупване на богатство в имущите класи и бедност и мизерия в класата на наемния труд, както и натрупването на богатство в страните от „Златния милиард” и неотвратимото обедняване на страните и народите от „Периферията”.

В самото начало на обсъждането доц. д-р Пенко Гюров зададе следните три въпроса, записани приблизително: 1. Защо „държавата на всеобщото благоденствие” е невъзможна понататък? 2. Войната всеобщо явление ли е и глобализацията ще предотврати ли войните”. 3. Е и? Какво предлагам – капитализъм, постоянно усъвършенстван с анархистичните действия на „гражданското общество” или нещо друго и какво би било то? Отговарям  с идеята да внеса някакво разбиране и в изказванията, и във въпросите на останалите участници в дискусията.

1. „Държавата на всеобщото благоденствие” възникна след Втората световна война в Западна Европа и отчасти в Северна  Америка благодарение на стечението на много и специфични обстаятелства, най-същественото от които беше нарасналият авторитет на СССР и новопоявилата се Световна социалистическа система. Тя е алтернатива на либералната и неолибералната икономика, политика и идеология в рамките на капиталистическия обществен строй и като такава не е способна да реши т. нар. „социален въпрос”, т. е. да преодолее системната криза на капитализма. Нейният „римейк” е хипотетично възможен при стечението на поне две обстоятелства: първо, когато развитието но КНР докаже безапелационно превъзходството на социализма над най-развитите форми на капитализма и второ, ако икономическия политическия и духовния (научен и идеологически) елит на Запада проумее истината, че алтернатива на социалната, икономическата, екологичната и нравствената глобална катастрофа е осъзнатото планомерно и мирно „демонтиране” на буржоазните обществени отношения и замяната им с нови, differentia specifica на които ще бъдат различни форми на обществена собственост върху средствата за приезводство и на тази основа – ликвидиране на експлоатацията на човек от човека. Второто обстоятелство не противоречи на Марксовото специфично разбиране за детерминизма на общественото развитие („Хората сами правят своята история...”)

2. Марксисткото определение на войната е „продължение на политиката със средствата на въоръженото насилие.” Това определение Ленин заимства от Клаузевиц и то съвпада с марксисткото, доколкото е диалектическо. Клаузевиц е бил един от изтъкнатите  и умни хегелианци. Но марксисткото понятие фактически е съществено различно от разбирането на Клаузевиц, доколкото понятието на последния за политиката е различно от Марксовото и марксисткото. Всевъзможните немарксистки възгледи за войната се свеждат до твърдението, че тя е и ще бъде вечен спътник на общественото развитие, доколкото произтича от вечната и неизменна агресивна човешка природа. Марксистките възгледи за войната имат за основание научното панятие за политиката като иманентна система от надстроечни отношения на ИОФ. Доколкото политиката – политическите идеологии, отношения и институции – са присъщи само на ИОФ, дотолкова милитъризмът и войната като негово въплъщение ще са реално възможни и присъщи (но не и фатално неизбежни) само в рамките на ИОФ; извод също съответстващ на марксисткото детерминистично разбиране на историческия процес. Съществува схващане, споделяно дори и от личности като Джордж Сорос, според което капиталистическата глобализация, а не глобализацията изобщо, ще породи войни за разпределение и преразпределение на света вече между обединения от транснационални корпорации (ТНК), а не както досега – между държави и коалиции. Ще оцелее ли човечеството, ако това се случи? Може само да се гадае!

3. Предпоставка за отговор на въпроса - „Е и? Капитализъм, постоянно усъвършенстван от анархистичните действия на „гражданското общество” или нещо друго, и какво би било то? – ще бъдат няколко думи за Марксовия детерминизъм като същностно различен от детерминизма и индетерминизма както на идеалистическата философия, така и на домарксовия материализъм.

„Според Карл Попър здравият човешки разум е склонен да твърди, „че всяко събитие е причинено от друго, предхождащо го събитие, така че всяко събитие може да се предскаже или обясни... От друга страна здравият разум признава на зрелия индивид правото да избира свободно начина на действие...” В западната наука това противоречие заема централно място и се изразява във въпроса, който Уилям Джеймс нарече „дилемата на детерминизма”. (Иля Пригожин. Краят на детерминираността. С. 2000 г., с. 9.)

Много време преди У. Джеймс и К. Попър Карл Маркс е решил тази дилема: „Философите само по различен начин са обяснявали света, но задачата се състои в това, той да бъде променен” (последният, 11-ти от Тезисите за Фойербах). С това Маркс ни казва: станалото и ставащото маже да бъдат обяснени (вярно или не). Бъдещото развитие вече не може да бъде стихия, както е било до сега. И тъй като то не съществува, хората сами трябва постоянно и целенасочено да го сътворяват. Те ще правят това толкова по успешно, колкото по-пълно и точно е знанието им за обективната тенденция на общественото развитие, която е идеална реалност. Една от основните заслуги на Маркс е доказателството, извършено с точността на природните науки, че тази тенденция води към трета, към комунистическата обществена формация (КОФ). Догадка, че човечеството е преминало и преминава през две обществени формации (ОФ) се съдържа още в творчеството на Хесиод (700 г пр. н. е.). Четири века по-късно Аристотел ще потвърди че, трудът (робския) е и ще бъде вечна основа на обществения живот. Такъв е и смисълът на библейския мит за грехопадението. Според Марксовата формационна теория за общественото развитие,  втората, ИОФ има триединно основание. Подобно на Пресветата Троица в „Символът на вярата”, където единният Бог се явява в три лица (ипостаси): Бог Отец, Бог Син и Свети Дух, основа на ИОФ е трудът в своите три лица: трудът като дейност на индивидите, собствеността като натрупан труд и ценността като отношение - на индивидите към природата и помежду им, - превръщащо популацията на човешките индивиди в общество (социум, втора природа).

Вечна ли е ИОФ, т. е. край на историята ли е тя, както скоро написа Ф. Фукуяма и каквито са предразсъдъците на всички антимарксисти? Тя би била вечна, ако вечно и неизменно е нейното основание – триединният труд. Какво обаче се случва с последния? Отговорът е скрит например в един напълно автоматизиран автомобилен завод. Очеваден факт е, че днес дори най-развитите страни, постигнали впечатляващи успехи в автоматизацията, са много далеч от онзи предел, когато постоянно ускоряващото се нарастване на производителната сила на труда ще го ликвидира като лишаване „от спокойствието, свободата и щастието” (Адам Смит), за да го превърне отново в свободна игра на природните сили на човека. Това важи в много по голяма степен за Света като цяло. Следователно по-нататъшното развитие на човечеството и неговата съдба ще зависят от промените в труда като троица. Промените в първото лице на троицата са лесно разбираеми и дори видими и могат да се определят като все по-пълно обобществяване. Второто лице – собствеността – в условията на капитализма се проявявя като частна капиталистическа собственост. Доведеното до крайност протеворечие между тези две лица на труда се нарича системна криза на капитализма, и единствено възможния изход от нея е замяната на капиталистическата й форма с групова (кооперативна) соббственост върху средствата за производство. Замяната на една форма на собственост с друга по–висша се определя с понятието „социална революция”. Съвременната капиталистическа система е бреманна (в деветия месец) с нов обществен строй. Не е известно кой ще бабува, кой и как ще го изроди – нормално или чрез цезарово сечение, и какво ще представлява новопоявилият се обществен строй. Маркс не ни казва, защото е убеден, че „не могат да се създават рецепти за готварницата на бъдещето”. Марксистите все още не са способни да отговорят, защото не са се освободили напълно от доктринерско-догматичните наслоения в мисленето си. Антимарксистите са включили всичките си производствени мощности за производство на глупости. Идейни противници на капитализма, но не споделящи частично или напълно Марксовото учение, усилено създават красиви но, най-често, утопични социални теории. (Майкъл Албърт, Джон Холоуей, Наоми Клайн, Гордън Бигелоу и мн. др.) Абсолютна интелектуална криза! На нейния фон се осмелявам да споделя своите (в някаква степен оригинални) идеи: новият обществен строй, който ще се пръкне из утробата на капитализма, независимо как ще се нарича, ще бъде част, може би последна, от ИОФ. Смятам, че причисляването му към КОФ, като нейна низша фаза, беше и е груба грешка в тълкуването на Марксовото учение, и е една от теоретичните причини за краха на реалния социализъм. Никакъв етап, фаза или стадий не могат да се причисляват към КОФ, докато хората възпроизвеждат материялния си живот чрез труд. В този смисъл капитализмът не е последна, а е предпоследна „прогресивна епоха на ИОФ”. Третото лице на троицата – ценността – е най-мистериозно. Справедливо е (духовна ценност), когато СОП се разпределя според вложения по количество и качество труд (материална ценност) от частните му производители. Това важи за докапиталистическото просто стоково производство. СОП на капиталистическото производство е собственост на капиталистите, които го разпределят помежду си според изразходвания постоянен и променлив капитал. Това разпределение те приемат за абсолютно справедливо за индивидите от тяхната класа. Но то се приема за справедливо и от цялото общество по две причини: първо, общественото битие на индивидите-пролетарии определя съзнанието им. „Съзнанието на господстващата класа е господстващо съзнание”. (Маркс) Второ, класата собственик на средствата за материално производство притежава и средствата за духовно производство, което й дава възможност да манипулира общественото съзнание. Единствено справедливото разпределение на СОП – според труда – ще стане пак възможно, когато частната капиталистическа собственост се превърне отново в частна трудова собственост на асоциираните производители. Когато производителната сила на индивидите, а заедно с нея и те самите престанат да бъдат стока, човечеството ще направи глрандиозна стъпка в развитието си.

Идеите (мемите) на доц. д-р Симеонов за примитивното технологично развитие на производителните сили на социалистическа България, както и на проф. Кожухарова за неравноправната роля на Н. Р. България в СИВ и ВД са обикновени мантри, незаслужаващи теоретично опровержение.

Март 2012 г.                                                        София