Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.01.2013 10:47 - СОЦИАЛИЗМЪТ Е ЖИВ 2част
Автор: jelezov Категория: Политика   
Прочетен: 2022 Коментари: 1 Гласове:
2



 – Негативното отношение на Москва – публична тайна, особено след пуб-

ликуването на мемоарите им, са хладните отношения между Горбачов и Жив-

ков. Освен това Живков допусна и тактическа грешка. По стар рефлекс и за да

провери отношението на Москва, той я информира чрез съветския посланик у

нас, че има намерение да излезе в оставка. Москва незабавно му съобщава сво-

ето съгласие и Виктор Шарапов не само му предава това съгласие, а и в некол-

кократни срещи с него уточнява срока и начина на оставката. От своя страна

Живков отлично знае, че ако Москва затвори крана на нефта, газа, суровините

и пазарите, за неговата власт не остава никакъв шанс.

– Разрастването на нежните революции в Унгария, Полша, Чехословакия,

ГДР. Берлинската стена пада на девети ноември.

– Отслабването на личната му вътрешнопартийна стабилност – загуба на

политически и морален кредит вътре в БКП, в самия ЦК и дори сред най-вер-

ните му поддръжници.

– Действията на оформилото се през 1989 г. антиживковско ядро в Полит-

бюро начело с Петър Младенов, който пише открито писмо, където поставя

въпроса за оставката на Живков. В това ядро влизат още Андрей Луканов, Доб-

ри Джуров, Георги Атанасов, а по-късно се включват Йордан Йотов и Димитър

Станишев.

В заключение – оценката на 10.ХІ.1989 г. изисква спокоен и обективен

исторически анализ. Това е много важно възлово събитие в съвременната

история на България, на българския социализъм и на Българската комунис-

тическа партия. По своя замисъл и по своята същност Десети ноември бе не-

обходима, но закъсняла във времето инициатива на БКП да започне рефор-

миране на реалния социализъм у нас. Неуспехът на реформаторската мисия

на Десети ноември се дължи и на определени вътрешни причини, но преди

всичко на рухването на социалистическата общност и разпадането на СССР

като ядро на системата.

Урокът на това историческо събитие е: съществуването, жизнеността

и бъдещето на социализма са в пряка и най-дълбока зависимост от неговото

обновление и модернизиране.

Кратко казано – бъдещето на социализма зависи от социализма на бъде-

щето.

V. Как се отрази преходът върху жизненото равнище на

народа ни?

Смисълът и историческото оправдание на всяка голяма промяна в разви-

тието на една страна са напредъкът на страната и повишаването на жизненото

равнище на нейното население. Нашият преход навлезе в третото си десетиле-

тие. Тази година той е в 23-тата си година. За БСП и левите политически форма-

ции социалният критерий е първостепенен темел в равносметката на прехода.

Жизненото равнище и качеството на живот са съвкупен измерител на пос-

тигнатото и непостигнатото в прехода. За нещастие преходът потопи народа в

страхотен социален упадък. За потвърждение на тази оценка ще се позова на

пет възлови факта, взети от Евростат:

Първи факт – България е най-бедната страна в Европейския съюз – бъл-

гаринът има жизнен стандарт от 3 до 5 пъти по-нисък от напредналите страни

на Съюза.

Втори факт – повече от две трети от населението живее в зоната на бед-

ността, а пенсионерите, самотните хора, малообразованите етнически групи

живеят буквално в нищета. Единственото спасение за тях са финансовите по-

мощи, които получават от емигрирали членове на семействата си. Ние сме чле-

нове на Европейския съюз, но по жизнен стандарт сме по-близо до Латинска

Америка и Африка, отколкото до Европа.

Трети факт – макроикономическата стабилност на държавата се гради

върху подкопаването на социалната стабилност. Г-н Дянков непрекъснато се

хвали с макроикономическата ни стабилност и дори я сочи като пример за ос-

таналите членове на ЕС. Но старателно избягва да говори за основата и за со-

циалната й цена. Основата на нашата стабилност е мизерията на народа, цената

й се заплаща от хората на труда, върху които е стоварена цялата тежест за ней-

ното поддържане. Коя европейска държава ще последва този безумен пример?

И най-закъсалите държави ни сочат като неевропейски, дори антиевропейски

модел.

Четвърти факт – растат данъците, цените на стоките и на битовите услу-

ги, растат инфлацията и безработицата и само доходите на хората и пенсиите

са замразени. Те дори не се индексират спрямо инфлацията. Голяма част от на-

селението се бори за своето биологическо оцеляване.

Пети факт – здравеопазването се намира в катастрофално състояние. То

става все по-недостъпно за бедните слоеве на обществото. Закриват се болни-

ци, лекарствата стават все по-скъпи. Голяма част от семейния бюджет се отделя

за лечение и въпреки това ситуацията е драматична, нацията се топи, защото

смъртността е по-висока от раждаемостта и защото емиграцията надхвърли

1 000 000 души.

Социалната ситуация вещае мрачни бъдещи времена за страната. Ако не се

приеме националната стратегия за догонващо развитие и за ликвидиране на бед-

ността и мизерията, социалните сътресения са неизбежни. България търси след-

преходните партии и водачи, които да я изведат от сегашния социален упадък.

 

VІ. Има ли бъдеще социализмът?

На въпроса „Има ли бъдеще социализмът?“ може категорично да се от-

говори – да, има бъдеще. Съвременното световно обществено мнение вече е

оформило постановката, че е възможна една по-добра от капитализма общест-

вена система. Това е логото на световния социален форум. Не са случайни явле-

нията „Окупирай Уолстрийт“, разрастването на масовите протестни движения,

осъждането на световната криза като структурна криза на капитализма, лати-

ноамериканските революционни процеси и така нататък. Да не говорим за мо-

дернизационните процеси в Китай, Виетнам, Куба. Или за растящата пропаст

между богатството и бедността в света и между хората.

Имануел Уолърстейн обоснова постановката, че съвременната капиталис-

тическа свят-система се намира в бифуркация и появата на нова или нови сис-

теми е предстояща.

Така стигаме до проблема за постсъветския модел или модели на социа-

лизма. Това, което засега е ясно, би могло да се обобщи в няколко принципни

насоки.

На първо място, историческата практика показва, че са възможни раз-

лични модели на преминаване към социализма. Марксовият модел предвижда

естествен исторически начин на преминаване, т.е. обществото достига такава

степен на развитие, когато се започва не изграждане на социалистическо об-

щество, а преминаване към социалистическо общество. Маркс никога на упот-

ребява термините „строителство“ на социализма или „изграждане“ на социа-

лизма. В неговите книги се говори за „възникване“, „преминаване“, „поява“ на

социализма.

По-късно се появи Лениновият модел на преминаване към социализъм

в неразвити или слаборазвити капиталистически страни. В този модел става

дума не за ПРЕМИНАВАНЕ КЪМ, а за ИЗГРАЖДАНЕ  НА социалистическо

общество в икономиката и в другите области. Същността на този модел е да

се осигури ускорено догонващо развитие на производителните сили, което по

презумпция е работа на капиталистическото развитие. В това се заключава

смисълът на Лениновото положение, че е необходимо цялостно преразглеж-

дане на нашето разбиране за социализма – той бе осъзнал, че без развитието

на производителните сили до нивото на най-напредналите капиталистически

страни не може да става дума за преминаване към социализъм.

Именно такова ускорено догонване в развитието на производителните

сили до нивото на най-напредналите страни, при мощна социална регулираща

роля на държавата, наблюдаваме днес в Китай. Именно затова там се появяват

богати и свръхбогати китайци, но паралелно намаляват и започват да изчезват

стотици милиони бедни, а главната задача на реформите до 2049 г. е постигане-

то на средна заможност за всичките милиард и 300 милиона граждани на Ки-

тайската народна република. Фантастична цел!!!

Може да се предположи появата на разнообразни модели на социализма

през ХХІ век. Не само на социална, но и на цивилизационна, териториална или

друга основа, например латиноамерикански, европейски или други модели.

 

 

 

Социалистите и комунистите трябва да уважават развитието на историята такова,

каквото то реално е, в неговото действително многообразие, а не да се опитват,

както правехме ние, да командват историята, да я напъхват в предварително

създадени мисловни схеми. Висшият закон на общественото развитие е самата

способност на обществената система да се развива, т.е. иманентността на раз-

витието на неравновесните системи.

Няма никакво основание да се иска развитието на Китай да повтори или

да е идентично с развитието например на САЩ или на някоя друга западна

страна, както и обратно. Всички страни и цивилизации са в постоянен контакт

и диалог, тяхното развитие е все повече взаимносвързано и взаимнозависимо,

но не е подчинено и йерархиризирано едно към друго.

Главното предвиждане за ХХІ век е, че това ще бъде век на разнообразно

по моделите си развитие: от индустриален и информационен тип, от социалис-

тически и капиталистически вид, от напреднали и изоставащи страни, региони

и цивилизации.

Социализмът няма как да бъде изваден от бъдещето. Можем ли да си пред-

ставим утрешния свят без милиард и триста милионния социалистически Ки-

тай! Социализмът се обновява, модернизира се, за да предложи по-добри реше-

ния на проблемите, породени от новите реалности и предизвикателства. Ние

говорим за грешките и деформациите в съветския модел не за да го обругаваме,

а за да изключим тяхното появяване в бъдещите социалистически модели на

обществено устройство.

Вече стана дума, че Ленин още в началото на миналия век направи обоб-

щението: „НИЕ ТРЯБВА ДА ПРОМЕНИМ КОРЕННО РАЗБИРАНЕТО СИ ЗА

СОЦИАЛИЗМА.“ И което е още по-важно – въведе НЕП (Нова икономическа

политика) „сериозно и задълго“, както той се изразява. В наше време модернизацията на социализма е реализация на това Лениново проникновение. Тя,

модернизацията, е новото разбиране за социализма в новите условия.

Погрешно е да се натиква това ново разбиране в каквито и да било пред-

варителни абстрактни схеми. Този филм вече сме го гледали и прескъпо за-

платили. Но два-три урока от краха на съветския модел трябва да бъдат ясно

артикулирани.

 

Първият урок – постсъветските модели на социализма трябва да дадат

тласък и простор за развитието на производителните сили до нивото и отвъд

нивото на най-напредналите страни в света. Докато това не стане, историята

няма да включи зелен светофар за преодоляване на капитализма и преминава-

не към социализма. Това означава:

• В напредналите (капиталистически) страни социалистите да предложат по-добри алтерна-

тиви за устойчиво развитие на икономиката и за осигуряване на по-добро ка-

чество на живот на хората, свръхактуален въпрос за Европа например.

• В развиващите се страни социалистите да разработят догонващи стра-

тегии за ускорено достигане на напредналите страни и за решително издигане

на жизненото равнище на всички граждани.

• В изоставащите страни социалистите да предложат визии и стратегии

за преодоляване на изоставането и бедността.

 

Великата глобална революция, която е двигателят на настъпващата нова

информационна епоха, прави напълно реалистична такава историческа перс-

пектива. Разбира се, осъществяването й е процес, изпълнен с гигантски труд-

ности, но примерът на Китай показва, че този процес е възможен, ако има сил-

ни партии и крупни пасионарни исторически личности.

Вторият урок – реализирането на стратегиите за догонващо развитие е

продължителен и сложен процес. В него действат и неадекватни с природата

на социализма механизми и инструменти. Това не е въпрос на политически из-

бор, а е обективен процес. Не може да допускаш частна собственост и да не

допускаш забогатяване. Не може да имаш пазарна икономика и да елиминираш

основни пазарни принципи. Разбира се, регулиращата функция на държавата

внася повече справедливост в обществото. Но в преходния период се наблюда-

ва симбиоза между социалистически и капиталистически форми на развитие.

Всъщност, ако хвърлим поглед върху цялото историческо развитие, приемстве-

ността и конвергенцията са атрибутивни белези на историческите процеси.

Не трябва да се шокираме от появата на такива симбиозни или конвергент-

ни форми. Те са част от механизмите на догонващото развитие на производи-

телните сили в страни с победила социалистическа политическа революция, но

с недостатъчно развити капиталистически икономики. Например уникалната

постановка на Дън Сяопин за котката – „важен е не цветът на котката, а дали тя

лови мишки“. Или още по-смелата му формула – „Една държава – две системи“.

Както вече отбелязахме, преходните периоди не са „чисти“ социалистически

периоди, а реализират и недоведени докрай капиталистически процеси на раз-

витие.

Изобщо, грубо, но ясно казано, конвергенцията не е идеологическа ди-

версия на капитализма срещу социализма, а форма на историческото развитие

– новото се съдържа в лоното на старото, гениалните статуи на Микеланджело

са били в мраморните блокове на Сиена, преди геният на твореца да махне от

тях излишното.

Изводът: Социализмът има бъдеще. Но предстои много работа на исто-

рията и на социалистическото движение за фундаменталното обновление на

сегашния социализъм и за появата на моделите на социализма на новата ин-

формационна епоха.

           

 

            Изводът, който прави г. Лилов, ми дава повод да посоча на любезния читател, че моят КОМЕНТАР ще се основава методологично върху основния постулат на марксизма-лененизма, изложен кратко и ясно от Й. В. Сталин. „Главната грешка на др. Ярошенко важи с пълна сила и за тази статия на Александър Лелов.

„Статията, която предлагам - пише А. Лилов – е опит за анализ на прехода от лява гледна точка и през призмата на съвременните разбирания на социализма. Веднага бих искал да изтъкна, че не е възможно да сe направи сериозен ляв анализ на прехода, ако не се обобщи ясна позиция по няколко ключови проблема  на съвременността.” Авторът предлага шест проблема, анализът на които се реализира в шестте раздела на статията.

            По-горе в статията се посочва, че тази проблематика може да има „ляв”, „десен” и „експертен” анализи. Според мен, левият и десният са идеологически спекулации, които трябва да внушат „истината” за кои индивиди, съсловия и класи преходът е „зло” или „добро”, и кои са виновни, или имат заслуга за извършването му. Третият вид – експертният – е научният анализ. Това е по-точното му название. Научен може да бъде само марксисткият анализ на историческия процес, който има за методология материалистическото разбиране на историята (МРИ). Оспорима ли е истинността на последното съждение? Тя е оспорвана от хора, които не желаят и/или не могат да преодолеят буржоазните си предразсъдъци, за да се запознаят обстойно с автентичното Марксово учение, и е безспорна за познаващите го, ако обаче ценностната им установка е комунистическа. С това само загатвам за изключително сложният проблем за отношението между познанието, ценностите (идеологията) и волята в системата на триединното човешкото съзнание.

Живеем в нова историческа епоха”. Така е озаглавен  първият раздел на статията, където се разглежда първият от шестте проблема. „Аз отстоявам тезата - пише авторът, - че в наше време светът навлезе в нова историческа епоха….Новите реалности и новите процеси не могат да се разберат адекватно, ако не се даде верен отговор на въпроса за характера на съвременната епоха.”

Последното съждение е абсолютна истина, но то може да бъде и абсолютна заблуда, ако характеристиката на съвременната епоха е ненаучна. За темпоралното (времевото) определение на епохата в която живеем г. Лилов използва четири термина: нова, сегашна, наше време и съвременна. Тези четири термина не означават нищо съществено, ако се употребяват извън контекста на историческия  процес. За дрозофилата например съвременността се свежда до един единствен ден. За не изкушеният в философията човек съвременно е всичко, което се е случило по времето на неговия живот и за което той има спомени и представи. Извън религиозните представи за вечността, които имплицитно изключват развитието, всеки, който използва посочените по-горе термини, признава, че развитието на историческия  процес е прекъснато, е низ от епохи, независимо от това дали този низ изразява прогрес, регрес или движение в затворен кръг. Парадоксът, който Зенон Елейски преди 23 века е изразил в своите апории показва, че движението и развитието не могат да бъдат нито само прекъснати, нито само непрекъснати, а те са възможни и мислими само като единство на прекъснатост и непрекъснатост. Това единство, като третото” между противоположните определения, не е постижимо за разсъдъчното мислене, а е достижимо само за индивиди, формирали способност за диалектическо мислене, т. е. притежаващи разум, който се надстройва над дадената по природа способност за разсъдъчно мислене (здравият човешки разум). Велика заслуга на Карл Маркс е това, че той разкри единството  на противоположните определения на историческия процес и го определи с понятието „начин на производство” (НП), в който развитието на производителните сили на обществото изразява непрекъснатостта (континуитета), а производствените отношения са неговата прекъснатост (поредица от епохи, определяни от специфичен за всяка от тях НП). Вън и независимо от това Марксово разбиране за научна периодизация на човешката история, са съществували и съществуват десетки и може би много стотици общочовешки, регионални и национални периодизации, извършвани според различни признаци. За пръв опит е прието да се смята периодизацията на Хесиод (около 700 г пр. н. е.). Така например, в края на ХІХ в. и началото на ХХ век започва епохата на електричеството, заменила епохата на парата. След атомната бомбардировка над Хирошима и Нагасаки през 1945 г. се заговори за „атомна епоха”, след полета на Юрий Гагарин – за „космическа епоха”, след масовото внедряване на компютрите – за „информационна епоха”. След като човечеството овладее т. нар. „свободна енергия” вероятно ще се заговори за епоха на свободната енергия. В историята на Британската империя съществува т. нар. „Викторианска епоха”, и това е толкова резонно, колкото резонно е определението на ХХ век, дадено от проф. Гиндев, като „Векът на Сталин.”

Четейки и препрочитайки статията у мен съвсем резонно възниква въпрос: системно и аргументирано изложеното разбиране за характера на съвременната епоха е или не е марксистко? Видно е, че авторът прави опит да се разграничи от  догматизирания марксизъм-ленинизъм, но дали неговото разбиране за епохата е творческо развитие на идеите на Маркс и Ленин в съответствие с измененията настъпили в света след тях, или е социалдемократическа интерпретация на тези изменения, която, както е известно, е абсолютно противоположна на Марксовото учение? Отговор на този въпрос може да се даде едва след съпоставянето на Марксовото и марксисткото разбиране от една страна и разбирането на проф. Лилов – от друга. Обръщам внимание на различаването, което правя между Марксовото и марксисткото разбирания. Тъкмо в периодизацията на историята, а от там и на характера, мястото и ролята  на буржоазното общество и социализма в историческия процес, последователите на Маркс от всевъзможните школи и направления се отдалечават значително и принципно от Марксовото разбиране.

Наистина г. Лилов започва своя анализ на проблемите с позоваване и цитиране на Маркс, но това съвсем не означава, че анализът му има за методология Марксовото МРИ. Напротив, съждението му „Маркс разглежда развитието на света като преминаване през различни обществени системи – първобитно общество, робовладелско, феодално, капиталистическо и след него преминаване към комунистическо общество” показва, че той заимства от т. нар. „исторически материализъм (ИМ), който все повече автори-марксисти определят като профанация на МРИ, а с това и като същност на догматизирания марксизъм. Тази, уж марксистка, теза на автора е перифраза на следната Марксова мисъл: „В общи черти азиатският, античният, феодалният и съвременният – буржоазният – начин на производство могат да бъдат наречени прогресивни епохи на икономическата обществена формация.” Така го е написал Маркс в знаменития ПРЕДГОВОР към „КЪМ КРИТИКАТА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ИКОНОМИЯ. 1859 год.”, а не в „Капитала”, както пише авторът. Този Предговор има много голяма научна ценност, защото в него Маркс на една страница, с изключителна прецизност, е изложил същността на МРИ.

Привидно различието между възгледите на Маркс и Лилов се свежда да отсъствието в съждението на последния на понятията „епоха”, „начин на производство” (НП), „азиатски НП”, „икономическа обществена формация”, а фактически то има много дълбок смисъл, с разкриването на който ще се опитам да обясня достиженията и слабостите във възгледите на проф. Лилов, както и отговор на въпроса марксист или не е той.

За Маркс, епохата в която той живее е определена от „буржоазния НП”. Имаме ли основания да определим нашата съвременност като нова и следователно различна от епохата, в която е живял Маркс? Бихме имали, ако днес произвеждаме материалният си живот по друг начин, различен от буржоазния НП. Както тогава буржоазните производствени отношения, „юридическият израз” на които е капиталистическата частна собственост върху средствата за производство, са започвали все по-пълно да съответстват на ускоряващото се развитие  на производителните сили в Западна Европа и Северна Америка, така и днес те определят природата на същия буржоазен НП. Следователно, както Маркс така и ние живеем в една и съща епоха, назовавана различно: „Ново време” (Temp moderne), капитализъм, буржоазно общество. Но!Здравият човешки разум” се възмущава: как е възможно дилижансът и свръхзвуковият самолет, тогавашната пощенска служба и Интернет да са продукт на една и съща епоха? Като прибавим към това възмущение и видимостта на два факта: индустриалната революция, на която съвременник е Маркс, е също така прекъсване в непрекъснатото развитие на прозводителните сили, както и видимото развитие на уж неразвиващите се  производствени отношения (формите на собственост), същият този здрав човешки разум с основание стига до очевидния извод, че нашата съвременност, започваща „след 70-те години на ХХ век, - както пише Лилов - е нова историческа епоха и  нейната същност са радикални слединдустриални промени и трансформации във всички области на обществото. Залез на индустриалната епоха и разгръщане на информационната епоха – това е ядрото на съвременното развитие на света. Всичко се променя дълбоко, фундаментално. Светът се намира в гигантска по мащабите си Велика глобална революция, която е системно единство от протичащите в наше време технологическа, екологическа, комуникационна, образователна и демографска революции.”

Ще се спра на два съществени момента в цитираното по-горе определение на съвременната епоха. Първо, случайно ли г. Лилов в поредицата от революции, които са „системно единство” на „Великата глобална революция”, не е споменал социалната революция? Не, не е случайно, защото той, като най-виден идеолог на БСП, ръководил нейната  трансформация в социалдемократическа партия, съвсем осъзнато е изпуснал социалната революция. За един социалдемократ, пък бил той и „ляв”, самото споменаване на социалната революция е най-голям грях. Повечето от изброените от него „революции” не са никакви революции, а са основните моменти от всеобщата криза, в която е изпаднала световната капиталистическа система, или „свят-система”, както я нарича У. Уолърстейн. Вторият момент. Всичките аргументи в полза на тезата, че „индустриалната епоха” и „информационната епоха” са две последователни и различни епохи  са колкото очевидни, толкова и ненаучни. Информационните съоръжения и технологии не растат по дърветата, тяхното производство е толкова „индустрия”, колкото примерно е и един автоматизиран завод за производство на автомобили.

„Държа да подчертая, - пише А. Лилов – че концепцията ми за навлизането на съвременния свят в нова историческа епоха се базира върху изследването на няколко вече изявили се основни структурни мегатенденции, които образуват същността на информационната епоха. Погледнато in profundis, могат да се систематизират десет мегатенденции в развитието на съвременността: 1. Преход от индустриални към слединдустриални технологии. 2. Глобализация, преход от национална към глобална икономика. 3. Запазване и развитие на културното, религиозното, цивилизационното, етническото и националното многообразие на света. 4. намаляване на ролята на националната държава и увеличаване на ролята на транснационалните структури (регионални, корпоративни, глобални). 5. Историческо изчерпване на обществото на капитала и възникване на обществото на знанието. 6. Преход от екологичен анархизъм към всеобхватни екологически императиви на човешката дейност. 7. Признаване на бедността за най-острия социален проблем на света днес и разкриване на перспективи за нейното преодоляване през ХХІ век. 8. Преход от двуполюсния към многополюсен, мултицивилизационен световен ред. 9. Духовен, морален и ценностен дефицит в съвременното развитие на света и постепенно създаване на духовната, моралната и ценностната скала на човечеството от информационната епоха. 10. Протичане на съществени реални промени, подготвяне на необикновени промени и възможност за фантастични  промени в менталното, физиологическото и психичното развити на човека.

Въпреки че имам сериозни резерви по всичките десет мегатенденции, ще се спра само на две от тях, които изпъкват със своята алогичност и компрометират цялата теоретична конструкция на автора. „Пета мегатенденция:  историческо изчерпване на обществото на капитала и възникване на обществото на знанието.” Истина е, че обществото на капитала се е изчерпало. Това само интелектуални слепци не забелязват, но е абсолютно нелогично да се твърди, че на негово място спонтанно ще възникне не друго, а  „обществото на знанието”. Това съждение е толкова истинно в съдържателно отношение колкото примерно е истинно съждението „крава ражда крокодил”. То би било формално истинно, ако придобиеше следния вид: „Историческо изчерпване на обществото на незнанието и възникване на общество на знанието.” С тази формулировка се ликвидира формалния паралогизъм. Съдържателният паралогизъм, който някой логици определят като софизъм, в съждението но Г. Лилов се свежда да следното: „обществото на капитала” не е общество на незнанието. Напротив! „Новото време” е епоха на знанието, възникването на която фактически е отрицание на епохата на вярата, каквото е едно от определенията на средновековното феодално общество. Следователно, ако е истинна предпоставката, че „обществото на капитала” е изчерпило своя исторически ресурс, е логично да очакваме поява на „НЕ-капиталистическо общество”. Казвам „НЕ” защото така логично се изразява прекъсването и появата на НОВОТО, докато представката „POST” (след) преднамерено се използва за изразяване само на континуитета в развитието, което пък винаги ще поражда различни паралогизми. „НЕ-капиталистическото общество” ще е НОВО, ако е преодоляло, се е освободило от основния, от системообразуващия елемент на старото общество. Този елемент се нарича капиталистическа частна собственост върху средствата за производство. Премахването на капиталистическата форма на частна собственост ще има за следствие извеждането на работната сила от стоковия пазар, а с това и премахване на експлоатацията на човек от човека. Този акт няма да бъде премахване изобщо на частната собственост върху средствата за производство, защото, както по-долу ще отбележа, последната е едно от лицата на „икономическата обществена формация (ИОФ) и може да напусне историческата сцена само когато бъде преодолян трудът (Богът-творец) като начин на производство и възпроизводство на материалния живот на хората. А човечеството е още много далеч от момента на преодоляване на труда и следователно новият обществен строй, както и да се нарича, ще бъде част, нова и може би последна „прогресивна епоха на ИОФ”, а не първа или низша фаза на комунистическата обществена формация (КОФ). А тя, КОФ, ще настъпи когато производството на материалния живот на хората отново ще стане „игра на природните сили на човека” (Маркс), между които съзнанието, духът, ще заемат все по голям дял.

Сърцевина на Марксовото МРИ е триалистичната  теория за „Обществената формация” (ОФ), наричана още  „формационна теория на общественото развитие”. Според тази теория, в своето развитие човечеството преминава през три ОФ: първобитно-общинна ОФ, икономическа ОФ и комунистическа ОФ. Трябва да се отбележи, че тази теория не отрича съществуващите „цивилизационни теории”, а ги снема в себе си, с което им придава по-голяма научна ценност. Съвременната епоха е момент от ИОФ, която има за основа капиталистическия или буржоазния НП. Тя е третата  след античната и средновековната епохи, през които е преминала историята на народите от Средиземноморския регион и Европа. Затова Маркс поставя наред с трите епохи и една друга епоха, през която преминават народи, живели и живеещи извън посочения средиземноморски регион и Европа; епоха или епохи, които се определят от други начини на производство, които той обобщава с понятието „азиатски НП”. Най-важното, което следва да се отбележи тук, е, че Марксовата формационна теория има малко общо с основната теза на ИМ, според която човешкото общество, развитието на което е подчинено на обективни закони (детерминизъм), преминава през пет ОФ: първобитен комунизъм, робовладелски строй, феодализъм, капитализъм и комунизъм. Най-същностното различие между Марксовото МРИ и ИМ е отношението към детерминизма. Маркс не е детерминист, нито индетерминистдвете страни (лица) на научната парадигма на Новото време. Според него: „Хората сами правят своята история…”. Както се вижда, Маркс е изпреварил с цял век опитите на плеада съвременни учени, които, като Иля Пригожин например, се опитват да освободят съвременната научна парадигма от задушаващата прегръдка на детерминизма, особено в неговата лапласовска форма.  

ОФ е триалистична философска категория и защото според нея всяка от трите обществени формации, или формацията изобщо, има три лица (ипостаси), Съдържа три фундаментални реалности, за които са изработени три понятия, които са „Троица”, която може да се разбере по-лесно посредством аналогия (само като логическа операция) с „Пресветата Троица”, с която християнската теология обяснява единството на трите лица на Бога – Бог-Отец, Бог-Син и Свети Дух. За ИОФ, в която ние живеем и следователно най-добре познаваме, Трудът (обществено разделената производствена дейност) е Бог-творец. Собствеността (присвоеното от природата, или частната собственост) е Бог-Син, а Свети Дух е разменната ценност (стойност) като специфична форма на ценността (wert) изобщо. Без която и да е от трите реалности ИОФ няма да е това, което е.

Цитираната по-горе мисъл на Маркс ( В общи черти азиатският,…) продължава така:

„Буржоазните производствени отношения са последната антагонистична форма на обществения производствен процес, антагонистична не в смисъл на индивидуален антагонизъм, а на антагонизъм, израснал из обществените жизнени условия на индивидите; но развиващите се в недрата на буржоазното общество производителни сили създават същевременно материалните условия за разрешаването на този антагонизъм. Затова с буржоазната обществена формация завършва предисторията на човешкото общество.”

В цитираната мисъл има три акцента, които ще се опитам да прокоментирам. Първият се съдържа в първото изречение.  Антагонизмът на буржоазните производствени отношения се поражда от капиталистическата форма на частна собственост и нейното следствие – експлоатацията. Тази форма е последна, защото е изпълнила историческата си мисия и се е превърнала в спирачка за развитието на производителните сили и стимул за развитието на разрушителните сили на обществото. Вторият акцент ще покажа чрез оправдана перифраза на Марксовата мисъл: „но развилите се в недрата на буржоазното общество  производителни сили вече са създали материалните условия за разрешаването на този антагонизъм.” Материалните условия сами по себе си не разрешават нищо. За да реши историческите задачи човечеството трябва да ги осъзнае в „правните, политическите, религиозните, художествените или философските, накъсо, идеологическите форми” на съзнанието, за да ги реши чрез борба. Тази Марксова идея не могат и/или не искат да разберат критиците на Маркс и от ляво, и от дясно. Това с особена сила важи за социалдемократите. Третият акцент се отнася до  предисторията и историята на човешкото общество. За Маркс, както и за нас, все още живеещи в буржоазната епоха на ИОФ, последната съвпада с историята, а предистория е първобитнообщинната формация. Но за бъдещите хора, които ще живеят в епоха следваща след „буржоазната прогресивна епоха” и намираща се макар и все още в ИОФ, всичко преди началото на тяхната епоха ще е предистория, в която ще са останали всички мерзости -  експлоатация, бедност, престъпност, войни и много др.

Другата мегатенденция, на която  ще се спра е: „Седма мегатенденция:  признаване на бедността за най-острия социален проблем на света днес и разкриване на перспектива за нейното преодоляване през ХХІ век.”, т. е. в „епохата на знанието”. Тук отново се използва една истинна предпоставка: „признаване на бедността за най-острия социален проблем на света днес…” и се търси разрешаването на този проблем в „епохата на знанието”. Това отново е съдържателен паралогизъм, защото причина за бедността не е незнанието, а експлоатацията на човек от човека, която в капиталистическата епоха се реализира като отнемане на „принадена стойност” от непосредствения производител, а в предходните епохи на ИОФ – като „принаден труд”.Следователно, премахването на бедността ще стане възможно, когато бъдат премахнати посочените по-горе причини за нейното съществуване, които са иманентни на буржоазната епоха, независимо от това дали тя се намира в манифактурния, индустриалния или „постиндустриалния” (информационния или гностичния) етапи от своето развитие.

Тук ще се спра на един факт, който до сега е убягвал от вниманието на учените, поне доколкото ми е известно и който има отношение към казаното до тук.  В първата половина на ХХ век Никола Тесла пише:

„Нашият свят е потопен в огромен океан от енергия, ние летим в безкрайното пространство с непостижима скорост. Всичко наоколо се върти, движи се – всичко е енергия. Пред нас стои грандиозната задача – да намерим начин за добиване на тази енергия. Тогава, извличайки я от този неизчерпаем източник, човечеството ще се придвижи напред с гигантски крачки. …”

„Да, ти все още си глух, все още си сляп, жесток, безсмислен свят! Ти можеше да тръгнеш с гигантски стъпки в своето далечно бъдеще, озарено от светлината на гениалното провидение, но предпочете да вървиш едва-едва, слепешката да се приближаваш до него. Стотици години открадна ти от хората, от обикновените трудови хора, ти, свят на преситените, на упоените от себе си буржоа. Още милиони живото ще унищожиш ти, чудовище, наричано световна финансова мафия.”

 Смисалът на написаното от Никола Тесла се свежда до следното: епохалните научни открития и изобретения направени в края на ХІХ и първите десетилетия на ХХ векове от Тесла и други гениални учени са били реална предпоставка за развитието на производителните сили на общиството в две кардинални направления. Те са: първо, гигантски скок в развитието, най-общо казано, на енергетиката чрез разработване на технологии за добиване на т. нар. „свободна енергия”, т. е. енергия от ефира. Второто направление е развитието на информационните технологии – радио, телевизия, информатика. „Човечеството” е можело да тръгне и в двете направления, но тогава то,  олицетворявано от няколко крупни американски и европейски капиталисти (като Морган, Уестингхаус, Едисън и др.), избира второто направление и налага жестоко финансово, научно и идеологическо табу над развитието на първото. Защо „човечеството” не продължи развитието на двете направления, а избира само второто? Защото, макар и интуитивно, капиталът (обединените в класа капиталисти) разбира, че развитието на второто направление ще осигурява все повече и повече принадена стойност (печалба), а развитието на първото направление, най-вероятно, ще е гибелно за капиталистическата свят-система, макар и само защото няма да носи принадена стойност. Днес ние можем да отбележим, че тогава капиталът е направил вярна и изгодна прогноза за собственото си развитие, т. е. за развитието на буржоазното общество.

 Българският преход – част от рухването на социализма в СССР и в източноевропейските бивши социалистически страни. Такова е заглавието на втория раздел на статията. Заключителният абзац на този раздел г. Лилов формулира така:

„Сума сумарум, тезата, която отстоявам, е, че реформирането и модернизацията на социализма в Съветския съюз и в Източна Европа бяха необходими и, макар и закъснели, бяха реализуеми – и не се състояха не защото бяха принципно невъзможни, а защото се провали перестройката. Рухването на социализма в исторически ракурс е резултат от неговото нереформиране, а в конкретен ракурс – от провала на перестройката.”

Това е екзактно формулирана синтеза на тезата, съдържаща се в заглавието, е конкретна истина, въпреки че в обосновката й има оспорими моменти. Така например твърдението на автора, че третирането на 10 ноември 1989 г. като „вътрешнопартийно предателство на социализма”  е проява на лявосектантското мислене, е неистинно. Лявото сектанство, по определението на Ленин, е „детска болест на комунизма”, а не на социалдемокрацията. Когато в една социалдемократическа партия, каквато фактически е БСП, се появи истинско ляво мислене, то не е проява на сектанство, а опит за връщане към творческия, към автентичния марксизъм-ленинизъм. Освен това, крахът на социализма  е следствие както на т. нар. обективни причини, така и на предателство, което не отрича и самият А. Лилов. Според мен, крахът на социализма е следствие и на два вида предателство. Първият вид е деяние на предатели като Елцин, Александър Яковлев, Горбачов, Андрей Луканов и много други, които осъзнато ликвидираха социалистическите обществени отношения, за да реставрират капитализма. Другият вид предатели са по трудно разпознаваеми. Това са комунисти, които постепенно се обуржоазяват и се прераждат в социалдемократи, като следствие на общественото си битие на номенклатурчици. Това с особена сила важи за техните  деца и внуци.  Тези хора не осъзнават предателството си и се ръководят от илюзията че могат да очистят реалния социализъм от действителните и мнимите му недостатъци, и да го превърнат в „гражданско (буржоазно) общество”

„БСП трябва – пише авторът - много по-силно да защитава постиженията на социализма, отколкото прави това досега.” Това изискване според мен е „противоречие в основанието”. Не е логично БСП да хвали постиженията на реалния социализъм, защото нейната сегашна идеология не е отрицание само на слабостите на реалния социализъм, а е тотално негово отрицание. Иначе не биха я приели в Социнтерна и не биха избрали председателя й за председател на ПЕС.

            „И така, защо рухна държавният социализъм в СССР и в Източна Европа? Най-малко осем тези обясняват в своята съвкупност от съвкупности този исторически катаклизъм.”

            Осемте тези, които предлага г. Лилов, дават според мен изчерпателен и относително истинен отговор на зададения въпрос. Относително истинен, защото някои от постановките са оспорими. Например в първата теза Сталин и Хрушчов са обвинени във „Волунтаристкото съкращаване на историческото време, необходимо за вътрешното (икономическо, политическо, технологическо, духовно) саморазвитие на социализма, не му позволи да се реформира постоянно” Тук има два оспорими момента. Първо, казаното е валидно за Хрушчов, но не и за Сталин. Историята потвърди, че с отмяната на НЕП-а и „изнасилването” на историческото време с ускорената индустриализация и колективизацията на селското стопанство Сталин е спасил първата социалистическа държава от сигурен разгром в наближаващата военна интервенция на световния капитал. В полза на това твърдение могат да се посочат хиляди аргументи. Интересен е случаят с големия руски писател и философ А. А. Зиновиев, който от дисидент - върл антикомунист, замислял някога убийството на Сталин, се превърна в негов горещ привърженик и защитник. Вторият момент е отношението към тезата за „постоянното реформиране”. Според Маркс никое общество, в т. ч. и развитото комунистическо, не е способно да се реформира постоянно, защото чрез реформата се реализира прекъснатостта в развитието на обществените отношения, а това е вечна характеристика на тоталността на  общественото развитие.

             

             Втората теза - „Теорията за изграждането и развитието на социализма не успя да запази иновационния си характер. Настъпи застой в нейното развитие. В теорията и в идеологията взе надмощие догматизмът.” - е вярна, но изисква прецизиране в следното: Още в първите години след ВОСР съветските философи допуснаха принципна грешка с фатални последствия, същност на която е отъждествяване на наука и идеология, в резултат на което марксистко-ленинското учение постепенно се превърна в „научна идеология” Това определение представлява оксиморон, ако и когато не се разбира същностното различие между наука и идеология. Всяка идеология, или идеологията изобщо е догматична. И когато тя се отъждестви с науката, прехвърля върху нея тази своя същност. Това важи напълно за съветското общество след смъртта на Сталин и ХХ конгрес на КПСС. Преди това то съществува като тенденция, на която се противопоставя Сталин, бидейки ерудиран марксист-ленинец, което не може да се каже  нито за Хрушчов, нито за всичките наследели го ръководители, в т. ч. и за Горбачов. В истинността на това твърдение може да се убеди всеки, който изучи макар и само произведението на Сталин „Икономически проблеми на социализма в СССР”. Два дена преде смъртта си, Сталин се обръща към Дмитри Иванович Чесноков – философ, член на ЦК на КПСС: „Вие трябва веднага да се заемете с въпросите на по-нататъшното развитие на теорията. Ние може нещо да объркаме в икономиката, но това е поправимо. Ако сбъркаме или се объркаме в теорията обаче, ще провалим всичко. Без теория ни чака смърт, смърт, смърт.” (Гиндев.блог.бг ВЪТРЕШНИЯТ ЗАГОВОР ПРОТИВ СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ)

 

 

            Третата теза, според мен, е гвоздеят на цялата статия и затова ще се спра на нея по-обстойно. „Социализмът не можа да създаде своя, адекватна на историческите си цели икономическа система и поради това не можа да спечели икономическото съревнование с капитализма. Основни дефекти в тази решаваща област бяха липсата на пълноценен пазар и преждевременното унищожаване на частната собственост.”

Това съждение е истинно, само ако за предпоставка има твърдението (схващането), че създаването на „адекватна… икономическа система” е еднократен акт. Дали „не можа” или можа са въпроси, на които може да се отговори само след изследване развитието на икономиката (производствените отношения) на съветското общество. Първият икономически акт на съветската власт бе национализацията на земята и промишлените предприятия. Национализацията, сама по себе си, не е социалистическо обобществяване на средствата за производство. То става социалистическо едва когато, превърнало икономиката в една единствена корпорация, превръща фактически трудовите хора в акционери (съсобственици). Този характер на икономическите отношения се запазва дотогава, докогато социалистическата държава е политическа организация на целия  народ, а не само на икономически господстващата класа. А тя бе такава до смъртта на Сталин. След това и особено след ХХ конгрес на КПСС започна процес    на превръщане на държавата в организация обслужваща интересите на партийната и държавната номенклатура, ускорено консолидираща се в класа, наречена от Милован Джилас „Новата класа”. Така възникна „Командно-административната икономическа система”, кръстник на която е писателят Анатолий Наумович Рибаков – авторът на „Децата на Арбат”. Настъпилият „Застой” в развитието на съветската икономика и на обществото като цялост се дължеше на несъответствието между степента на развитост на производителните сили и характера на икономическите отношения, т. е. на формата на собственост, която от обществена държавна собственост се превърна в частна държавна собственост на „новата класа” Изход от създалата се ситуация можеше да бъде или унищожаването на номенклатурата като класа и връщане на властта в ръцете на народа, или окончателно превръщане на номенклатурата в автентична буржоазна класа чрез приватизация на държавната собственост. Поради ред причини се реализира вторият вариант, който ще остане в историята с името „Перестройка”.

            Особено място в развитието на съветската икономика заема „Новата икономическа политика” (НЭП). От момента на нейното въвеждане и до сега не стихват споровете за нейната необходимост, същност и целесъобразност. Историческият опит доказва, че тя е била единствено възможното средство за съживяване на народното стопанство, разрушено от седемгодишна война. Като дългосрочна политика, способна да осигури създаване на социалистически обществен строй, тя е мислима само при победа на пролетарската политическа революция във всички или в болшинството развити капиталистически страни. Целесъобразността на замяната й през 1929 година със сталинската икономическа политика  се доказва от факта, че вече към 1940 г., в световен мащаб, съветската икономика става втора след тази на САЩ, поради което става способна да осигури Победата във Великата отечествена война с хитлеристка Германия.

             Като основни дефекти  на съветската икономическа система проф. Лилов посочва „липсата на пълноценен пазар и преждевременното унищожаване на частната собственост”, поради което „ не можа да спечели икономическото съревнование с капитализма.”  

            Според мен, това е възможно най-синтезираната критика на съветския модел на социализма от позиците на социалдемократическата идеология. Затова е необходимо да се спрем на трите понятия в тази критика: „пълноценен пазар”, „частна собственост” и „информационна технологична революция.”

„Пълноценен пазар” са капиталистическите производствени отношения на разпределение и размяна, в които влизат, като стоки, всички елементи на възпроизводствения процес, опр




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. jelezov - ПОКАНА 11:47 Върху двете с...
29.01.2013 14:18
ПОКАНА
11:47
Върху двете статии: "Социализмът е жив" - мой КОМЕНТАР на статията на проф. Александър Лилов "Защо претърпя крах съветският модел на социализма" на сбирка на ИНТЕРДИСЦИПЛИННАТА ГРАЖДАНСКА АКАДЕМИЯ (ИНГА) ще се проведе ДИСКУСИЯ на първи февруари 2013 г-, петък, от 17.30 часа в зала 105А в ДОМА НА ТЕХНИКАТА, ул. "Г. С. Раковски" № 108. Поканвам всички, които имат интерес към тази проблематика да присъстват и вземат участие в дискусията. Вход свободен.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: jelezov
Категория: Политика
Прочетен: 759235
Постинги: 222
Коментари: 753
Гласове: 1615
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031