Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.03.2015 09:34 - КИТАЙСКОТО ЧУДО
Автор: jelezov Категория: Политика   
Прочетен: 2127 Коментари: 0 Гласове:
3



 ОБИКНОВЕНО ЧУДО – КИТАЙСКО

От „ВАШИНГТОНСКИИ” към „ПЕКИНСКИ КОНСЕНСУС”

Сергей Глазьев

26 февруари 2015 г. http://zavtra.ru/content/view/obyiknovennoe-chudo-kitajskoe-/

            Експоненциалният ръст на държавния и националния дълг на САЩ, а също пирамидата от доларови деривати  свидетелстват за приближаване на саморазрушаване на глобалната финансова пирамида. Във Вашингтон се стремят максимално да отдалечат този момент и да прескочат върху новата дълга вълна на растежа преди нейното настъпване. За тази цел бремето на обслужването на американските задължения се прехвърля върху други страни и се предприемат опити изобщо да бъдат отписани. За да удържат контрола върху нефтодоларите САЩ разпалиха войни в Средния и Близкия Изток, подхвърляйки своите неотдавнашни партньори в състояние на хаос и безпомощност. За контрол върху нефтодоларите те окупираха Афганистан. Но главната цел на тази разширяваща се агресия е Европа. Според геополитическата традиция американската олигархия прави ставка върху разпалването на война на европейските страни против Русия с надеждата, че тя отново ще се окаже главният победител в тази война, както вече се случи два пъти през ХХ век. Имено за тези цели американските спецслужби извършиха държавен преврат в Украйна, установил в Киев антируски нацистки режим.

            Насъсквайки с помощта на нацистките провокатори, узурпирали властта в Украйна, ЕС срещу Русия, САЩ се опитват да отслабят двете страни, за да установят върху тях своя контрол. В ЕС -  чрез натрапване на зоната за свободна търговия върху изгодни за американския капитал условия. В РФ – чрез дестабилизация на вътрешната политическа ситуация и организиране на държавен преврат с последващо разчленяване на страната. Това открива пред САЩ перспективи за контрол не само върху природните богатства на Русия, но и над Средна Азия. Подчинявайки на своите интереси по-голямата част от евразийския континент, САЩ ще усилят възможностите си и ще отслабят възможностите на Китай. По този начин, американските геополитици смятат да удържат глобалното лидерство. Ударът върху Русия в този замисъл играе ключова роля. А използването на Украйна за тази цел прави позицията на американците напълно печеливша – реализират операцията с чужди ръце, а всичките загуби остават за сметка на Руския свят, който се самоунищожава отвътре.

            Положението на Русия днес е несравнимо по лошо, отколкото е било в периодите на двете предидущи структурни кризи. В началото на миналия век Руската империя се и развивала изпреварващо, привличайки капитали и умове от развитите страни в най-прогресивните отрасли на икономиката. Болшевиките получиха най-богатата страна в света, която независимо на големите загуби, успя да осъществи индустриализация на основата на новия за това време технологичен строй (уклад). СССР обективно стана втората икономика в света, по своя икономически, човешки и научно-технически потенциал. Елциновият режим получи по-голямата част от нея. Но  възможността за нейното развитие за сметка на включването на предприемаческата активност на милионите граждани, както това стана в Китай, не бе използвана. Сформиралата се на основата на приватизацията на държавната собственост олигархия прахоса този потенциал и я приведе под чуждестранна юристдикция. Реформите бяха проведени по рецепти на международните финансови организации, подконтролни на Вашингтон. Със създадената с техните „рекомендации”, а фактически – ултимативни искания система за регулиране, руската икономика беше встроена в системата на „вашингтонския консенсус” следствие на което стана деградацията на нашата страна и превръщането и в суровинна периферия на ядрото на тази система.

            Но днес цялата съвкупност от факти и трендове свидетелства за това, че лидер но новия глобален технологичен уклад (ГТУ) стават не САЩ, а страните от Азия начело с КНР. От това следва необосноваността на претенциите на пазарните фундаменталисти върху „тайното знание” за най-добрите начини за управление на икономиката, а също нелепостта на  твърденията за „края на историята” в смисъл на окончателно утвърждаване на американския модел на глобална либерализация. Фактически тя достигна пределите на своето развитие и навлезе във фазата на саморазрушаване под въздействието на вътрешни диспропорции. Затова тя трябва да се смята за отживяла и остаряла в сравнение с производствените отношения, формиращи се в Китай и другите страни от ядрото на новия ГТУ. (курсив на преводача)

            Разбира се, използването от държавата на пазарните механизми за достигане на запланирани показатели не се вписва в концепциите на „пазарните фундаменталисти”, продължаващи доминацията  си в световната и руската икономическа наука. Също, както не се вписват  и крупномащабните кредити, финансирани за сметка на парични емисии и усвоявани от частния бизнес в установени от държавата приоритетни направления на развитие. Или държавното регулиране на цените на основните стоки, образуващи издръжката, с цел създаване на благоприятни условия за частното предприемачество. Да не говорим за валутното регулиране и контрол, които не пречат на транснационалните корпорации да реализират огромни инвестиции във водещите азиатски икономики.

            Всичките тези механизми на частно-държавно партньорство, характерни не само за социалистически Китай, но и за напълно капиталистическите Япония, Южна Корея, Индия, страни от Близкия и Средния Изток се отхвърлят от пазарните фундаменталисти като остарели и безперспективни. Те не се опитват да докажат това съждение, позовавайки се на това че аналогични механизми, действали някога в Западна Европа и в много развиващи се страни,  бяха премахнати. В тяхната представа американският модел на капитализма е най-съвършен, и е необходимо само известно време за разпространението му по целия свят. Те не се замислят над възпроизводството на очевидното неравенство между страните от ядрото и периферията на американския цикъл на натрупване, в което затъна постсъветското пространство. Както и за физическата невъзможност за разпространение на американския тип масово потребление в целия свят по силата на обективната ограниченост на ресурсите.

            За пазарните фундаменталисти е табу съветския опит на управление на икономическото развитие, въпреки очевидните успехи на социалистическото строителство, позволило на СССР не само да удържи победа във Втората световна война, но и да създаде т. нар. „втори свят”, обхванал една трета от планетата. Много елементи от този опит бяха възприети и запазени от Китай, Виетнам, Индия и легнаха в основата на институционалната структура на азиатския цикъл на натрупване. СССР бе пионер в създаването на културата на държавното управление на икономическото развитие, а съвсем не задънен (тупиковый) клон на икономическата цивилизация, както твърдят пазарните фундаменталисти.

            Опитът на социалистическото строителство се изучаваше и използваше и в страните от ядрото на американския цикъл на натрупване, особено в създаването на държавни институти за прогнозиране и индикативно планиране, социална защита и управление на научно-техническия прогрес (НТП). Заедно с това, постигнала след разпада на СССР глобална хегемония американската олигархия повече не се нуждаеше от държавна поддръжка. Бяха премахнати не само механизмите за индикативно планиране, държавния контрол над цените и трансграничното движение на капитала. Съкратиха се също много перспективни изследвания, социални програми, международни инвестиционни проекти. Институционалната система на американския цикъл на натрупване достигна зрели и окончателни форми. Тя премина към фаза на глобална експанзия и престана да се развива качествено. Апологетите на пазарния фундаментализъм повярваха в  това, че е настъпил провъзгласения от Ф. Фукуяма „край на историята” и пред господството на крупния транснационален доларов капитал не са  останали никакви препятствия.

             Те грешат, защото не са запознати нито с теорията на „дългите вълни” в икономиката, нито с вековите цикли на натрупване на капитала, също така игнорират многобройните междустранови съпоставяния, които фиксират чудовищни провали в политиката на МВФ в развиващите се страни. Тава тях малко ги вълнува, както малко вълнуват западната общественост фактите на свръхексплоатация на труда и разрушаването на околната среда от транснационалните корпорации в държавите от „третия свят”. Грандиозните успехи на Китай, Индия, Бразилия, Малайзия, Виетнам, Сингапур, ОАЕ и други страни, които предпочетоха самостоятелна политика на развитие с опора на указаните по-горе механизми и се отказаха от „вашингтонския консенсус”, трябваше да озадачи поклонниците на американския „край на историята”. Но упоени от своята „победа над съветския комунизъм” те не забелязаха как в противовес на „вашингтонския консенсус” се сформира „пекински консенсус” в качеството си на образец за ефективно управление на развитието на икономиката под ръководството на най-голямата в света комунистическа партия.

             Днес американските геополитици разбраха, че са проспали появата на нов център на глобалното развитие и започнаха да действат в привичния за тях маниер на „камшика и курабийката”. Макар и логиката на вековите цикли на натрупване и дългите вълни на икономическото развитие да не оставят шансове за удържане на глобалното лидерство, в стремежа си са запазването му напълно са способни да започнат световна война за контрол над периферията. Опитват се да подкупят китайското ръководство с предложения за създаване на „Химерика” – симбиоза на двете страни чрез търговия и коопериране във формата на стратегическо партньорство. В отношенията с лидерите на уязвимите страни се предлага меню от две блюда: пълно подчинение или сваляне. За руското ръководство избор няма, въпросът е „кой кого?”

            В решаването на този въпрос ключова роля има ефективността на системата на държавното управление. Ако тя остане в институционалния формат на американския цикъл на натрупване, то Русия я очаква поражение във войната със САЩ, които контролират основните възпроизводствени контури на руската икономика чрез манипулиране на финансовия сектор. Неможе да се отблъсне нападението, оставяйки на противника ключовете на собствената си врата и предоставяйки на неговите офицери управлението на стопанството ти. Поражението, най-вероятно, ще повлече разпад на страната на враждуващи помежду си национално-териториални образования под контрола на американската администрация. Пример за такова решение демонстрира съвременна Украйна, където американците отработват начините за започване на междуособна война в Руския свят.

            За да не се допусне подобно развитие на събитията, е необходимо, преди всичко, да се разбере, че създадената в Русия система на държавно управление е неадекватна на предизвикателствата на времето, на задачите за осигуряване безопасността на страната, на националните интереси. Тя, първо, автоматично поставя икономиката на страната в зависимо положение от транснационалния капитал. Второ, лишава я от вътрешни източници за финансиране на развитието. Трето, превръща я в суровинен придатък на напредналите страни, блокирайки възможността за индустриализация и иновационно развитие. Накрая, четвърто, тя е просто архаична и неконкурентноспособна  по отношение на формиращата се в Азия нова система на производствени отношения.

            Китайското икономическо чудо е впечатляващо. За три десетилетия реформи, инициирани от Дън Сяопин, КНР от дълбока периферия на световната икономика неочаквано за всички премина в числото на лидерите, излизайки през 2014 г. на първо място в света по физически обем на БВП и експорта на високотехнологична продукция. За последните три десетилетия обемът на БВП нарасна 30 пъти ( от 300 млрд долара на 9 трлн. долара по текущия курс на юана към долара), промишленото производство – 40-50 пъти, валутните резерв – няколко стотин пъти (от няколко десетки млрд. долара до 4 трлн. долара). По равнище на икономическото развитие, измервано с показателя БВП на глава от населението, Китай се издигна от края на списъка на най-бедните страни до място сред първите тридесет страни (среден жизнен стандарт).

            Китайското икономическо чудо е несъвместимо с концепциите на пазарните фундаменталисти – дотолкова несъвместимо, че те дори се опитват да обявят Китай само като „производствен цех” на глобалната икономика. Вместо унищожаването на държавното регулиране на икономиката, предприето в Русия под формата на „шокова терапия” с надежда за автоматично включване на механизма на пазарна самоорганизация, китайските ръководители направиха  всичко обратно. Постоянно създавайки условия за частно предприемачество, те внимателно адаптираха системата на държавното регулиране към механизмите на пазарната самоорганизация. Докато нашите реформатори рушаха народностопанския комплекс, оправдавайки своя авантюризъм с това че „ не може да бъдеш малко бременна”, китайските реформатори постепенно построиха мост между социализма и капитализма, преодолявайки пропастта не с „два скока”, а с хиляди крачки.

            Китайският подход към построяването на пазарна икономика кардинално се отличава от постсъветския със своя прагматизъм и творческо отношение към реформите. В основата му лежат не догматични шаблони, изхождащи от идеологически и откъснати от реалността представи за социално-икономическите процеси, а практиката по управлението на реално стопанство. Подобно на инженери, конструиращи нава машина, китайските ръководители последователно отработват нови производствени отношения чрез решаване на конкретни задачи, провеждане на експерименти, отбиране на най-добрите решения. Търпеливо, стъпка по стъпка строят своя „пазарен социализъм”, постоянно усъвършенствайки държавното управление на основата на отбора само на тези институции, които работят за развитието на икономиката и повишаването на общественото благосъстояние. Запазвайки завоеванията на социализма китайските комунисти вграждат в системата на държавното управление регулаторите на пазарните отношения, допълват държавните форми на собственост с частни и колективни по такъв начин, че да постигнат повишаване на ефективността на икономиката в общонароден интерес.

            Апологетите на пазарния фундаментализъм се стараят да не забелязват ключовите елементи на китайския подход към реформите. Вместо да приемат на въоръжение китайския опит, те измислят „обективни обяснения” за бързия ръст на китайската икономика ту с чуждестранните инвестиции, ту с имитацията на западните технологии, ту с притока на евтини трудови ресурси от изостаналото селско стопанство към градската промишленост. Понякога сравняват китайските реформи с НЭП-а, за който също беше характерно съчетаване на социалистически и капиталистически елементи, а също и високи темпове на растеж.

            Всичките тези „обективни” обяснения за високите темпове на растежа на китайската икономика с нейната изначална изостаналост отчасти са справедливи. Отчасти - защото игнорират главното: творческият подход на китайското ръководство към изграждане на нова система на производствени отношения, която заедно с излизането на китайската икономика на първо място в света, става все по-самодостатъчна и привлекателна. Пред очите ни се формира нова, по-ефективна в сравнение с предидущите социално-икономическа система, центърът на световното развитие се премества в Юго-Източна Азия, което позволява на редица изследователи да говорят за начало на азиатски вековен цикъл на натрупване на капитала ( виж Дж.Арриги „Долгий двадцатый век”, 1994; работите на Александр Айвазов). След последователно сменящите се един с друг през последните 500 години генуезско-испански, холандски, английски и американски векови цикли на натрупване на капитала, формиращият се азиатски цикъл създава своя система от институти, запазващи предишните материално-технически достижения и създаващи нови възможности за развитие на производителните сили на обществото.

             Китайците сами наричат своята формация социалистическа, развивайки при това частно предприемачество и създаване на капиталистически корпорации. При това комунистическото ръководство на Китай продължава строителството на социализма, избягвайки идеологическите клишета. Те предпочитат да формулират задачите в термини за народно благосъстояние, поставяйки си за цел преодоляване на бедността и създаване на общество със средна заможност, а в последствие постигане на първи позиции в света по жизнен стандарт. При това те се стремят да избягват извънмерно социално неравенство, запазвайки трудовата основа на преразпределението на националния доход и ориентиране на институтите за регулиране на икономиката към производителна дейност и дългосрочни инвестиции в развитието на производителните сили. В това е общата особеност на страните, формиращи ядрото на азиатския цикъл на натрупване на капитала.

            Независимо от доминиращата форма на собственост: държавна, както в Китай или във Виетнам, или частна, както е в Япония и или в Корея, - за азиатския вековен цикъл на натрупване са характерни съчетанието на институтите на държавното регулиране и пазарната самоорганизация, държавния контрол над основните параметри на възпроизводството на икономиката и свободното предприемачество, идеологията на общото благо и частната инициатива. При това формите на политическо устройство може принципно да са различни: от най-голямата в света индийска демокрация, до най-голямата в света комунистическа партия на КНР. Неизменен остава приоритетът на общонародните интереси над частните, който се изразява чрез твърдите механизми на личната отговорност на гражданите за добросъвестно поведение, точното изпълнение на задълженията си, съобразяване със законите, служенето на общонационалните цели. При това формите на обществен контрол може също да са принципно различни: от харакири за ръководителите на банкрутиралите банки в Япония, до смъртното наказание на крадливите чиновници в Китай. Системата за управление на социално-икономическото развитие се изгражда върху механизмите на личната отговорност за повишаване благосъстоянието на обществото.

            Приматът на обществените интереси над частните се проявява в характерната за азиатския цикъл на натрупване институционална структура на регулиране на икономиката. Преди всичко – в държавния контрол над основните параметри на възпроизводство на капитала чрез механизмите на планиране, кредитиране, субсидиране, ценообразуване и регулиране на базовите условия на предприемаческата дейност. При това държавата не толкова заповядва, колкото изпълнява ролята на модератор, формирайки механизмите на социалното партньорство и взаимодействие между основните социални групи. Чиновниците не се опитват да ръководят предприемачите, а организират съвместната работа на деловите, научните, инженерните общности за формиране на общи цели на развитието и изработването на методите за достигането им. Върху тава се настройват и механизмите на държавното регулиране на икономиката.

            Държавата осигурява предоставяне на дългосрочен евтин кредит, а бизнесменът гарантира неговото целево използване в конкретни инвестиционни проекти за развитие на производството. Държавата осигурява достъп към инфраструктурата и услугите на естествените монополи на низки цени, а предприятията отговарят за производството на конкурентноспособна продукция. С цел повишаване на качеството й държавата организира и финансира необходимите научно изследователски и опитно конструкторски работи (НИОКОР), образованието и подготовката на кадрите, а предприемачите реализират иновации и осъществяват инвестиции в нови технологии. Частно-държавното партньорство е подчинено на обществения интерес за развитие на икономиката, повишаване на народното благосъстояние, подобряване качеството на живот. Съответно, променя се и идеологията на международното сътрудничество – парадигмата на либералната глобализация в интерес на частния капитал на напредналите страни се сменя с парадигмата за устойчиво развитие в интерес на цялото човечество.

             Китайското ръководство скромно продължава да нарича своята страна развиваща се. Това е така, ако съдим по темповете на растежа. Но по своя икономически потенциал КНР вече е на равнището на водещите страни в света. А по структурата на производствените отношения тя се превръща в образец за много развиващи се страни, стремящи се да повторят китайското икономическо чудо и сближаващи се с ядрото на азиатския цикъл на натрупване. Китай е основа на този нов център на световната икономика. За Русия, а също за другите постсъветски държави е време да изхождат от тези реалности и да разглеждат възникналите в Китай производствени и обществено-политически отношения не като „недоразвита Америка”, а като характерни за най-прогресивната в това столетие социално-икономическа система. Трябва да се изучава и приема китайският опит на развитие, така както до неотдавна Китай използваше съветския опит в строителството на социализма.

 

Серге́й Ю́рьевич Гла́зьев  (роден 01, 01,1961 г. в гр. Запорожие, СССР, днес Украйна от майка украинка и баща руснак) – руски икономист, политик, съветник на президента на РФ по въпросите на регионалната икономическа интеграция. Бивш министър на външноикономическите отношения на Русия, депутат в І, ІІІ, ІV Държавна дума. Кандидат за президент на РФ (2004 г.). Заместник генерален секретар на ЕврАзЭС. Доктор на икономическите науки, професор, академик на РАН, член на Националната академия на науките на Украйна. Привърженик на теорията на Кондратьев за цикличното развитие на икономиката (дългите вълни на Кондратьев или К – вълни)

 

Pax Americana на прага на смъртта (откъс)

Александр Айвазов

         За да се разбере, защо се извършват едни или други процеси в съвременния свят, а също какво ни очаква в близкото бъдеще, е необходимо да търсим не гадатели и екстрасенси,  а да разбираме фундаменталните закономерности на световното развитие. Такава главна фундаментална закономерност е не линейността, а дискретността и цикличността на световното развитие. В икономическата наука има няколко теории за цикличното развитие на икономиката. Иска ми се да направя акцент върху малко известната теория на системните цикли на натрупване на капитала, която е разработил на основата на фундаменталните историко-икономически изследвания  на Ф. Бродел неговият последовател Дж. Арриги, създал заедно с И. Уолърстейн ( авторът на свят-системния анализ) „Център Ф. Бродел” при университета на щата Ню-Йорк.

Същността на теорията на системните цикли на натрупване се свежда до това, че примерно всеки векови исторически период формира своя собствена система на натрупване на капитала, център или лидер на която става най-развитата технологически страна. Около лидера се образува определено ядро от другите развити страни, а останалите страни образуват периферия на дадения цикъл на натрупване. Лидерът създава съответни институти, с помощта на които той осъществява координацията на дейността на цялата система и главното, с помощта на които  присвоява принадената стойност, чрез пазара и чрез нееквивалентна размяна между ядрото и периферията. Естествено на лидера се пада лъвската част от присвоения принаден продукт.

Системните цикли  Дж. Арриги разпространи върху периода на капитализма, започвайки от ХVІІ в. световната икономика е преминала в развитието си три подобни цикла Холандски ХVІІ-ХVІІІ вв., Британски – ХІХ-начало на ХХ в. и Американски ХХ-началото на ХХІ вв.) и сега встъпва в новия Азиатски системен цикъл на натрупване на капитала. Всеки цикъл преживява три етапа в развитието си: пролет, зрялост, есен.

 

   
 
 

 

 

image

Превел от руски език Желю Железов




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jelezov
Категория: Политика
Прочетен: 759156
Постинги: 222
Коментари: 753
Гласове: 1615
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031