АНТИКОМУНИЗМЪТ И ГРАЖДАНСКАТА ДОКТРИНА                                                                  Желю Железов Съвременният наш антикомунизъм не може да бъде нито теоретично основание, нито ценностна позиция на една нова Гражданска доктрина, защото собствената му еволюция, като идеология на доста голяма и социално разнородна част на “социалистическото общество”, го превърна, меко казано, в гротеска. Спасение от досадните му изблици може да бъде само теоретичното “разчистване на сметките” с близкото минало и опит за “надзъртане” в бъдещето. Получили властта чрез социалистическа революция или по друг начин комунисктическите партии определиха постепенно възникващия нов обществен строй като социалистически, т. е. господство на социалистически обществени отношения. При това социализмът бе определен по най-категоричен начин като първа или низша фаза на комунистическата обществена формация. Доказателсвото на това определение се свеждаше предимно до позоваване на класиците на учението – Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, Мао Цзе Дун и др. През 70 – те години стана известно, че учени от ГДР са оспорили истинноста на това определение, но тези възгледи, по обясними причини, не станаха широко известни. Днес, след безславната и дори позорна кончина на т. нар. “реален социализъм”, имаме право, търсейки причините за това световноисторическо събитие, да се усъмним в истинноста на определеието му като първа фаза на комунистическата формация, както и в историческата необходимост на въведените социални отношения, назовавани “социалистически” и определяни като по-висш тип от буржоазните. Преди да видим как стоят нещата у класиците, трябва да решим един нравствен въпрос, поставен и решен гениално от Гео Милев в поемата му “СЕПТЕМВРИ”: “Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба: своя пурпурен гняв величав.”   Антикомунистът, ако иска да бъде докрай последователен, би пренаписал горния текст така: “Нощта ражда из мъртва утроба вековната любов на роба, към своя господар, велечав ...”и т. н. и др. под. Той би трябвало да се срамува, че Спартак е негов земляк, че в България са избухнали първото селско антифеодално и първото антифашистко въстания. Ако проумее цялата нелепост на позицията си, лесно ще разбере, че определението “десен интелектуалец” е нонсенс. “Комунизъм” и “социализъм” са термини, с които през последнте няколко века са обзначавани  много и различни идеи и социални явления. Периодът на тяхната употрба може съвсем условно до се раздели на две: домарксов и марксистки. Маркс и Енгелс нарекоха с основание идеите от първия период утопични и им противопоставиха научно разбиране на човешката история. Последното, наричано от Маркс “материалистическо разбиране на историята”, а от Енгелс и следващите марксисти и “исторически материализъм”, бе фактически научна методология, с помощта на която биде разкрита “тайната на историята” и бе направена за пръв път успешна научна “дисекция” на съществуващия обществен строй, който още преди Маркс бе наречен капитализъм. Това което в случая ни интересува от Марксовата теория е: човешката история е самоускоряващ се процес на развитие. Неговата непрекъснатост се реализира като непрекъснато равитие на производителната сила на хората, защото, за разлика от животните, те сами произвеждат своя живот. Но този прцес е и прекъснат, доколкото битието на всяко нещо, както и бтието въобще са единство на прекъснатост и непрекъснатост. Противното не подлежи на научно доказателство, въпреки че е основание на повечето опортюнистичеки социални възгледи. Прекъснатостта Маркс откри в последователно сменящите се социални форми, чиято същност винаги е определена система на всички социални отношения, а системообразуващ елемент са типът производстени отношения, т. е. типът собственост върху средствата за произодство. Изучавайки наличния тогава исторически материал той стигна до извода, че човешката история преминава през три крупни формации. (Изглежда той е третият след Прокъл и Хегел “триалист” в историята на философията.)  Същността на първата формация, наричана “първобитен комунизъм”, “родово общинен строй” или просто “дивачество”, е общата собственост върху всички условия за възпроизводството на материалния живот на общтностите от хора. Самото производство и възпроизводство е “работа”, която се различава от по-късно появилия се “труд”  с това, че е “игра на природните сили на хората”. Втората формация Маркс нарича “икономическа”, а “В общи черти азиатският, античният, феодалният и съвременният – буржоазният – начин на производство могат да бъдат наречени прогресивни епохи на икномическата обществена формация. Буржоазните производствени отношения са последната антагонистична форма на обществения производствен процес,...” (1) Неразбирането на тази фундаментална теза е съществен момент от опошляването на марксизма от последователите му. Повечето от тях бяха искрено убедени, че доразвиват творчески учението, пригаждайки го към новите условия и обстоятелства. Тази проблема все още чака своето задълбочено и обширно изследване и изложение. Тук ще обърнем внимание само на три момента. Първо, съвсем произволно античната , феодалната и буржоазната епохи на икономическата формация се превърнаха в отделни формации с глобална валидност. С това бе заличено генетично общото между тях, което Маркс обозначи с понятието “икономическа” Второ, буржоазният начин на производство от последен антагонистичен (експлоататорски) строй въобще се превърна в последен строй на  втората формация и следователно в непосредствен предтеча на комунистическата формация, в недрата на който трябваше да се появят кълновете на комунистическите отношения, (което Маркс смяташе за принципно невъзможно). Третият момент е много съществен и е пряко свързан с определението “икономическа”. Огромното мнозинство от “марксистите” тъй и не можаха да разберат съдържанието на това понятие, иначе не биха правили опити да сътворят “политическа икономия на социализма” и едновременно с това да твърдят, че трудът при социализма е вече непосредствено обществен.(2) От пръв поглед изглежда, че проблемата се поражда от две думи – работа и труд – които обикновено се приемат и използват като синоними. Като научни понятия, обаче, те имат различно съдържание. Например, ако една домакиня си почиства дома – извършва определена работа. Но, ако си поръча работничка от съответна фирма, същите дейности на работничката се определят като труд, който вече е част от съвкупния труд на нацията и момент от нейната икономика. “Труд” е научна категория, която описва процеса между обособилия се от рода идивид и                                               природата, процес, в който                                 индивидът присвоява природното вещество за себе си, т. е. създава частна собственост, с което се и превръща в индивид, заменил ограничената родова връзка със социално отношение. В този смисъл трудът е възможен само като частна дейност, създаваща частна собственост. Частният труд получава обществено признание, превръща се в обществен феномен (създаващ ценност) едва и само в процеса на размяната (п а з а р а). Затова е правомерно да наречем цялата “икономическа формация” пазарна икономика с различия в етапите, зависещи от характера на най-важната стока и от мащаба на размяната. През античността  това са робите. В феодалната епоха – земята със закрепостените върху нея непосредсвени производители. В буржоазното общество най-важна стока е работната сила на вече лично независимите производители.(3) И това е най- дълбоката същност на това общество независимо от характера на политическата му надстройка – демократична, тоталитарна или олигархична. Възможността за един по-висш от буржоазното общество (капитализма) обществен строй се основава на вече реалната възможност от пазара (размяната) да бъде изтеглена стоката работна сила, която по-горе бе определена като същностна  специфика на съществуващия строй. А това означава: непосредствените производители да си възвърнат собствеността върху средствата за производство, отнета им  в историческия процес на формиране на капитализма. Това възвръщане Маркс нарече “експроприация на експроприаторите”(4) и доказа че то става реално възможно, когато стане исторически необходимо. Гениалността и величието на Маркс се проявяват и в следните няколко момента: Първо, според него не е възможно нито научно предвиждане, нито провиденцалистко предсказване на периода, когато ще настъпи тази историческа необходимост, нито конкретните форми на проявлението й. Второ, замяната на капитализма не може да бъде стихиен процес, а ще бъде осъзнато действие, лишаващо буржоазията от политическа власт, началото на което се поставя с политическа революция или окончателна и безвъзвратна изборна победа в условията на буржоазно-демократична политическа уредба. Дали революцията ще бъде кървава или безкръва, мирна или не, ще зависи изцяло от “ansiem regim”, но тя винаги ще бъде някакво насилие. Съществувалите тогава обстоятелства дадоха основание на Маркс да нерече необходимото насилие “диктатура на пролетариата”(5). Превръщането на това определение в догма бе и е признак на доктринерско мислене. Трето, начините на замяна на формите на собственост, т. е. експроприацията на буржоазията също не могат да се предвидят. Освен насилственото отнемане под формата на национализация класиците допускат и възможност за откупуване. По-сложна е проблемата за формата, заменяща капиталистическата собственост, защото в нея непосредствено се вплита и проблемата за същността и историческата определеност, и ограниченост на държавата. В труда си “Държавата и революцията”(6), написан през юли и август 1917 год., В. И. Ленин прави добронамерен и точен анализ на възгледите на Маркс и Енгелс върху тази проблема, които са един от трите типа, съществували тогава и съществуващи до сега. Според анархистите социалната революция на пролетариата ликвидирва отведнаж държавата и въвежда обществено самоуправление и колективна форма на собственост . Политическия опортюнизъм пък схваща държавата като надкласова и вечна организация на обществото, способна за непрекъснато усъвършенстване (чрез усилията на “гражданското общество”). Маркс и Енгелс смятат, че с политическата революция на пролетариата започва продължителен процес на постепенно отмиране на държавата. Това е научна истина, доколкото изразява собствената логика на процеса детеминиран и от класовата природа на държавата, защото с тази революция започва процес на преодоляване на класовата структура на обществото.  Но продължителността и етапите на този процес не могат да се предвидят. Как Маркс и Енгелс виждат мястото и ролята на започналата да отмира държава в замяната на капиталистическата собственост с нов по-висш тип собственост? Марксистите-доктринери най-често се позовават на мнението на Маркс изразено в “Критика на Готската програма...”(7) , без да отчитат факта, че неговата конкретност не е основание за обобщения надхвърлящи времето и пространството, за които се отнасят. Ако се откажем от обосновката чрез цитати, най-често извадени от контекста на цялостната теория, можем да формулираме възгледите на Маркс и съвременната им методологична значимост  в следните няколко пункта: 1. Комунистическата формация не е идеал нито догма, а закономерен резултат от историческото развитие на човечеството.(8) 2. С комунизма започва истинската история на човечеството, доколкото хуманизмът от хилядолетен идеал ще се превърне в реалност. 3. Комунизмът е възможен само като световно явление. (По късната поява на теорията и практиката за победа на социализма в една или няколко държави не противоречи на Марксовото разбиране, само ако социализмът се приема като етап от развитието на икономическата обществена формация, а не като низша фаза на комунизма). 4. Преходът от икономическата към комунистическата формация ще бъде нов обществен строй, заменящ капитализма и различаващ се от него главно с начинът си на производство, основан на колективната форма на собственост, изключваща експлоатацията на чужд труд. 5. В качеството си на последен етап от развитието на икономическата формация този обществен строй ще има особена “природа”, разбираема само със средствата на “размитата логика”, явяваща се, независимо от разбиранията на създателите и провържениците си, оределена форма на развитие на диалектическата логика 6. Преходът между капитализма и този нов заменящ го строй (названието му е най-несъществена проблема) най-вероятно ще бъде постепенен (размит), доколкото кълновете му – политически и икномически (Китай, Виетнам, Куба, Венецуела, корпорации като испанската “Мондрагон” и др.) – никнат и бързо укрепват в недрата на капитализма.   7. Икономическа основа на новия строй ще бъде процес на постепенно превръщане на труда в работа, процес определян от бързото развитие на производителната сила на хората, дължащо се на превръщането на науката в непосредствена производителна сила. Преодоляването на общественото разделение на труда е възможно само като  преодоляване на самия труд, в превръщането му от определена форма на принуда в свободна игра на природните сили  на човека. 8. Социалната надстройка във всички “прогресивни епохи на икономическата обществена формация” има политическа природа определяна от класовата структура на обществото. Надстройката на новия обществен строй постепенно ще се освобождава от политическата си природа, успоредно с постепенно формиращата се социална еднородност на обществото. Днес “гражданското общество” прилича на сурогат в сравнение с идеала за него. В новия обществен строй то все повече ще съответства на понятието си, отнемайки последователно функциите на отмиращата държава. 9. Еволюционното формиране на новия обществен строй ще бъде едновременно и процес на глобализация, процес, който постепенно ще губи сегашната си капиталистическа природа. 10. Капиталистическата собственост върху средствата за духовно производство предопределя качествата на стоката – масовата култура – която се                       произвежда. Нейната “потребителна ценност” (Gebrauchswert) целенасочено е предназначена за манипулация на съзнанието на хората, често водеща до оскотяване. В новия обществен строй колективната собственост върху средствата за духовно производство ще създава възможност за производство на “култура за масите”, която постепенно ще губи стоковата си прирада, формирайки хуманистична идеология у масите. Това са научни истини, които могат да се оборят само с научна аргументация. Притежава ли я съвременният антикомунист? Да надзърнем в поведението и приказките на изтъкнатия практик – неформалния (?) лидер д-р Бойко Борисов и в теоретичния багаж на проф. Георги Фотев. В резултат на тоталните си интелектуални усилия, демонстрирани в множество медийни изяви,  г-н  Борисов стига до извода, че хората се делят на добри и лоши. Добрите са тези, на които той е неформален ридер. Лошите? Комунистите са лошите. А защо са лоши? Защото са комунисти, а защо са комунисти? Естествено защото са лоши! Възможен изход от тази банална тавтология е да се посочи, че комунистите са лоши, защото желаят да експроприират честно и законно натрупаното богатство на добрите. И като прмер е готов да посочи своето честно спечелено богатство. Емблематична е последната книга на проф. Фотев “ДЪЛГАТА НОЩ НА КОМУНИЗМА В БЪЛГАРИЯ”.(9) Съществено нейно достойнство е, че авторът й различава познанието от ценностите, респективно – науката от идеологията, различие, което марксистите-доктринери не можаха да проумеят. Но с посоченото различаване може би се изчерпват достоинствата на книгата, защото проф. Фотев съвсем осъзнато се отказва от научен аналз на блзкото ни минало и е сътворил един парексаланс идеологически трактат. Голотата на идеологическите си предразсъдъци се стреми да прикрие с уж научен подход наречен от него (вероятно по Джон Дюи)  “радикален емпиризъм”(10), който се свежда само до изложение на факти, без опити за обобщения. Въпреки това книгата съдържа обобщения, защото те са неотнимаема част от човешкото мислене. Но тяхната истинност е съмнителна, доколкото г-н професорът им предпоставя една догма – догмата, че комунизмът е утопия. За вярващите в тази догма истинността й се доказва по два начина: първо, комунизмът е несъвместим с човешката природа, която те приемат за вечна и неизменна и второ, ако не беше утопия, щеше отдавна да бъде установен.  Авторът манипулира целенасочено съзнанието на читателя по две линии: предпоставената догма за утопичността на комунизма убеждава, че титаничната борба между труда и капитала е безсмислна; за милионите жертви в тази борба са виновни единствено комунистите, доколкото винаги те са нейни инициатори. Второ, описването на стотици примери на “комунистическия терор”, без посочване на каквато и да е вина на жертвите му и без споменаване на характеристиките на епохата, които в края на краищата предопределят характера на борбата, в съзнанието на читателя възниква апокалиптична картина, която трябва да убеди и най непредубедения читател (книгагта е предназначена предимно за него), че комунистите по определение са лоши      На тези двамата, както и на хилядите като тях е необходмо да се припомнят няколко истини: 1. Сега е много лесно да си антикомунист, защото е абсолютно бедзопасно. Антикомунистическото дърдорене не е нищо повече от демонстрация на закъснял бабаитлък.  2. Тези, които дъмгосват с прозвището “комунист” елита на БСП са или глупаци, или смятат публиката, за която са прдназначени квалификациите им за глупава, защото въпросните  господа и номинално и фактически не са комунисти, а болшинството от тях и никога не са били истински комунисти 3. Рухването на “комунизма” не е резултат от усилията и борбите на съвременните самозвани антикомунисти. То е предопределено от един простичък факт: Порядките, които, като историческа  необходимост, бяха установени в Болшевишката партия под ръководството на Сталин създадоха възможност (само възможност, която, за съжаление, се превърна в действителност), ръководството на тази партия след него да се владее от посредствени личности, което се пренесе и в ръководните комунистически партии в Европейските социалистически страни. 4. Горното явление не е характерно само за “комунизма”. “Демокрацията по своята природа дава приоритет на посредствеността”(11) – пише Джон Дюи, един от бащите на прагматичната философия. Ръководството и управлението от посредствени личности е вредно за всяко общество, но то се оказа пагубно за социализма, доколкото – бидейки преходна форма – не можеше да се развива като стихиен процес (каквато стихия напр.е капиталистическото развитие), За антикомуниста мечтаната възможно най-съвършенна форма на “гражданското общество” е, така или иначе, средство за съхраняване и увековечаване на буржоазното общество , илюзорно средство за преодоляване на вътрешно присъщите му недостатъци. Джорж Сорос изброява пет основни негови несъвършенства, неразбирайки, че без тях то не би било буржоазно общество. За хората (комунисти, социалисти, антиглобалисти, алтерглобалисти, зелени и мн. др)., които се борят под лозунга “Един друг свят е възможен”,  една нова гражданска доктрина е необходима, защото гражданското общество е може би основната форма за организация на хората на наемния труд (80-90 % от активното насеение )(12) в борбата им за преодоляване на капитализма. Предоляването на основното и единствено антагонистично противоречие на епохата, това меду наемния труд и капитала, не означава премахване на едната от алтернативите, а появата на “третото”, което Маркс изрази така: “Становището на стария материализъм е “гражданското”  общество; становището на новия материализъм е човешкото общество или обобщественото човечество”.(13 )   ЛИТЕРАТУРА 1. Маркс К. Към критиката на политическата икономия. Предговор. Съч. т. 13, с. 9. 2.Пусенкова И. В. Непосредственно общественный труд и необходимый подукт при социализме. М. 1976 г. с. с. 102-140. 3. Варон Б. Пътеки. С. 2001 г. с. 124-145. Тук аворът оспорва Марксовото определение на работната сила като стока. 4. Маркс К. Капиталът. Т. І. Съч.т. 23, с. 764. 5. Маркс К. Класовата борба във Франция т 1848 г. до 1850 г. Съч. т. 7, с. 34; Критика на Готската програма. Съч. т. 11, с. 29. 6. Ленин В. И. Государство и революция. Соч. Т. 33, с 1-120. 7. Маркс К. Критика на Готската програма. Съч. т. 19, с. 11-33 8. Маркс К Енгелс Ф. Немска идеология. Съч. т. 3, с. 36. 9. Фотев Г. Дългата нощ на комунизма в България. “Изток-Запад” С. 2008. 10. Пак там, с. 9. 11. Цит. по “Съвременността”, С. 1993 на Пол Джонсън, с. 123. 12 Варон Б. Пътеки. С. 2001, с. 143. 13. Маркс К. Тезиси за Фойербах. 10 тезис. Съч. т. 3, с. 5.                                                        GSM: 0887749431; e-mail: j_jelezov@mail.bg