БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ “СЪПРИЧАСТНАТА ИКОНОМИКА”                                                       Желю Железов               В бр. 7-8 за юли и август 2007 г. сп. “Ново време” публикува уводната част от книгата на американдския автор Майкъл Албърт “ПАРИКОН (партиципативна икономика) – ЖИВОТЪТ СЛЕД КАПИТАЛИЗМА”. Проф. Ноам Чомски я оценява така: “Творбата на М. Албърт ... скицира детайлно програмата на една радикална трансформация. Той ни представя една визия, която се основава на традициите, идеите и практиката на свободолюбивата левица и на социалните движения, към които прибавя нови критични анализи, прецизни концепции и предлага формите за тяхната реализация. Парикон заслужава голямо внимание...” В началото се прави обстойна и аргументирана критика на капитализма за да се докаже необходимостта от преодоляването му. “В САЩ – пише той - живее само 3% от населението на Земята, но отговарят за почти половината от потреблението на света. А от населението на САЩ само горните 2 % притежават 60 % от цялото състояние на страната.” Подобно е положението и в останалите развити и неразвити страни. Книгата е отговор на въпроса: Възможна ли е алтернатива на капитализма, в която едновременно да се реализират ефективност, справедливост, демократичност и съпричастност? Отговорът е ДА! Творбата е разделена на четири части: 1. Представя ценностите и институциите на икономиката. 2. Описва Парикон (партиципативна, т. е. съпричастна икономика). 3. Описва примери от ежедневието на хипотетично обшество, живеещо в условията на Парикон. 4. Излага критиките и аргументите срещу Парикон. Основните черти на съпричастната  икономика авторът определя така:             А) Обща собственост върху средствата за производство и разгърната форма на обществено самоуправление.             Б) Нов тип работна организация, преодоляваща съвременното уродливо разделение на труда чрез набор от разнообразни дейности за всеки член на обществото.             Парикон сполучливо допълва и разширява идеите на алтерглобалистките движения.

            Трудно се съди за научен труд само по неговата уводна част. И въпреки това, с определена доза риск, е възможно да се изкажат някои съображения. За М. Албърт ПАРИКОН е визия. Но визията все още не е теория. Тя по скоро е синоним на привидност, мнение, виждане и т. н. За да стане теория визията трябва да се основава методологично върху някаква  философска сисема, в случая върху някаква философия на историята. От прочетеното в Увода може да се заключи, че авторът игнорира Карл Маркс и неговата философия на историята, а може би и философията въобще. Ако това действително е така, то би било сериозен  недостатък на книгата му и същевременно повдига резонния въпрос: защо един автор с подчертано лява ценностна ориентация ще игнорира Маркс и марксизма? Това, според мен, е показател, че съществува проблема, възникнала и оформила се заради и след рухването на СССР и на социализма в Европа. А тя е: какво е и какво трябва да бъде отношението към марксизма, както и какво би могло да бъде оношението на самия  Карл Маркс към злополучния край на “Реалния социализъм”.               През цялата хилядолетна история на човечеството, когато определени общества са изпадали в дълбока криза, хората не са я обяснявали с неистинността на определени социални теории и не са низвергвали тяхните създатели, защото просто такива не е имало (проблемата с трите световни религии е различна, макар и да има нещо общо с нашия случай). За пръв път след 1917 г. стотици милиони хора с ентусиазъм започнаха да създават един нов свят, свят без експлуатация, бедност и потисничество, ръководени от учение, което с право носи името на създателя си и ... като че ли не успяха в това велико начинание. Възможно ли е колапсът и последвалият крах на социалистическите обществени отношния в част от Социалистическия свят да е доказателство за неистинността, утопичността или, в последна сметка,  отживялостта на марксизма? Преди да се отговори с да или не, трябва да се даде точен отговор на следния въпрос: Ако Маркс имаше възможност да се запознае с творенията на по-късните марксисти, би ли казал “Но, аз не съм никакъв марксист”,(1) както се е отнесъл към част от съвременните му последователи? Създава се впечатление, че в наши дни мнозинството от мислещите хора са склонни да приемат като главна и основна причина за краха на социализма имено посочените по-горе три възможни характеристики на марксизма. И биха били прави, ако съществуващият сега марксизъм-ленинизъм бе творческо развитие на автентичните идеи на Маркс. Но милионите искрени марксисти или антимарксисти, за които марксизмът или антимарксизмът са предимно идеологически предразсъдици, не са в състояние да схвант истината за действителното различие межди двата марксизма             Марксизмът-ленинизмът като държавна идеологиа на бившите соц. страни е не само много различен, но е диаметрално противоположен на автентичното Марксово учение. И причината за това не се крие в ленинизма, защото Ленин е първият и може би единствен измежду известните личности, който прониква в същността на марксизма и затова успешно го използва в практическата си дейност. Доказателство за това е победоносната ВОСР. Противоположността им може да се докаже най- разбираемо и прецизно чрез сравняване на основанията на двете системи – марксизма и “марксизма”. Ако имат еднакво основание, различия в изграждането на системите са възможни, допустими и дори желателни, но не и противоположност. Противоположността е сигурен признак за различие в основанието. Да видим! Основанието на всяка философска система е едно или друго решение на “основния въпрос на философията”, който сме запомнили с формулировката, дадена му от Ф. Енгелс: “Големият основен въпрос на всяка философия, а особено на по-новата, е въпросът за отношението на мисленето към битието, на духа към природата”.(2) На друго място той уточнява самото отношение като въпрос кое от тях е първично и определящо. Но приемането на което и да е от двете или и на двете начала едновременно за първични и определящи не решава “загадката на историята”. Затова Маркс, като диалектик достоен за учителя си Хегел , намира решение на  противоречието в единството на битие и мислене(3), което единство, като нещо трето и новопоявило се в еволюцията на материята е присъщо на очовечената природа както вън от физическото тяло на човека, така и “вътре в него”, но не  в мозъка му , а в  единството на всички природни сили, които той вбира в себе си като предметно същество и  отчуждава от себе си, сътворявайки предмети, които природата сама не би могла да създаде.(4) Така “идеалното”, като еманация на посоченото по-горе единство, има реално битие в очовечената природа, част от която е и самият човек. Човешката практика е тази, каято твори идеалното, с което природата се саморазличава от себе си, т. е. създава нещо ново. Това разбиране на идеалното е основанието на цялото Марксово учение.             Да видим сега основанието на другия марксизъм. “ИДЕАЛНО (гр. idea – идея, образ) – характеристика на човешкото съзнание, основаваща се на гносеологическото му противопоставяне на материалното, на материята. “Начинът по който съществува съзнанието и по който нещо съществува за него – това е знанието” (Маркс). Знанието за света представлява идеална форма на обективните връзки на нещата. Но дадената форма няма самостоятелно битие...” Така започва статията за идеалното във “Философски речник” под редакцията на Розентал и Юдин. Още първото изречение показва същностно различие с Маркс, доколкото локолизира идеалното само в човешкото съзнание. Но големият куриоз е в цитираната Марксова мисъл. Тя действително може да се прочете в “Икономическо-философски ръкописи от 1844 г.”(5), но не изразява Марксова теза, а е основен постулат на Хегеловия обективен идеализъм, който тук Маркс излага и подлага на детайлна критика.             Разбира се, цитираното от Речника може да се разглежда като редакторско недоглеждане, пропуснало статия на посредствен автор. Но не е така, защото този основен постулат на обективния идеализъм, представен тук поради глупост за Марксова теза, фактически е теоретическо основание и на “теорията на отражението” на акад. Тодор Павлов, и изобщо на целия “официален марксизъм” . С пришитото й определение “ленинска” тази, еклектична в основанието си “теория”, се превърна в заместител на автентичния марксизъм. Така силно догматизиран той стана една от причините за колопса на социализма. Защото самият социализъм, като преход от капитализъм към безкласово общество, за пръв път в историята  изисква теоретично осмисляне на политиката, за да стане възможно преодоляването на стихийността в общественото развитие. Реставрацията на капитализма след 1989 г. може да се разглежда и като рецидив на обществената стихия. Затова начело на това движение, в повечето случаи, застанаха одиозни със своята посредсвеност личности.             Когато Маркс казва, че със своите научни занимания не създава “рецепти за готварницата на бъдещето”(6), той казва нещо, което последователите му трудно разбираха, а най-често и не го разбираха: марксизмът преодолява научната парадигма на Новото време, в основата на която е т. нар. лапласовски детерминизъм. Век и половина по-късно Иля Пригожин извърши същото в и със средствата на физиката и математиката.             От гледна точка на марксистката теория и методология идеята за ПАРИКОН, така както е описана в увода, е по-скоро утопия, отколкото обоснована научна теория. Има поне два аргумента в подкрепа на тази оценка. Първо, създаването на такава теория априори е просто невъзможно. Такава е природата на общественото развитие, а и практиката с “научния комунизъм” го доказа. Второ, авторът се подвежда по разбиранията на буржоазните идеолози, които съвсем тенденциозно доказваха, че основния недстатък на социалистическата икономика е плановото ръководство, а не закостенялата форма на държавна собственост. С това те отклоняваха вниманието от действителната проблема на епохата: капиталистическата частна собственост върху средствата за производство  Така действителното основно противоречие на съвременността, противоположността между капитал и труд се заменяше с несъществуваща противоположност между пазар и план. Ако науката не притежава възможност да създава рецепти за бъдещи безкласови обществени форми, то тя е способна и призвана да докаже, че капиталистическите производствени отношения, чийто юридически израз е капиталистическата частна собственост върху средствата за производсво, не само са станали “окови” за развитието на производителните сили на глобализиращото се човечество, но все по-видимо превръщат последните в разрушителни сили, което поставя под въпрос физичиското оцеляване на човека.             Когато науката търси възможно решение на проблемата за “експроприация на експропроаторите” трябва да изхожда от следното най-общо положение: досегашната човешка история е история на две формации – първобитно общинна и икономическа. Втората, към края на която жевее нашето покление, се различава от първата с появата на три нови феномена или на един с три лица: труд, собственост и ценност (стойнос) в своята първа и най-примитивна форма - като “разменна стойност”.             Третата формация, която вече съществува като реална възможност, много време преди Маркс бе наречена “Комунизъм”. Тя ще се отличава от втората с това, че цялото човечество като глобализирана общност ще е преодоляло същностния трилик феномен на икономическата формация. Но доколкото то  като цялост все още не може да възпроизвежда материалния си живот без труд, дотолкова един нов, заменящ капитализма, обществен строй ще е етап (може би последен) на икономическата формация и ще се различава от капитализма с постепенното премахване на капиталистическата частна собственост и замяната й с кооперативна (колективна, групова и т. н.), които форми са пак частна собственост, доколкото са присвоена чрез труд природа. Употребеното от Албърт понятие “обща собственост” е доста неопределено. Премахването на капиталистическата частна собственост не може да се реализира като обществена стихия. То е възможно само като организирано движение на милиони трудови хора, ръководени от научно знание за общественото развитие. Още сега трябва да се приемат за практически доказани две истини: 1) В рамките на икономическата формация т. нар. обща  или обществена собственост върху средствата за производство е “противоречие в основанието” т. е.  невъзможна. Доказа го крахът на социализма. 2) Може да се произвеждат блага без собствеността върху условията на производството да е капиталистическа. Това го доказват множество стопански субекти в различни краища на света, в които всеки е съсобственик докато работи там. Според мен, най-типичен пример е Кооперативната корпорация “Мондрагон” в Испания. Време е масмедиите да покажат пред четящата публика в България същността на този изключително интересен, сполучлив и ефективен социален експеримент, за който в интернет има богата информация.             Въпреки критичните ми бележки, смятам, че книгата на Майкъл Албърт заслужава да бъде преведена и издадена у нас.   ЛИТЕРАТУРА: 1. Енгелс Ф. Писмо до Пол Лафарг от 27 август 1890 г. Съч. т.37, с. 383. 2. Енгелс Ф. Лудвиг Фойербаф и краят на класическата немска философия. Съч. т. 21, с. 280-281. 3. Маркс К. Икономическо-философски ръкописи от 1844 г. Съч. т. 42 с. 151. 4. Пак там, с. 150. 5. Пак там, с. 153. 6. Маркс. К. Капиталът, т. І. Послеслов към второто издание. Съч т. 23, с. 21.