Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.03.2009 14:15 - БИТИЕ НА “ИДЕАЛ НОТО”
Автор: jelezov Категория: Технологии   
Прочетен: 834 Коментари: 0 Гласове:
1



   БИТИЕ НА “ИДЕАЛНОТО”
Ж. Железов
 
 “Идеалното” съществува в  опозиция на “материалното”, на материята, защото всякога, когато го помислим, го мислим като нещо различно от материалното. За хората (образовани и необразовани, философи и неизкушени във философията) това са две пределно общи понятия, поради което не съществува възможност за взаимно положително определение на същността им. С тях са възможни само две истинни съждения: “материалното не е идеално” и “идеалното не е материално”. Но какво тогава са те? Едни ще кажат: идеално е божественото. Неотдавна десетки хиляди хора се редиха на дълга опашка, за да се поклонят на трите чудотворни икони, изложени в храм-паметника “Александър Невски”. За тези хора чудотворните свойства на иконите са идеални и тази идеалност е тъждествена и с техния материален субстрат. За не особено образованите атеисти, за философите материалисти от домарксов тип, както и за марксистите-догматици съществува, има реално битие само материалният субстрат на иконите (дърво, боя, варак). За тях идеалността им, ако изобщо съществува, съществува само в главите на вярващите - като заблуждение.
 За мнозина бюстът например на Памела Андерсън е идеален. Надали тази идеалност е свойство на няколкото килограма жива човешка плът. Или тя е тъждествена с тяхната форма? Идеални ли ще са две купчини от кал със същата форма? Или пак ще трябва да пратим идеалното в главите на хората, които ги съзерцават, опипват, или мислят за тях?
 Какво е една симфонична творба? Нейният материален субстрат са хартията и мастилото на партитурата, музикалните инструменти и звуковите вълни, които произвеждат, и които вече могат да се запишат на различни материални носители. Какво и къде е тук идеалното? Философът-идеалист, за да е последователен, дори и когато се възприема като атеист, ще го отъждестви с божесвеното (духовното), просто защото за него друго обяснение е невъзможно. За посочения по-горе тип материалисти симфонията сама по себе си не притежава идеалност, затова, ако за едни нейното слушане доставя истинско удоволствие, за други не е нищо друго освен неприятен шум. Като последователни монисти те не допускат съществуването на нищо друго освен материята, а идеалното може да се намира само в човешката глава като функция на напълно материалния мозък
Какво е един съвременен функциониращ завод? Философският идеализъм има готов отговор: Тава е един материален феномен, но неговата материалност не е нищо друго, освен “инобитие” на идеалното, защото той е сътворен от човешкия дух в ролята му на знание и воля, и работи благодарение на тях. Настъпващата нова епоха, определяна като “общество на знанието”, е въплъщение и доказателство за истинността на тази философска теза. Още по-нелеп е отговорът на познатите ни вече материалисти, защото, постановявайки абсолютната материалност на завода (не съществува нищо друго освен материята ), не могат да обяснят неговото реално битие. За тях е неведомо, защо природата (материята), притежавайки изначално свойството “отражение”, не създава заводи сама, без помощта на човека. Или защо преди десетки хиляди години хората не са могли да си построят такива заводи, въпреки че са били биологично тъждествени на нас. Цялата философия до Маркс е философстване, опитващо се да даде отговор на подобни по същество въпроси.
В историята на проблемата за идеалното съществуват поне пет   важни момента. Първият е самата постановка на проблемата от Платон (427/428-347г. пр.н.е.), което е съдържнието на цялото му философско творчество и фактически е “ставането” на обективния идеализъм. Според него идеите (идеалното) са праобрази на нещата. Изменчивото битие и неговите единични и преходни неща са отражение, подобие на идеите, които са вечни и неизменни. Човекът е способен да познава протяжните и преходни неща, защото душата му си спомня за идеите им, които е съзерцавала преди да се съедини с тялото.
Започвайки анализа на историята на теориите за идеалното, е необходимо да изясним проблемата за “предпоставките”. Няма мислене без предпоставки. Самата тази мисъл е парадоксална, защото, изречена без предпоставка, отрича себе си. Ние обаче тук ще я приемем за истина, а по-късно ще изложим нашите предпоставки. Всички философи (материлисти, идеалисти, дуалисти, позитивисти и т. н.), както и огромното мнозинство от хората, започват да мислят за идеалното и за каквото и да е друго нещо, предрпоставяйки, явно или не, разбирането, че човекът е духовно същество, състоящ се от тленно  тяло и безтленна (вечна) и безкрайна душа. Това разбиране е догма, защото е без предпоставки. Много и добре известни са причините за появата на това мнение, превърнало се и постоянно превръщащо се в дълбоко убеждение у повечето от хората. То е както причина, така и момент от появата първо на т. нар. естествени, а след това и на монотеистичните изкуствени религии.
Проблемата за “идеалното”  е непосредствено свързана с “битието” – другата, все още оспорвана философска проблема. Защото най-общата й постановка е “има ли битие (съществува ли реално) идеалното”. Така формулираната проблема съдържа трудни за разбиране отношения между двете понятия. Най-лесно решение ни дава идеалистическата философия: щом го мислим, значи съществува, защото нашето мислене като модус на “абсолюта” мисли самото себе си, доколкото е приело (като догма), че биващото е “инобитие” на абсолюта (Световният дух, Абсолютната идея). По-сложна и трудна е задачата за философите-материалисти, в това число и за марксистите-догматици. Доколкото те са убедени (предразъдък), че освен материята не съществува нищо друго, а и нямат понятие за “нищото”, дотолкова, за да не ликвидират проблемата, я прехвърлят от онтологията в гносеологията (епистемологията). Така  те не могат да разберат, че със самия този акт превръщат идеалното в “знание”, а неговото ставане в “познание”. Доказателство:ИДЕАЛНО <...> - характеристика на човешкото съзнание, основаваща се на гносеологическото му противопоставяне на материалното, на материята. “Начинът, по който съществува съзнанието и по който нещо съществува за него – това е знанието”. (Маркс) Знанието за света  представлява идеална форма на обективните връзки на нещата. Но дадената форма няма самостоятелно битие...(2)
Цитираната теза, различно формулирана, се среща често в произведенията на домарксовите материалисти, както и в писанията на философите - представители на марксизма-ленинизма, съществувал като официална държавна идеология в социалистическите страни. Тя е тяхна обща предпоставка. Нещо повече – тя е абсолютното доказателство, че т. нар. марксизъм-ленинизъм е не само много различен от Марксовото учение, но е негова противоположност. Доказателство за истинността на такава радикална оценка е фактът, че авторът на цитираните току-що мисли е аргументирал тяхната истинност с мисъл, която той смята, че изразява разбиране на Маркс. Цитатът действително е от произведение на Маркс (3), но представлява квинтесенция на Хегеловия обективен идеализъм,  която той подлага на аргументирана критика.
В епохата, когато Платон формулира проблемата за идеалното, но две-три десетилетия по-рано, Демокрит – друг велик представител на античната елинска философия  – създава атомистиката, заимствана от неговия учител Левкип, като стройна материалистическа философска система. С това материализмът и идеализмът се оформят като две основни  философски направления, “разделителният камък” между които е битието на идеалното, неговите произход и същност.
Вторият важен момент от историята на “идеалното” е философската система на Рене Декарт (1596-1650). Неин фундамент (предпоставка) е дуализмът – съществуването (имащите реално битие) две равнопоставени субстанции – протяжната материя и безтелесната душа (идеалното). “Cogito ergo sum” е относително сполучлив опит да се реши проблемата за предпоставките. “Мисля, следователно съществувам”. Мога да съществувам само като нещо различно от съществуващото вън от мен. Но нито то е предпоставка за моята способност да мисля, нито последната е предпоставка за съществуващото (имащото битие) вън от мен. При това Аз-ът е тъждествен с душата , а тя е преди всичко мислене. Така мисленето се третира като единсвена и едностранна връзка между двете субстанции. И все пак е направена крачка напред – признато е реалното съществуване на идеалното като една от двете субстанции на битието.
Трети момент е философията на Бенедикт (Барух) Спиноза (1632-1677). Той е картезианец. Споделя много голяма част от философските и чисто научните му възгледи. Но между двете философски системи има и съществено различие. Философията на Спиноза е материалистически-монистична. Той променя статута на идеалното. Вместо субстанция, различна от материята,  го разглежда като неин атрибут.
Гениалността му позволява да изкаже една много съществена догадка: идеалното като атрибут на материята се появява и проявява в практическата дейност на мислещия индивид. За това е помогнало вероятно и обстоятелството, че е добивал средства за съществуване, като се е занимавал с  шлифоване на лещи за телескопи. В интерес на истината трябва да кажем, че подобни догадки съществуват и в творчеството на вече споменатия Демокрит.
Философското творчество на Карл Маркс (1818-1883), което той определя като “нов материализъм” е четвъртият и най-важен момент от историята на “идеалното” като философска проблема. При един внимателен (и конкретно заинтересован) прочит на Маркс ще констатираме, че той никога не е наричал “своя” материализъм “диалектически”. Този предикат му е поставен по-късно от други (Енгелс, Ленин). Своите и на Енгелс философски възгледи той нарича “нов материализъм”, само за да ги отличи и противопостави същностно на цялата стара (дотогавашна) материалистическа философия, която той отлично познава. (Докторската му дисертация е върху философията на Демокрит и Епикур). Предикатът “диалектически” със същия резон може да се постави и пред Хегеловия идеализъм и с това да се ликвидира същностното различие между двете философии. Фактът, че Маркс превръща диалектиката в материалистическа , “изправяйки на крака” Хегеловата, не решава проблемата, а само я превръща в логически кръг. Предикатът “диалектически” е истинен, но не изразява същността на революционния скок в развитието на материализма и философията изобщо, какъвто фактически е Марксовият нов материализъм. За Маркс диалектиката е преди всичко метод на мислене и научно изследване, а не теория за някакъв обект или за цялата материална действителност. Фридрих Енгелс (1820-1895) разглежда диалектиката и като теория. (вж.”Диалектика на природата”)(4), което му дава основание да нарече “диалектически” техния нов материализъм.
По-късно Жан-Пол Сартр (1905-1980) – бащата на френския атеистичн екзистенциализъм, когато вече се смята за марксист, оспорва тезата на Енгелс, че Природата сама по себе си е диалектична, и смята, че това  не е философска проблема, а трябва да се решава от и в природознанието. Според Сартр битието, а не природата, става диалектично, когато придобива “интелигибелност” , а това е Историята, която не съществува отделно и независимо от природата, а я обхваща в себе си, за да я очовечи, и с което тя (природата) става  диалектична.(5)
Според нас зад предиката “нов” (материализъм) стои една научна теория, обясняваща генезиса, структурата и функциите на “идеалното”, разбирано като атрибут на материята. Без да ни е оставил дефиниция за “материята”, Маркс влага определено съдържание в тази философска категория, близко до това, което по-късно Ленин (1870-1924) формулира (смятайки с право себе си за последователен марксист): “Материя е философска категория за обозначаване на обективната реалност, която е дадена на човека в усещанията му, която се копира, фотографира, изобразява от нашите усещания, съществувайки независимо от тях.”(6)
Много автори, между които и д-р Желю Желев, са се опитвали да оспорят и ревизират Лениновото определение. Каква е тук проблемата? “Материализъм и емпириокритицизъм”, където е дадено определението на материята, е критика на емпириокритицизма като втори етап от развитието на позитивистичната философия, баща на която е Огюст Конт (1798-1857). Същността на целия позитивизъм, на четирите етапа през които е минало развитието му, се свежда до опит да се отстранят от философията онези недостатъци, които се дължат на противостоенето материализъм-идеализъм, т. е. на нерешения, както Енгелс го определя, “основен въпрос на философията”. Вместо да прави опити да го реши, позитивизмът го отхвърля, обявявайки го за мнима, метафизична проблема.
В определението на Ленин действително има явна  несъобразност, защото надали е вярно, че обективната реалност, в която живеем сега , съществува независимо от човека. Ако мислено премахнем всичко, сътворено от хората, ще остане само една,  много различна от сегашната, девствена природа. Ленин естествено разбира това, но също така му е ясно, че със своите теоретични противници трябва да се бори на тяхна територия, а тя е теорията на познанието (гносеология или епистемология). Затова определението на материята тук е гносеологическо решение на основния философски въпрос (ОФВ) или решение на основния гносеологически въпрос (ОГВ). Последният е отношение, в което едната страна е обективната реалност без всички възможни определения, а от другата страна е човекът, но само като познаващ субект. В това (абстрактно) отношение той,  човекът, преследва само истината и затова е принуден да се абстрахира от всички други свои отношения към Света,  които, върнати обратно в съдържанието на понятието “материя”, го превръщат в “Битие” на индивида и за индивида
Онтологичното решение на ОФВ изисква друга постановка: то трябва да бъде отношение кам реалната действителност такава, каквато е, с цялото богатство на явленията си, сред които е и човекът, който търси истината за своята същност в сътворения от него вътрешен и външен свят.
До Маркс опитите за такава постановка на ОФВ и за истинното му решение са били винаги несполучливи, поради простата причина, че философите от всички направления са подхождали към него като философи, т. е. абстрактни индивиди, за които умственият труд е единствената и затова истинска човешка дейност. Прилагайки тази своя абстрактна (ограничена, частична, едноизмерна) същност като мащаб, (мярка) за Света като цялост, или за неговата очовечена част – Историята – те ги превръщат или в нещо идеално – божествено, “инобитие” на Духа и др. подобни, или в материално творение на идеалното (нямащото реално битие)  знание, което ги сътворява, запазвайки нахождението си в човешкия мозък, като негова “чудотворна” функция.
К. Маркс даде успешно онтологично решение на ОФВ, защото, първо, проумя причината (изложена по-горе) за неуспеха на цялата дотогавашна философия, “Главният недостатък /на която/ - включително и Фойербаховия /материализъм/ - се заключава в това, че ... схваща  предмета, действителността, сетивността само като обект или съзерцание, а не като човешка сетивна дейност, като практика, не субективно...”.(7) Второ, проумял това, той съвсем резонно се отказа и от предпоставката-догма на цялата дотогавашна философия, че човекът е преди всичко духовно същество.
“Предпоставките, с които започваме, не са произволни, те не са догми; това са действителни предпоставки, от които човек може да се абстрахира само във въображнието си. Това са действителни индивиди, тяхната дейност и материалните условия на техния живот, както ония, които те заварват вече готови, така и тези, които са създадени от собствената им дейност. Следователно тези предпоставки могат да се констатират по чисто емпиричен път”.(8)
Година преди цитираната мисъл Маркс пише: “Когато действителният,  телесният човек, застанал върху здравата, добре закръглената земя, събиращ в себе си и излъчващ от себе си всичките природни сили, полага благодарение на своето отчуждение своите действителни, предметни същностни сили като чужди предмети, то не полагането е субект: такъв се явявя субективността на предметните същностнисили, действието на които трябва да бъде също предметно. Предметното същество действа по предметен начин, и то не би действало по предметен начин ако предметното не се съдържаше в неговото съществено определение. То само затова твори или полага предмети, защото самото то се полага от предмети и че то от самото начало е природа. По такъв начин, работата стои не така, като че то в акта на полагането преминава от своята “чиста дейност” към сътворяването на предмета, а така, че неговият предметен продукт само потвърждава неговата предметна дейност, неговата дейност като дейност на предметно природно същество.
Ние виждаме тук, че последователно проведеният натурализъм или хуманизъм, се различава както от идеализма, така и от материализма, явявайки се заедно с това обединяваща ги истина. Ние виждаме в същото време, че само натурализмът е  способен да разбере акта на световната история.”(9)
В горния цитат отсъствува терминът “идеално”, но  въпреки това става дума тъкмо за него. Тук и доста често на други места Маркс използва термините “субективно” и “субективност” като синоними на “идеалното” за обозначаване съдържанието на едно и също понятие. Цитатът е коментар, но не е антитеза на тезата на Хегел, “че отчуждението на самосъзнанието е това, което полага вещността”(10).  Маркс ни предлага идея , синтезираща както идеалистическата теза, така и нейната материалистическа антитеза, според която идеалното съзнание-познание е функция на човешкия мозък, разбиран като напълно природен орган. След още един цитат, ще се опитаме да преразкажем на по-достъпен език Марксовото разбиране на идеалното.
“Затова, ако човек е някакъв особен индивид и именно неговата особеност прави от него индивид и действително индивидуално обществено същество, то той в същата степен е също и тоталност, идеална тоталност, субективно за-себеси-битие на мисленото и усещаното общество, подобно на това както и в действителността той съществува, от една страна, като съзерцание на общественото битие и действителното му използване, а от друга страна – като тоталност на човешко проявление на живота.
По този начин, макар мисленето и битието да са различни едно от друго, но в същото време те се намират в единство едно с друго.”(11)
Всичко това може да се изложи по-разбираемо така: Човекът като природно (предметно) същество не е “дух от духа”. Стъпил здраво върху майката Земя, появил се върху нея след милиони години родилни мъки, събира в себе си и излъчва от себе си всички природни сили. Затова той е единственото универсално живо същество. Във
взаимодействието си с останалата природа той полага (твори) предмети, но не самото полагане е идеалното, ако и когато се схваща като продължение на “чистата дейност” на съзнанието. Идеална е тоталността (целостта) на всички природни сили, които човекът придобива, притежава и отчуждава, в качеството си на обществено природно същество. Всяка от тези сили вън и независимо от тоталността им престава да притежава свойството “идеалност”. Със всяка от своите сили човекът полага предмети, които притежават реално свойството идеалност, само докато са част от една друга тоталност – човешкото общество. При всеки научен подход към тази проблема ще се установи, че двете тоталности – човешкият индивид и обществото - притежават едно и също определение: “ Ансабъл (тоталност, система) на всички обществени отношения”(12)
Марксовата философия се появява като четвърта поред теория за “идеалното”, но като истинска (за разлика от дуализма) “синтеза” на първите две – идеалистическата и “старата” материалистическа – е тяхното “трето”, логично следствие от хилядолетния “контакт” (взаимно проникване и взаимно отричане) между тях. Ето и цялата триада:
Монистически-идеалистическа теза: идеално е тъждеството на мислене и битие; на Дух и материя. Но доколкото постигащото мислене е диалектично само по себе си, дотолкова то не понася битието на “тъждеството” без “различието” като негова потивоположност и го вмъква срамежливо за обозначаване на материята чрез представката “ино” (ино-битие).
Монистически-материалистическа антитеза: тъждеството на мислене и битие; на дух и материя е материално, доколкото се предпоставя убеждението, че реално битие има само материята (материя и битие са тъждествени). Тази теза е парадоксална, защото не допуска реалното съществуване на идеалното. Старият материализъм, както и неразличаващият се от него догматизиран марксизъм “решават” парадокса, като приписват на “идеалното” “нереално битие”, което то (нереалното битие), локализирано в човешкия мозък, прави от “идеалното” или нещо различно и саморазличаващо се от реалните физиологични процеси на материалния човешки мозък, или негова функция по подобие функциите на жлезите с вътрешна секреция. Но парадоксът си остава, защото саморазличаващото се “идеално” не е способно да покаже природата на различието, или себе си като различно от природата. Накратко: “материята е инобитие на идеалното”; “идеалното е нереално битие на материята”.
Марксовата синтеза бе цитирана по горе (11): Единство на битие и мислене. При това, нито битието, нито мисленето сами по себе си са идеални. Идеално е единството им, но не като нещо трето, имащо битие успоредно с двете противоположности, а като тяхно свойство, раждащо се и фило-, и онтогенетично от взаимодействието им. Тук у читателя възниква резонният въпрос: какво все пак е това свойство, как да си го представим? Отговор: свойството “идеално” е неподатливо за представата и за разсъдъчното мислене, възможностите на които се изчерпват с “тъждеството”. “Единството” на различните и различаващи се противоположни определения е по възможностите на разумното мислене, чиято природа е диалектична, дори и когато човекът не подозира това.
Когато някой слуша с наслада примерно една симфония или словата на любимия си политически лидер, ставащото между него и източника на насладата не е познавателно отношение. В него човекът участва с други, различни от познанието, структури на съзнанието, които Маркс нарече “идеологически форми на съзнанието”.
Животните, особено по-висшите, също мислят, но тяхното мислене не е в единство с тяхното животинско битие, защото е тъждествено на него, доколкото битието на отделното животно не е различно от битието на природата вън от него. Индивидът различава идеално своето битие от битието на всичко намиращо се вън от него, защото и доколкото чрез тоталността на природните си сили, полага (твори) предмети вън от своето физическо тяло.
Петият момент от историята на теорията на идеалното съвпада с появата на теорията на информацията. Последната създаде възможността да се разбере действителното различие между животинската психика и човешката “душа” (съзнанието), защото само в различието им е скрита тяхната същност, доколкото различието изразява “ставането” на душата
И отделното животно, и човешкият индивид изпитват глад. Гладът е информация. С това те са тъждествени и в процеса на антропогенезата (и в онтогенезата) остават тъждествени, докато задоволяват глада си по сходен начин – чрез поглъщане на готова храна. Различието се появява постепенно, успоредно с появата и усъвършенстването на обработката и преработката на природните предмети. Трудът първо превръща предните крайници в ръце, а след това създава инструменти, сечива, оръдия на труда като тяхно “удължаване”, и то в строго съответствие с изискването на обработвания природен предмет (примерно, за шиенето на дрехи се прави игла, а не брадва). Оръдието на труда не е само природен предмет, нито е само мислене (информационен процес), нито техен механичен сбор. То е тяхно единство, сътворено от човека ново, несъществуващо иначе, свойство. Така се ражда “идеалното”. Брадвата сама не сече дърва. Но и човекът не би могъл да сече с нея, ако тя и той не притежаваха сеченето като своя идеална същност.
От казаното се разбира, че информацията и идеалното са различни. Самото различие доказва, че информацията е материална (защото не е идеална). Тази теза е парадоксална само за тези, които отъждествяват материята с веществената и енергийната й форма. Теорията на информацията е доказателство, че материята притежава и един непознат до появата й атрибут, атрибутът “виртуалност”, а информацията, включително и психическата форма на проявлението й, е модус на този атрибут. Последният може да бъде разбран, ако се мисли като “възможност”. Всяка действителност като актуална реалност (прекъснатост), е реализирала се възможност, която, преди да се превърне в действителност, е била не-действителност или виртуална реалност, и на свой ред всяка нова действителност съдържа множество възможности за следващо развитие. Само така движението и развитието придобиват интелигибелност (стават разбираеми) и престават да бъдат парадокси (апории), както са в мисленето на Зенон Елейски (490-430 пр н.е.).
Когато Ленин казва “(но е логично да се предположи, че цялата материя притежава свойство родствено на усещането, свойството отражение)”(13 ), изказва предположение, основано на предчувствието, че материята действително притежава такова, неразкрито все още от науката, свойство. Но с това той не създава “теория на отражението”, защото върху предположения се създават хипотези, но не и теории. Нито пък той е първият материалист, който, преди да се появи понятие за информацията, определя отражението като по-общо понятие за познанието (като част, а не като тъждествено на съзнанието), изразяващо неговата същност.
“Теорията на отражението” на акад. Тодор Павлов е по-скоро софистична, отколкото спекулативна “теория”. Определението “ленинска” е злонамерен фалшификат, възникването на който е обяснимо. Но нейната широка апология не се дължи на посочения етикет. Тя има по-дълбоки корени: материализмът и идеализмът имат общо определение “монизъм”, който е другото название на “тъждеството”. Човешкото мислене, останало все още в лоното на информацията, се нарича разсъдък, за който тъждеството е абсолютната истина. Такова мислене, което обикновено се нарича “здрав човешки разум” “се проявявя в това, че той не вижда единство там, където му се удава да забележи различие, и не вижда различие там, където вижда единство. Когато установява различаващи определения – в ръцете му те веднага се вкаменяват и той счита за най-вредна софистика стремежа да бъдат сблъскани едно о друго тези закостенели понятия по такъв начин, че да избухнат в пламъци”(14)
С това стигнахме до мотива, който е основание за написването на тези редове. Несъмнено, рухването на социалистическото общество в Европа, или това, което днес се нарича съветски или сталински социализъм, е най-крупното събитие, увенчало Второто хилядолетие. Случи се нещо трудно обяснимо. Хората, в името на които то бе извоювано и съзидано с много кръв и мъки, се разделиха с него без най-малка съпротива. Причините за този феномен все още не са изяснени напълно, но една от предполагаемите, най-широко споделяната и най-неистинната се свежда до следното: марксизмът-ленинизмът, който хората са използвали като ръководство в практическата си дейност, се оказа неистинен, ненаучна утопия, поради което обществото, създадено по тази рецепта, бе ненормално, нежизнено, което е и непосредствната причина за гибелта му.
Преодоляването на тази колосална заблуда изисква доказателство и осмисляне на много истини, най-важните от които според нас са следните:
1.Човечеството все още не се ръководи и не може да се ръководи в своето развитие от научна теория поради несъвместимостта между частните и обществените интереси.  “Рецепти” за развитието му са принципно невъзможни.
2. Марксизмът, още приживе на Маркс, и за негово неудоволствие, започва да се превръща в идеология. Процесът се усили и задълбочи към края на 20-те години, когато Марксовото учение се превърна в държавна идеология на младата Съветска страна. Наименованието му “марксистко-ленинска научна идеология” не изразява единство на различни определения (наука и идеология), а изразява тяхното тъждесто, основано върху цитираната вече (вж.2,3) Хегелова обективно-идеалистическа теза, приемането на която за Марксово разбиране е проявление на особен вид посредственост.
3. Посочената подмяна на марксизма с хегелиански обективен идеализъм не е преднамерена, което се отрича например от  Жак Атали. (15) Тя е следствие от интелектуална аберация, породена от общественото разделение на труда. Интелектуалците, в т. ч. и практическите държавни дейци, в своето реално битие се отдалечават твърде много от присъщата на хората предметна дейност, което поражда интелектуална патология, наречена от нас “частична интелектуална слепота”(ЧИС)
Неумението да се различи науката от идеологията, съответно – истината от ценностите (неправилно наричани “стойности”) не е само ЧИС. То е глупавост, еднакво разпространена както сред необразованите, така и сред образованите, и вероятно е главната опасност, заплашваща оцеляването на човечеството. 
 
Литература:
1.Платон.  Диалози. С.1979.
2.Философски речник. Под редакцията на М. М. Розентал и П. Ф. Юдин. Превод от руски. С. 1968, с.196.
3. Маркс К. Икономическо-филсофски ръкописи от 1844. К. Маркс Ф. Енгелс. Съчинения, т. 42, с. 153.
4. Енгелс Ф. Диалектика на природата. Съчинения, т. 20.
5. Сартр Жан-Пол. Марксизъм и екзистенциализъм. В  “Призракът на Сталин”. С. 1992, с. 144-161.
6. Ленин В. И. Материализм и эмпириокритицизм. Пол. соб. соч., т. 18, с.131.
7. Маркс К. Тезиси за Фойербах. Съч. Т. 3, с.3.
8. Маркс К. Пак там, с. 20.
9. Маркс. К. Икономическо-философски ръкописи от 1844 г. Съч. т. 42, с.150. (Преводът от руски тук, както и на следващите цитати от Маркс,  е на автора)
10. Маркс К. Пак там, с.149.
11. Маркс К. Пак там, с. 111
12. Маркс К. Тезиси за Фойербах. Съч. т. 3, с. 3-8.
13. Ленин В. И. Цит. пр., с. 91.
14. Маркс К. Морализиращата критика и критизиращият морал. Съч. т. 4, с.299.
15. Атали Жак. Карл Маркс или световният дух. С. РИВА, 2006, с.с. 311-377.
                                                                                          София, май 2007 г.



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jelezov
Категория: Политика
Прочетен: 118688
Постинги: 147
Коментари: 331
Гласове: 525
Календар
«  Септември, 2014  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930