Желю Железов                                                                        C R E D O Евентуалното ми членство в Елитния интердисциплинен клуб “гражданско общество” щесе определя от съответствието между възгледите и принципите ми (кредото ми) и целите на Клуба. “Гражданско общество” е понятие с неуточнено съдържание както сред учените, така и в широката му употреба. Идеологическите предразсъдъци, които обикновено се влагат в съдържанието му имат за основание неразбиране (липса на научно понятие) за същността на човешкото общество. Много далеч от научната истина е разбирането, че “човешко общество” това е множеството на живите човешки индивиди, множество в което определящ признак е разумът,  благодарение на който те могат да регулират отношениета си разумно. Аз съм привърженик на друга философия на историята, според която същност на обществото не е множеството на живите индивиди, макар че то е абсолютно необходима предпоставка за неговото битие. Фундаментална истина за материалистическото разбиране на историята е тезата, че същност на индивида и обществото е “ансамбълът на всички обществени отношения”, “...които отговарят на определено стъпало от развитието на техните ( на хората) материални производителни сили”. Тази същност, социалното, съществува вън от отделните индивиди и независимо от тяхната воля. Неразбирана и упорито неприемана тази истина може да се проумее когато се сравни човекът с кое да е друго животно, чиято същност му е вътрешно присъща, кодирана в генома му. Посоченото различие е следствие на способност, появила се в резултат на особен еволюционен процес у няколко вида примати, способност да произвеждат своя материален живот, произвеждайки средства за поддържането му. В това производство “...хората влизат в определени, необходими, независими от тяхната воля отношения – производствени отношения...”  Жан-Пол Сартр например смята, че е станал марксист, когато е разбрал системообразуващата роля на производствените отношения. Общественото разделение на труда на умствен и физически е спомогнало изключително много за развитието на обществените производителни сили, а с това и на социума като цяло, но то има за следствие и едно друго явление, върху което хората на умствения труд много рядко се замислят. Напълно в съответствие със своето реално битие те започват да вярват в илюзията за първичната и определяща роля на Духа, на духовното начало. Платон превръща тази илюзия в философска система , с което слага началото на идеалистическата философия на историята. Тази илюзия е толкова силна и дълбока, че дори много имените философи, смятащи се за ортодоксални марксисти, бяха и са под нейно влияние. С реставрацията на капиталистическите производствени отношения след 1989 г. у нас се формира постепенно система от социални отношения, която се именува “гражданско общество”. Дали то и “буржоазно общество” означават едно и също е сложна проблема, но на нейния фон могат да се обсъждат продуктивно проблемите на “гражданското общество”. Членовете на клуба най-вероятно ще се разделят на две “партии” – привърженици на идеалистическата или на материалистическата философия на историята. Мненията и изказванията на привържениците на идеалистическата философия винаги ще бъдат дълбоко критични и въприки това, ще си остават в рамките на апологетиката на съществуващото общество. Защото за тях причините за злините и недъзите в битието на обществото винаги се коренят единствено в съзнанието на хората. Затова и панацея срещу злото е възпитанието и превъзпитанието на хората. Тази позиция винаги е консервативна, пъпреки привидната си прогресивност. Защото да превъзпиташ човека  означава да го накараш да погледне с други очи на съществуващото. Задачата на хората от другата “партия”, ако такава се оформи, ще е изключително тежка, защото крахът на социалистическото общество в СССР и другите Европейски страни бе възприето в голямата част дори на образованите хора като абсолюно доказателство за немъзможността на друго общество освен буржоазното и на друг начин на производство освен капиталистическия. Но! Все повече интелектулци в развитите капиталистически страни разбират истината, че капитализмът от необходим етап на човешката история, допринесъл изключително много за развитието на цивилизацията, вече се е превърнал в зло, зплашващо самото физическо съществуване на човечеството. Все повече хора търсят отговор на въпроса “какво общество може да замени капитализма и  как то би могло да се реализира”. Ако възникващия Клуб стане арена на безпредметни идеологически препирни, от съществуването му нямя да има никаква полза. Но, ако вместо това той се залови за теоретично решаване на конкретни казуси – ползата от него ще бъде несъмнена. Ето за пример един конкретен казус: съществуващите болници като държавна или общинска собственост не функционират ефективно, затова трябва да бъдат раздържавени. Общопризнато е, че досегашната приватизация, която може да се нарече “капиталистическа”, не донесе очакваните резултати. Това резонно повдига въпрос – възможна ли е друг вид приватизация? Може ли болницата, както и всяко друго предприятие, да бъде продадено на работещите в нея , т. е. да стане “собственост на асоциираните производители”? Преди век тътенът на приближаващата социална революция, хегемон в която можеше тогава да бъде само пролетариатът, бе усетен и отразен прекрасно в романтично-реалистичната “Песен за буревестника” от М. Горки. Сега този тътен е станал непоносимо силен, но е загубил до голяма степен романтичните си акорди. Вече по нов начин стои проблемата за хегемона в непрекъсващата борба за разрешаване на основното противоречие на епохата – противаречието между наемния труд и капитала. Общественото битие отдавна е създало необходимия нов хегемон, но той трябва да бъде разпознат. А това не е нищо повече от самосъзнанието на интелектуалците вече не като прослойка, стояща между наемния труд и капитала, а като част от бързо нарастващата класа на наемниците, като неин авангард. Човечеството отдавна е обърнало взор към науката. Време е науката, саморазличила се от идеологиите, да се устреми към насъщните проблеми на човечеството. Ако създаващият се Клуб стане частичка от този устрем, с удоволствие бих участвал в работата му.   Со ф и я                                                                         март 2008 г.