Постинг
26.03.2009 14:26 -
КРИЗАТА И “МОНДРАГОН”
КРИЗАТА И “МОНДРАГОН”
Преди две десетилетия рухна социалистичиското общество във вече бившите социалистически страни в Европа. Капитализмът продължава да се изживява като победител в грандиозната “студена война”. И само донякъде има право на това, защото истинската основна причина за колапса и последвалата безславна кончина на социализма беше негова “вътрешна болест”, която, за съжаление, е все още недиагностицирана. Ще се опитам да определя точната диагноза чрез паралелен анализ на две събития: едното крупно, а другото в началото си съвсем незначително.
Крупното събитие се нарича ХХ конгрес на КПСС, състоял се през 1956 г. Той ще остане в историята с три съществени момента: 1) Вместо да отчете изминатия период като абсолютно успешен за развитието на СССР, започна “оплюването му” чрез развенчаване култа към личността на Сталин. С това реалният социализъм и комунистическата идея си стоварха такива удари, каквито и най-заклетите им врагове не бяха в състояние да им нанесат. 2) Конгресът постави нереалистични задачи за изпълнение през следващия период, в резултат на което, вместо след две три десетилетия да започне преход от социализъм към комунизъм, както вещаеше Хрушчов, социализмът претърпя абсолютно фиаско. 3) Конгресът не успя да открие характера на онези необходими реформи в обществените отношения (икономически и политически), които да ги направят адекватни на нарасналата производителна сила на индивидите, и с които обществото действително да навлезе в нов по-висш етап от развитието си. Вместо това конгресът поднесе само идеологеми от рода на “общонародна държава”, общонародна партия”, “общонародна собственост”, в рамките на която трудът на индивидите ставал “непосредствено обществен” и др. под. недомислици. Защо и как една партия с такова минало и една държава победила в най- грандиозната и жестока война попаднаха в ръцете на посредствени ръководители с още по-посредствени съветници-идеолози е друга тема. Научният отговор на този съдбовен въпрос, макар и частично, се съдържа в опита на другото, привидно незначителното събитие.
През същата тази 1956 г. във все още франкистка Испания, в областта Баския, в градчето Мондрагон Хосе Мария Арисмендиариета – млад католически свещенник - създава малък кооператив за ремонт и производство на битова техника, със съзнанието, че реализира социалната политика на Католическата църква. Под негово ръководство и за няколко десетилетия кооперативът се превърна в мощна корпорация от десетки и стотици кооперативи и над 100 хил. членове-съсобственици. Най-същественото нейно определение е: некапиталистически стопански субект, т. е по-висша от капиталистическата форма на собственост върху средствата за производсво. Определящото различие между такава производствена единица и капиталистическото предприятие се свежда до следното: последното е собственост на един или няколко капиталисти, които може и да не работят в него, но собствеността им върху средствата за прозводство, които така или иначе са отнети от непосредствените производители, им дава право (според Б. Варон – нелегитимно) да присвояват целия произведен продукт и да го разделят на “необходим” и “принаден” (по Маркс)
“Необходимият продукт” – всякога исторически определен необходим минимум от средства за съществуване на работника – му се връща под формата на работна зплата. Това поражда в главата на капиталиста илюзията, че той е благодетел, който храни работниците си. С всичките средства за духовно производство, които са също собственост на класата на капиталистите, тази илюзия се набива в главата на работниците. Тук е тайната на оцеляването и дълголетието на капиталистическото общество, въпреки кризите в които периодично изпада.
“Принадения продукт”, който капиталистите присвояват безвъзмездно се натрупва, но не във вещната си форма, в която обикновено се създава, а във формата на “ценност” – по-точния превод на немското “wert”. За разлика от немския език, в почти всички европейки езици този социален феномен се обозначава с два термина, както например в българския и руския езици – стойност и ценност, което създава невъобразима бъркотия във научното и ежедневното говорене. С прехода си в ценностна форма принаденият продукт става социален феномен, нахлюпва си “шапка невидимка”, с което се превръща в идеална реалност, т. е. реалност от втората, очовечената природа.
Поне четири науки изучават ценността, без да разбират, че изучават един и същи обект в различните му аспекти. Политическата икономия (икономиксът) има за предмет специфичното му и исторически определено проявление като “разменна стойност”. Аксиологията (науката за ценностите) се е запънала пред проблемата дали ценността е идеална или материална. Етиката не може да проумее историческата определеност на нравствените ценности и затова обича да говори за вечни и неизменни ценности. И накрая, естетиката все още не е в състояние да реши обективно или субективно свойство е красотата като висша ценност.
Капиталистическият начин на производство по природата си е цикличен. Всички кризи от 1830 г. насам са кризи, дължащи се на свръхпроизводство, независимо от начинът им на проявление. “Свръхпроизводството” фактически е парадокс, но е факт, който съществува и може да бъде проумян, макар и трудно. Капиталистическият начин на безвъзмездно присвояване на принадения продукт е процес, при който на единия полюс се натруват все повече богатства, а на другия – бедност и мизерия, което не са в състояние да отрекат дори и най-заклетите апологети на капитализма. Свръх производството от една страна и лисата на платежоспособно търсене от друга са резултат от обществено производствено отношение, при което капиталистът, като отнема безвъзмездно част от продукта и го натрупва като капитал (или съкровище), лишава непосредсвените му производители от правото и възможността да го потребяват. Така натрупаното богатство, дори и в стойностната си форма има способността да се “разваля”. Към настоящия момент кризата е “развалила” т. е. изпратила в небитието около една четвърт от световното богатство.
В MCC “MONDRAGON” и в подобните му стопански субекти по света, броят на които постоянно нараства, произведеният продукт също се дели на “необходим” и “принаден”, но пропорцията се определя от производителите-собственици, а тяхният общ интерес повелява тя да е съообразена с изискването за максимално ефективно разширено възпроизводство. Тук най-интересна е съдбата на принадения продукт. Неговият стойностен еквивалент се натрупва в личната капиталова сметка на работника-собсвеник, която се намира в банката на Корпорацията. Главницата на сметката не може да се потребява като доход, докато лицето е член на Корпорацията, а той е член само ако работи и докато работи в някой от съставните й кооперативи. Като доход може да се потребява само лихвата. Когато лицето преустанови, поради някаква причина, трудовото си участие, престава да бъде член-съсобственик и едва тогава може да получи цялата сума от капиталовата си сметка. Понастоящем много служители и работници – ветерани на Корпорацията притежават суми в капиталовите си сметки близки до милион евро. Още два важни щриха: средната работна заплата в Корпорацията е по-висока от тази за страната, а средната ефективност на производството е по-висока от ефективнастта в най-добрите капиталистически предприятия.
Много учени и политически дейци с леви убеждени по света смятат, че, показала на практика своята ефективност, “груповата трудова собственост” е способна да замени капиталистическата собственост и постепенно да се превърне в основа на нов обществен строй. Независимо от названието му, този строй ще бъде последна епоха на “Икономическата обществена формация”, а не първи или нисш етап на “Комунистическата формация”. Като такъв ще има за основа пак пазарна икономика , но по-съвършена от капиталистическата, доколкото еквивалентната размяна на стоки ще бъде всеобхватна, поради това че работната сила ще престане да е стока.
Демокрацията в този строй ще бъде дълеч по-съваршенна от съществуващата сега буржоазна демокрация, защото ще се разпростре и върху управлението на икономиката, което при капитализма е авторитарно.
Една от най-характерните особености на Света след рухването на реалния социализам е видимото размиване на различието между дясната и лявата политика и идеология. И ако до началото на кризата това състояние беше обяснимо и поносимо, то кризата налага границата между лявото и дясното да се очертае ясно и категорично между двете възможни форми на собственост: капиталистическа експлоататорска часна собственост или групова (коопераативна) частна собственост на непосредствените производители. Преходът между двете форми може да бъде постепенен (размит) и безболезнен, ако необходимостта му бъде осъзната и реализирана планомерно.
Написаното до тук е теоретична обосновка на следните конкретни предложения към Правителството, Ръководството на БСП и Редакцията на в. “Дума”:
1. “Дума” да публикува обширна информация за MCC MONDRAGON, извлечена макар и само от интернет.
2. Ръководството на БСП и Правителството да обсъдят съществува ли реална възможност МК КРЕМИКОВЦИ да бъде национализиран и продаден (приватизиран) на трудовия колектив на Комбината , ако, разбира се, той пожелае да го купи при предложените му условия.
3. Така може да се постъпи и с други предприятия, като например Софийската топлофикация, Булгартабак и др.
4. Точки 2 и 3 могат да се реализират, ако съществува необходимата правна уредба. Ако такава няма, е необходимо да се приеме през настоящия мандат на Парламента. За целта е възможно бързо и лесно да се адаптират съответните Испански нормативни актове.
Към момента социологическите измервания показват крехко равновесие между левицата и десницата, дори известен превес на десницата, което е парадоксално в условията на настъпващата световна криза. Убеден съм, че ако около БСП се обединят всички леви и лявоцентристки сили, но под лозунга “Не на капиталистическата експлоататорска частна собственост! Да на груповата (кооперативната) частна собственост!”, ще спечелят с чувствително мнозинство предстоящити избори. Защото това съответства на интереса на всички наемни работници и служители , а и на голяма част от дребните собственици, които кризата заплашва с фалит. Един публичен отговор на предложенията ми, от посочените по-горе субекти, би предизвикал интересни и полезни за обществото дебати, подпомагащи победата на лавицата и в двата вида избори.
Март 2009 г. Желю Железов
j_jelezov@mail.bg
Други текстове от автора в: http//jelezov.blog.bg
