Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.03.2009 14:28 - МАРКС И ТОФЛЪР*
Автор: jelezov Категория: Технологии   
Прочетен: 1433 Коментари: 0 Гласове:
2



  МАРКС И ТОФЛЪР* Ако в някаква затънтена махличка един необразован човек години наред наблюдава факта, че всякога се съмва след кукуригането на петлите, съвсем резонно ще заключи, че причина за съмването е “песента” на петлите. “Post hos ergo propter hos” – “След това, значи следствие на това”. Тази латинска поговарка се е появила като обобщение на често повтарящата се логическа грешка, когато между две последователно появили се явления или между два факта от битието на някаква тоталност се поставя причинноследствена връзка, без да съществува реално такава.  Никой от критиците на Маркс не е откривал в неговото творчество подобна грешка. А в творчеството на Тофлър? В Глава 5 на произведението си “Третата вълна”, обобщавайки множество факти, пише: “Така възниква новият административен елит, властта на който се опира сега вече не на собствеността, а на управлението на интеграционния процес”. Маркс би определил тази теза, както и стотици други умозаключения на Тофлър,  като неистинни. Каква е причината очевидни факти да получават диаметрално противоположна интерпретация? Както е известно, в обществознанието истинността на всяка теза или непосредствена причинна връзка се определя не експериментално, а чрез логиката на мисленето, което “възхожда” от конкретното (очевидния факт) към абстракция, способна да определи пълната и/или специфичните му причини . След това мисленето се “връща” към явлението, представяйки го като “богата тоталност на множество определения”. Това е Марксовият диалектически метод на научно изследване. Без него  научното мислене често е склонно да приема очебийното за най-дълбока същност на нещата. В нашия случай, както и при интелектуалното решение на всякаква човешка проблема, необходимата абстракция е природата и/или същността на човека и човешкото общество. Всякога такова интелектуално решение е, осъзнато или не, импликация на определен възглед за човешката природа. Множеството такива възгледи, съществували и съществуващи, може, съвсем условно, да се раздели на три групи. Първата група приемат, че човешката природа има божествен произход и същност. Бог е сътворил човека по свой образ и подобие. Според втората група, човекът е представител на животински вид, възникнал като венец на биологичната еволюция, чиято видова differentia specifica, т. е. същност,  се помещава в главата на всеки отделен индивид и се нарича душа, психика (гр. psychike), разум и др. п. Към тази група спадат и възгледите на Тофлър. Неговата “вълнова” философия на историята има за предпоставка именно тази догма. Третият вид възглед, като научно определение, принадлежи на Карл Маркс. “Фойербах свежда религиозната същност до човешка същност. Но човешката същност не е абстракция, присъща на отделния индивид. В своята действителност тя е съвкупността на всички обществени отношения. Затова Фойербах, който се занимава с критика на тази действителна същност, е принуден: 1) да се абстрахира от хода на историята, да разглежда религиозното чувство (Gemut) обособено и да предпоставя абстрактен – изолиран – човешки индивид; 2) затова той схваща човешката същност само като “род”, като вътрешна, няма всеобщност, която свързва множеството индивиди само с природни връзки   В 7-и тезис продължава: “Затова Фойербах не вижда, че самото “религиозно чувство” е обществен продукт и че абстрактният индивид, който той анализира, в действителност принадлежи на определена обществена форма. (К. Маркс. Тезиси за Фойербах, т. 3, с.6. Вж също и с. 39) Това Марксово основополагащо определение има странна съдба. Не го разбират и не го приемат всички, които не познават или не приемат Марксовото учение. Индивидът трудно разбира и приема, че неговата същност се намира вън от него самия. Но и огромното мнозинство от марксистите също не го разбират и затова го приемат формално, както се приема например молитвата от деца принудени да я повтарят всекидневно. Всички хора с що-годе сериозно образование и атеистичен мироглед знаят и са убедени, че човекът се е появил благодарение на започнал преди десетки милиони години особен вид еволюционен процес сред няколко вида високо развити примати, процес, който съвремената наука определя с понятието “антропогенеза”. До тук Маркс и Тофлър са съмишленици. Различието се появява в разбирането на особените причини на тази особена еволюция, както и в особеното й следствие (действие). С други думи, проблемата е в същностното различие между животното и човека. Мнозинството от образованите хора, в т. ч. и Тофлър, смятат, че разумът е това същностно различие. За Маркс този възглед е проста привидност. По-сложна от тази, с която започнахме, но все пак привидност, доколкото не е в състояние да обясни “ставането” на самия разум. Грандиозната Хеглова философска система е несполучлив опит за обяснение на това “ставане”, а Маркс е един от малцината проумяли както нейната гениалност, така и причините за това, че е неуспешен опит. А те се коренят в историческата ограниченост на гений като Хегел да преодолее привидността на догмата за първичност и определяща роля на Духа. Тук неуспехът на Хегел е необходима предпоставка за успеха на Маркс, защото той е разбрал, че философията на Хегел, въпреки че е гениална, е движение “от нищо, през нищо, към нищо” и че успешното решение на проблемата изисква да се започне от нещо. Това нещо трябва да бъде човекът разглеждан и разбиран като “природно предметно (сетивно) същество”, каквото е и всяко друго животно. До тук Маркс е монист-материалист, защото не допуска съществуването на нещо вън и над природата. По нататък той констатира , че, за разлика от другите животни, това природно същество, действайки по предметен начин сред предметната природа, започва да твори втора природа, изменяйки, очовечавайки и  собствената си животинска природа, в т. ч. и психиката си, разбирана като природен феномен. С това Маркс се превръща в дуалист, но не какъвто е напр. Декарт, който приема съществуването на материята и духа като вечни и равностойни субстанции. “Тук виждаме, че прокараният натурализъм или хуманизъм се различава както от идеализма, така и от материализма, и същевременно е обединяваща ги истина. Същевременно виждаме, че само натурализмът е способен да разбере акта на световната история”.(“Икономическо-философски ръкописи от 1844 г.” Т. 42, с.151) Тази основополагаща, според мен, истина остана неразбрана от официалния марксизъм. За това говари и фактът, че беше публикувана първо в К. Маркс Ф. Энгельс – “Из ранных произведений” и едва много по-късно в 42 том от произведенията им. Но и там в бележката към този абзац тя се квалифицира като преразказ на Фойербахово разбиране. Такава привидност създава използваната все още от Маркс Фйербахова терминология. Внимателното запознаване с това произведение показва, че Маркс е вече монист-материалист. Едновременно с това той може да бъде определен и като дуалист, доколкото обосновава тезата, че единната преди това природа се е раздвоила на две действителни алтернативи. Но тук той изпъква и като истински триалист, защото, ако използвам езика на трибологията, “функционалното пространство”, което биха създали двете алтернативи, е невъзможно без третото, без контактът бежду тях. Разбирането на природата на контакта изисква значителни усилия за мисленето, което винаги мъчително се освобождава от естствената си подчиненост на логическия “закон за изключеното трето” Контактът между човека (човешката природа, която включва и функцията на главата) и Природата - производството Маркс определи като основа на обществения живот. В това двамата с Тофлър са на едно мнение. Нали и Тофлър разделя човешката история на три  вълни според видът на производството – земеделски, индустриален и супериндустриален. Различието между възгледите на двамата за същността на производството е една от най трудните за обяснение и разбиране научни проблеми. Тофлър е повърхностен. Мисленето му най-често не е способно да преодолее привидното. Затова човешкото общество за него е множеството на живите човешки индивиди, свързани “само с природни връзки” (кръвно родство и разум) Марксовото мислене прониква дълбоко под привидността на явленията. Определянето на чвешката същност като “ансамбъл на всички общствени отношения” е една от малкото абсолютни истини, до които се е добрало човешкото мислене. Както вече отбелязахме, Човекът като природно предметно същество, като човешка природа, се превръща в алтернатива на Природата, когато започва да я очовечава, т. е. да отчуждава своите природни сили, създавайки предмети вън от физическото си тяло. До тук той не е особено по-различен от висшите животни. Различието, с което  започва раздвояването на природата, се свежда до появата и развитието на особени предмети, които днес се назовават с не особено прецизния термин “оръдия на труда”. Всеки занаятчия знае, че без инструменти той е по-безсилен дори и от приматите. Човекът очовечава природата, за да я присвоява по човешки. Животинското присвояване не предполага преобразуването й. Ако разбираме човешкото присвояване само като процес между отделните и независими един от друг индивиди от една страна и Природата от друга, то не би било човешко. Дейността на отделните индивиди по присвояването на природата става човешка само и когато те влязат в особени отношения помежду си. Животното също с отнася, но неговото отношение на съществува за него. Защо? Защото отношението му няма предметна (сетивна) действителност. Повърхностното мислене обикновено свежда тези отношения до тяхния “технологичен” аспект. Например когато се ловуват зверове по-силни от отделните индивиди или когато се повдига предмет по-тежък от силите на отделния човек. Истинското и най-същностно отношение е скрито в оръдията на труда. Който ги е присвоил и владее, той присвоява и продукта, който непосредствените производители са произвели (присвоили от природата) с тяхна помощ  Но и това не е всичко. Същността на отделното животно, като видова отлика, се предава по генетичен път. Затова всевъзможните изменения в жизнедейността му не се предават на поколенията Така би ставало и с хората , ако тяхната същност принадлежеше на отделните индивиди. Тогава “видът” на неоантропите, който Карл Линей систематизира като “homo sapiens”, не би се развил, не би протекла историята на съвременното човечество. Орадията на труда и изобщо средствата за производство всяко поколение получава в готов вид, усъвършенства ги и ги предава на следвашите поколения. Това е действително, реално същессвуващо отношение (третото, контактът ) и между индивидите, и между поколенията. Това е талвегът на човешката история, загадката на която не може да се разгадае, ако историческият процес не се разбере като единство на непрекъснатост и прекъснатост (континуалност и дискретност). Маркс създава понятие за производството, обозначава го с термина “Начин на производство” (НП), което, като интелектуален продукт, е резултат на мисловен процес, протекъл според изискванията на описания по-горе диалектически метод. В това понятие производството се разглежда като непрекъснат процес. Маркс доказва, че ако той прекъсне за определен период, човечеството ще загине или ще се върне в предисторическата си епоха. Континуален е процесът на развитие на средствта за производство и особено тяхната сърцевина – оръдията на труда. Но това не е чисто природен процес, подчинен на обективни природни закони. Хората са тези, които развиват средствата за производство, а зоедно с това и себе си, своята природа на основна производителна сила. Тук започва най-същественото ръзличие между Тофлър и Маркс. За Тофлър производството, а с това и развитието на обществото изобщо, е само прекъснат процес. Трите вълни – земеделие, индустрия и супер (пост) индустрия – според него са достатъчно очевиден и затова достоверен факт. От научен анализ и разбиране се нуждаят по-скоро следствията (действията) им. В този анализ блесва таланта на Тофлър. Но! Наред с тази линия на изследване и изложение съществува и друга, в кято Тофлър разглежда историята като континуум. Тази линия е релизирана най-убедително в “Шок от бъдещето”. Прекъснатостта и непрекъснатостта (на всяко движение и развитие) взети по отделно са очевидни. Теориите на Тофлър ни показват и доказват това. Но разбирането им в единство, като противоположни определения на една и съща тоталност, не е по възможностите дори и на разсъдъка като непосредствено обобщение на сетивните възприятия. За това свидетелстват например и апориите (парадоксите) на Зенон (490-430 преди н. е.) У Маркс производството е развиваща се тоталност (система), което “ ... не трябва да се разглежда само в смисъл че е възпроизводство на физическото съществуване на индивидите. Това е по-скоро определен начин на дейност на дадени индивиди, определен облик на тяхната жизнена дейност, техен определен начин на живот. Каквато е жизнената дейност на индивидите, такива са и самите те.” (“НЕМСКА ИДЕОЛОГИЯ”. Т. 3, с. 21) Следователно, начинът на живот на исторически определени индивиди се определя от начина на тяхното производство, което по определение е развиващо се и следователно единство на прекъснатост и непрекъснатост. Непрекъснато е развитието на произодителната сила на индивидите, която се определя главно от равнището на развитост на средствата за производство, които разглеждани сами за себе си също са единство на прекъснатост и непрекъснатост. (Това фактически е “видял” Тофлър). Прекъснатостта реаолизират отношенията между индивидите, които Маркс нарече “производствени отношения”, и които “ “накъсват” непрекъснатото производство на отделни “начини на производство”. Системообразуващо производствено отношение е формата на собственост върху средствата за производство. Исторически определените социални форми, в края на краищата, са следствие на редуващите се начини на производство. Че съществува и обратно въздействие е очевиден факт, който е уловен от Тофлър именно, защото е очевиден. Така изложените различия между теориите на Маркс и Тофлър се разбират трудно, което е и една от причините, за да не се приемат. Затова ще ги илюстрирам с пример. През 1956 г. в Испания (областта Баския), която е все още под властта на Франко, един млад католически свещенник – Арисменди-Ариета – създава малък кооператив, като реализация на социалната политика на Католическата църква. Сега той, под името МСС ”Mondragon”, вече се е превърнал в мощна корпорация от много десетки кооперативи, членовете (собствениците) на която вече вероятно надхвълят сто хиляди. По мащаби тя се нарежда на трето място сред испанските корпорации. Нека да я сравним с някаква друга испанска корпорация - подобна на нея по мащаби, структура и технология на производството. Тофлър вероятно ще ги определи като еднотипни организации, извършващи преход между Втората и Третата вълна. Маркс, напротив, ще докаже, че те са същностно различни. “Мондрагон” е асоциация на непосредствени производители, които притежават присвоения от природата продукт, благодарение на това че са колективни собственици на средствата за производство. Това я определя като некапиталистическа производствена формация, за разлика от другата, която е капиталистическа, защото е собственост на хора, които не произвеждат с помощта на притежаваните от тях сресдста за производство, но присвояват целия произведен продукт, само защото са обственици на корпорацията, която за тях е само капитал, който тябва да нараства и най-често нараства. Но как и защо нараства е вековна тайна, разбулването на която са възпрепятствали хиляди апологети на капитализма, сред които Тофлър ще заеме  почетно място. И все пак, толкова ли е съществена формата на собственост? Ако е, защо тогава в Глава 18, където се описва “преопределението” на корпорациите – извършващи преход към “Третата вълна”, Тофлър не й обръща никакво внимание, както и на свързаните с нея явления – ценност, принадена ценност, капитал, експлоатация?  Различието в битието на двама еднакво квалифичирани работници, прорабатели примерно по 30 години във всяка от двете корпорации, ще ни разкрие значимостта на формата на собственост. Двамата са получавали срещу труда си работни заплати. През първите години работниците-собствиници на “Мондрагон” сами са си определяли по-ниски заплати от средните, за да осигурят бърз просперитет на соя кооператив. След това заплатите се изравняват с тези на капиталистическите корпорации. Сега вече са по-високи, което се предопределя от по-високата ефективност на кооперативното производство, както и от факта, че в кооператива работниците-собственици сами определят пропорцията между необходимия и принадения продукт. Но най-дълбокото различие е в “съдбата” на принадения продукт и неговото парично изражение. В капиталистическата корпорация той под формата на печалба се присвоява или от едноличен собственик-капиталист, или от множество капиталисти-акционери пропорционално на вложения от тях капитал, което и поражда илюзията, че печалбата се създава от (целия) копитал, а работната заплата възмездява цялото количество труд на работника. В “Мондрагон” стойността на принадения продукт не е вече принадена стайност, доколкото не се присвоява от никого, а се внася в дяловата сметка на работника и то в банката на корпорациата. Така делът нараства ежегодно, защото собственикът му, докато е член на кооператива, а той е такъв докато работи в него, няма право да го ползва като доход за потребление. Има право да ползва само лихвите. Делът на мондротоновския работник за 30 години вероятно е вече около милион евро, който той ще получи кеш, когато напусне корпорацията. Къде се е дянъл милионът който е изработил работникът в капитаистическата корпорация? Такъв въпрос Тофлър не си задава, защото не би могъл да му отговори. “Методология” на Тофлър е т. нар. “индустриализъм”, който като методология на буржоазната социология се оформя в трудовете на Р. Арон, Д. Бел, З. Бжежински и др. Колко тя е безсилна ще покажем с пример. Днес, според индустриализма, Република Кипър би трябвало да е комунитическа държава, защото президентът й е комунист. На същото интелектуално равнище са и твърденията, че сега обществения строй в България не е капиталистически, само защото част от новите капиталисти и част от политическия елит са бивши комунисти. Най-далбоката причина за интелектуалната нищета на “индустриализма” е нежеланието и/или невъзможността да разбере същността на явлението “капитал”. Привържениците на индустриализма “виждат” капитала като определена сума пари, или като машини, или като инфраструктура, или като знание, или като всичкото това заедно, но не и като социално отношение, защото отношението е винаги “третото”, а то не се вижда, неподвластно е на разсъдъчното мислене. *Възгледите на Алвин Тафлър са анализирани само въз основа на двете му книги – “Шок от бъдещето” и “Третата вълна”, превод на руски в руски сървър.       Декември 2008 г.                                                           Желю Железов            



Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jelezov
Категория: Политика
Прочетен: 758993
Постинги: 222
Коментари: 753
Гласове: 1615
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031