ОМЕРЗЕНИЕ ИЛИ РАЗБИРАНЕ               “Повод да поискам думата в ДУМА е статията на проф. Александър Атанасов: . Като я четох, потръпвах от омерзение, че в милата ми родина няма да свършат ибрикчиите, предателите и демагозите”. Така започва статията на инж. Георги Даков от Шумен във в. “Дума” от 14 февр. т. г. Прочетох критикуваната статия на професора, публикувана в “Дума” на 17 юли 2006 г. Ако не омерзение, то някакви подобни чувства прудизвика тя и у мен. Но и нейната критика от инж. Даков също предизвиква не особено добри чувства, например от неистинната оценка на политиката на Георги Димитров по националния въпрос на Балканите. Получава се нещо като Хегеловата триада: “омерзение от омерзеното”. Но ако “отрицанието на отрицанието” е основен закон на диалектическата логика, с помощта на който човешкото мислене постига истината за всяко движение и развитие, то какво предсавляват понятия от рода на омерзение, презрение, омраза, отвращение  и др. п? И тъй като всичко това има отношение към разбирането и оценката на близките и по-далечни събития в Стараната и Света, си позволявам да се намеся в спора. Това са термини, с които се обозначават определен род чувства на хората. Но ако се задоволим само с това определение, не ще можем да обясним защо например крахът на реалния социализъм предизвиква у едни хора скръб, а у други – радост. Обикновено и едните, и другите смятат, че противната срана се заблуждава.  Пръв древногръцкият философ Платон ясно очерта контурите на един феномен, който във философията се обозначава най-точно с термина “идеално”. Среща се и като Дух, Абсолютна идея, Обективен дух, Съзнание, Обшествено съзнание, душа, психика и др. под. Дълбоките различия в рабирането на природата и произхода на “идеалното” все още разделят философията на идеалисическа и материалистическа и всяка от тях обвинява противната в несъстоятелност и неистинност. За идеализма “идеалното” има божествен произход и природа. Това е догма, истинността или неистинността на която е логически еднакво доказуема, затова тя не е обект на познанието, а в нея се вярва. Но чрез тази предпоставка философите идеалисти получават по-големи възможности за обяснение на битието и особено на човешкото творчество, доколкото, макар и превратно разбирано, за тях идеалното все пак е вън от черепната кутия на човека, т. е. част от битието, нещо надличностно, въпреки превратно разбираните му функции Докато философите-материалисти са принудени, за да са различни от идеализма, да потърсят произхода, природата и нахождението на “идеалното” единствено в черепната кутия на човека като функция на най-високо организованата материя – човешкия мозък.             Най-великото научно откритие на материалиста Карл Маркс се свежда до това, че той разкри тайната на “идеалното” чрез една нова материалистическа теория за неговия произход, природа и функции в битието на един “вид” от живата природа, наречен от Карл Линей “Homo sapiens”. За разлика от всички останали животински видове човеците сами произвеждат своя материален живот, произвеждайки средства за неговотто поддържане и продължаване в поколенията. За този процес Маркс създаде понятието “практика” , обясняващо цялостната човешката дейност като принципно различна от животинската жизнедейност. Ако последната е неразделна част от биосферата, то човекът със своята практика първо се отделя от останалата природа, после й се противопоставя. Но в процеса на производството човеците се отделят не само от природата, а и един от друг (появява се индивидът), факт лесно разбираем за всяко непредвзето мислене. Между отделните животни в популацията съществуват отношения, но те не съществуват за отделното животно доколкото от тях не възниква нещо действително (с изключение на размножаването). Човекът като създава някакъв предмет, различен и намиращ се вън от неговото тяло, започва да се оглежда в него като в огледало, започва да вижда себе си в него, с което действителното отношение между предмета и неговия творец става отношение “на” и “за” него. Появата на принципно новия, на човешкия тип отношения може да се обозначи със “сакралната” думичка “мое” = АЗ = самосъзнание, т. е.  съзнание на отделния индивид. От самосебе си се разбира, че Аз-ът е Аз доколкото съществуват и са съществували и други Аз-ове             Съзнанието на отдилния индивид и фило и онтогенетично не идва на празно място. То се “надстроява” над човешката психика, която, както и психиката на висшите животни, е материална информационна система. Идеалната природа на съзнанието, която, както видяхме, се ражда във и от човешката практика, е принципното различие с психиката, чиято природа е виртуална. Подобието им, което може да се изрази чрез понятието изоморфизъм (структурен и функционален), е проявление на генетичната им  връзка. Така, познанието е структурен елемент и на психиката – на разсъдъчно равнище, и на съзнанието, но като разум..Над инстинктите на психиката, като нейн различен от познанието елемент, макар и очовечени, се “надстрояват” определени форми, които Маркс нарече “идеологически форми на съзнанието” (правни, политически, религиозни, нравствени и естетически), които не творят действителните отношения, а са само тяхно осъзнаване.             Опошляването, ревизирането и догматизирането на Марксовото учение, започнало още приживе на Маркс, има за най-дълбока основа неразбирането на факта, че съзнанието за посочените отношения, което несъмнено се намира в мозъка на индивида, е нещо различно от самите отношения, които пък са вън от мозъка и изобщо вън от физическото тяло на индивида. Но каде и как съществуват те? Може ли да се види, пипне или помирише например отношението “мое” (собственост)?  Никакъв индивид не може да възприеме и да си представи идеалната природа на това отношение – присъща и пораждаща се само в социума - и затова то му се представя за природно-свръхприродно свойство на нещата. Това явлиние Маркс нарече “стоков фетишизъм” като конкретизация на понятието “фетишизъм” и обясни неговата същност когато разкри причините, които го пораждат. А те се коренят в “общественото разделение на труда” и особено в разделението му на умствен и физически. Това разделение на труда превръща “практиката” в абстракция, доколкото отделните индивиди упражняват специфична част от  дейността на “човека” въобще. А човекът е такъв, каквато е дейността му. Частичната дейност създава частичи индивиди, които превръщат тази своя частична същност в “мащаб на света”. Така хората на умствения труд – от обикновената деловодителка до мастития академик – са убедени, че умственият труд (теорията) е истинската човешка дейност, “а практиката се схваща и фиксира само в мръсно-търгашеската форма на нейното проявление”.(Маркс). Тази заблуда Маркс уподоби на обърнатия образ в т. нар. “камера обскура”. Аз я наричам, по подобие на далтонизма, “частична интелектуална слепота” (ЧИС). Проявлението на тази слепота е исторически определено. В новото време, в епохата след Декарт, приеман за баща на рационализма, ЧИС може да се изрази чрез следната теза на Хегел: “Начинът, по който съществува съзнанието и по който нещо съществува за него – това е знанието. Знанието е неговият единствен акт.” През средновековието както и сега, всеки теолог би заменил думата “знание” с “вяра”. Когато рационализмът стана идеологически неудобен за господстващите класи Фридрих Ницше определи “волята” за доминанта в човешкото битие-съзнание.                                                            .           След всичко казано да се върнем към нашите двама автори. Патосът на двете статии е в отношението на авторите им към краха на Реалния социализъм, към причините за този крах. За г.. Даков – образован, но явно неизкушен във философията човек – нещата са прости и ясни: причина за краха на социализма е дейността на “нямащите свършване ибрикчии, предатели и демагози”. При г. Професорът нещата са по-сложни и за да бъдат разбрани, ще предложим следната по-ясна тяхна интерпретация: Някъде съществува създаден от някого необходим път на обществено развитие, определен от вечни и неизменни обективни закони. Провидението е нашепвало на първите социалиси и комунисти тази истина, но Маркс, Енгелс Ленин, Благоев и другите марксисти-рволюционери не са я доразбрали и затова насочили пролетариата по грешен път – пътя на класовата борба и революцията. Крахът на Реалния социализъм не е нищо друго освен практическо доказателство за погрешността на този път.             За разлика от Маркс и марксистите, други едни социалисти – Е. Бернщайн, К. Кауцки, В Плеханов, Янко Сакъзов и др тям подобни – са схванали автентичната истина от Провидението. И ако руският пролетариат бе последвал тях, а не Ленин, нямаше да преживее ужасите на сталинизма, а цялото човечество вече щеше да пребивава в условията на класов мир и любов. Капиталистите щяха да се откажат от несметните си богатства в интерес на собствените си трудови хора и на доведените от самите тях до неописуема и израждаща ги мизерия колониални народи.             Догматичната ревизия (превръщането в идеология) на Марксовото учение се кодифицира в т. нар. “теория на отражението”. За нейн баща се представя българинът акад. Тодор Павлов, на когото проф. Ал. Атанасов е бил дълги години политически сътрудник. Разбира се тя би могла да се напише и от всеки по-образован философ. През последните десетилетия на миналия век хиляди асистенти, доценти, професори, кандидати и доктори по философия лягаха и ставаха с “отражението” на уста. Апологетиката на тази “теория”, съвсем преднамерено именувана “ленинска”, стана удобен трамплин към върховете на науката. Нейната “логика” (силогизъм) има за предпоставка-догма посочената по-горе Хегелова теза за познанието като единствен акт на съзнанието, съвсем погрешно приписвана на Маркс. Квинтесенция (заключение) на тази теория е съждението “Идеологията е наука”, а нейното “изповядване” е абсолютен критерий на ЧИС , какъвто критерии са и всевъзможните съждения за необходимостта от “деидеологизация”.              След Ленин и Сталин (историята тепърва ще доказва доколко името на Сталин е правомрно поставяно редом с Лениновото) съветските партийни и държавни ръководители, а след тах и ръководствата на новите социалистически държави, не притежаваха качествата на големи мислители и затова имаха потребност от учени-идеолози. Идеологическите предразсъдъци на последните вложени в устата на “вождовете” се превръщаха в “гениални” постановки на “творческия марксизъм-ленинизъм”. Това е най-дълбоката причина за застоя, упадъка и гибелта на Реалния социализъм. Но вакханалията на посредственстта не е патент само на социализма. Джон Дюи – големият американски философ – казваше, че и демкрацията също така й дава приоритет. Затова подобно на Юлиус Фучик можем да викнем: Хора бдете! Глупостта е способна да затрие не само отделни обществени форми. Тя може да изтрие от лицето на Земята и целия човешки род.               Желю Железов