ОЩЕ ЗА “ЛЯВОТО” И “ДЯСНОТО”   Всеки би се съгласил, че ляво и дясно са едни от най-употребяваните термини в съвременния политически речник. Повечето хора знаят, че с тях се обозначават основни сруктурни елементи на “гражданското общество”. Сравнително малко са хората, които знаят, че “гражданско общесво” и “буржоазно общество” са синоними, с които се назовава съвременния етап от развитието на човешкото общество. Комай с това се изчерпват тривиалните истини свързани с тях и започват глупостите, изричани обикновено на висок “научен” стил. Първа глупост: те са синоним на “двуполюсния модел”, който е вреден за обществото и затова трябва да се преодолее или чрез управление на центристки партии, или чрез доминираща роля на “гражданското общество” в управлението на страната ( не на “държавата”, защото в такъв случай то би се превърнало в своята противположнос). Глупост втора: дясна е общността  на “успелите” индивиди, а лява – на “неуспелите”. Третата глупост битува в съзнанието на еснафа като божествено откровение: успехът на успелите се дължи на тяхната кадърност, ум, трудолюбие, пестеливост, шанс и т. н. В натрупаното богатство, като единствено мерило на успеха, няма грам чужд, ограбен или незаплатен труд. Като доказателство за тази “истина” често се сочи успехът на Бил Гейтс – собственикът на “Microsoft”. Неуспехът на неуспелите естествено се дължи на отсъствието на качествата, които притежават успелите. И тъй-като повечето от тези качества са вродени природни дадености, човечеството е осъдено вечно да се дели на успели и неуспели. Успелите (добрите) са в правото си да се обединяват в десни политически формирования, за да се защитават от попълзновенията на неуспелите, които на свой ред се обединяват, но в лоши политически партии (особено ако са комунисически).  Неатдавна на политическия небосклон изгря нещо ново -  “Обединение за национална демокрация”. Професорското движение, както вече го наричат, се появява с надеждата да обедини изпадналото в дълбока криза дясно политическо постранство. Мотивът за това усилие е грижата за демокрацията, която можела да се развива и функционира успешно само на два крака – десен и ляв, но винаги с десния напред. Ако идеолозите – водители на това Движение – професорите Бакалов и Марков бяха примерно биолози, за тях тази притча за двукраката демокрация би могла да бъде абсолютна истина. Каквато истина за много учени от различните отрасли на знанието е т. нар. “социалдарвинизъм” (отъждествяването на човешкото общество с животинския свят). Но в устата на професори - историци  подобна теза звучи доста нелепо. В съответствие със своята висша квалификация те би следвало да знаят, че вече е релно възможен и един друг свят, свят в който всички ще са повече или по-малко успели, свят без мизерия, потисничество и духовна деградация. И ако все пак те не вярват в реалността на тази възможност, би следвало поне да знаят, че други учени, не по-малко образовани и не по-малко умни от тях, я доказват, разбира се както се доказват социалните теории – със силата на логическото мислене.     Стотината учредители на въпросното Движение, които се самовъзприемат като по добрата част от интелигенцията – “хора на Духа”, както се изразява напр. г. Р. Леонидов – би следвало да са и по-честни в отношението си към “масите”, които се канят да оглавят. Такава честна позиция бих си позволил да формулирам вместо тях, защото самите те се страхуват да изпаднат в положението на “голия Цар”:  “Да! Ние знаем, че съществуват идеи за един по добър свят, но ги смятаме за утопични. Но дори възможността за създаването му да е реална, ние не желаем такъв свят и ще се борим против привържениците му. Нам ни харесва този “свободен свят”, вечността на който бе доказана от такива гениални мислители като икономиста-нобелист Фридрих фон Хайек и американския философ Френсис Фукуяма. Утопичността на марксисткия “научен комунизъм” се самодоказа по най-категоричен начин с краха на Съветския съюз и на социализма в Европейските му сателити. Бог е създал реална възможност за всеки грешен човек да напусне Ада на мизерията, преминавайки в редиците на свещенната “средна класа”. Едни успяват, други – не. Неуспелите могат да се сърдят само на себе си. Всевишният им разрешава да му се молят за успех, но категорично им забранява да се обединяват в “леви” партии (антихристи), заплашващи праведния живот на избранниците му.”  Така най-кратко би могла да се изложи професорската мъдрост, претендираща да разсече гордиевия възел на съвременните противречия.   Няколко думи за един друг аспект на проблемата “ляво-дясно”. Един от светците на новото Движение  (“човекът на Духа”) неотдавна отсече: “Икономиката винаги е дясна”. Това непрецизно определение е глупост. То би било истинно, само ако изразява тезата, че сегашната българска икономика е вече капиталистическа. Но капиталистическата икономика, за да не е “война на всеки срещу всеки”, подлежи на три вида държавно регулиране: дясно – когато политическата власт е в ръцете на десни политически сили (партии, движения), които обслужват интересите на едрия капитал. Центристката икономическа политика се прилага от дребнобуржоазни партии ( партии на средната класа) . Сърцевината на лявата политика е ПРЕразпределинието на националното богатство в интерес на хората на наемния труд (физически или умствен), защото разпределението е винаги според притежавания капитал. Това е голата истина. За да се прикрие отвратителната й голота, се труфи с всевъзможни демократични одежди. Как изглежда от този ракурс както сегашната икономическа политика на БСП, така и самата тя като номинално лява партия? Всеки социалист, от симпатизанта  до премиера Сергей Станишев би пожелал към хората да потекат реки от блага. Но това е невъзможно. Съществуват два ограничаващи фактора. Първият: на разпределение и преразпределение подлежи само произведеното. Печатането на банкноти не създава блага. Този фактор обаче може да се разбира по два начина – занаятчийски и научно. Икономистът-занаятчия познава добре правилата на играта наречена икономика, но не разбира нейната същност доколкото не може да проумее производството като система от: 1) Собствено производсвения процес (обработката и преработката на природния предмет); 2) Разпределение; 3) Размяна; 4) Потребление. Такива са мнозинството  от съвременните икономисти, както и тези, които някога написаха псевдонауката “политическа    икономия на социализма” . Научният подход, сърцевина на който е “трудовата теория на стойността”, възниква и се развива в рамките на класическата политическа икономия, връх в развитието на която е Марксовото икономическо учение. То може и трябва да бъде доразвивано в съответствие с развитието на самия му предмет – реалната икономика. Но неговото игнориране автоматично превръща икономическата наука в занаят. Научният подход е способен да разкрие неподозирани възможности за ускорено развитие дори и в рамките на капиталистическия начин на производство.           Вторият ограничаващ фактор е международното разделениена труда, което, като исторически развиващ се процес, е система от правила и норми установявани все още от институциите на международния финансов капитал. Съществуващата сега система се нарича “неолиберализъм”, а негова същност е пълната свобода на пазарната стихия. Две са най-съществените следствия от неолибералната политика: ускарена концентрация на капитала, водеща към световно господство на няколко стотици мултинационални компании и второ – бързо разтваряне на ножицата между бедност и богатство във всички вэзможни измерения. Джордж Сорос предвижда, че краят на неолиберализма ще се увенчае с грандиозен икономически колапс, резултатите от който са трудно предсказуеми. Освен това Сорос предупреждава, че тази система е силно ревнива – наказва жестоко всеки опит за заобикаляне на нейните правила и норми. Ръководството на БСП разбира и се съобразява с това. Нали крахът на Жанвиденовото управление е все още пресен. Освен това България вече е и формално интегрирана в Европейската неолиберална икономика, която на свой ред е съществен поток в неолибералната икономическа и политическа глобализация. Да се очаква или изисква нещо повече от управлението на почти неолибералната коалиция е не само нереалистично, но е и твърде опасно. Опасно не толкова за “успелите”, колкото за “неуспелите”, които с неоправдано лекомислие тласкат страната към икономическа и политическа криза, изходът от която ще е от полза пак за “най-успелите”.                                   Лятото на 2007 г.