ПОЛИТИЧЕСКИЯТ БАБАИТЛЪК Силно интригуващи за мен са медийните изяви на г. Бойко Борисов (ББ). Но интересът ми към тях не е проявление на чувства, които обикновено  съществуват между привърженик (последовател, поклонник) и лидер (водач, вожд). Природата на моя интерес към него е преди всичко познавателна, което автоматично изисква максимално освобождаване от идеологическите предразсъдъци, които имам към него и към феномените, чиито проявление е той. До същността на проблемата – бабаитлъка на г. Борисов -  може да се достигне, ако тя се разгледа като единство на три момента: 1) Системата от обществени отношения, чиято еманация е той (и няколко още извесни имена от съвременния ни политически живот). 2) Самият ББ с природната си предопределеност от една страна и от друга – онези качества на личността, които Той е изградил в условия и обстоятелства, случайно поднесени му от Историята. Третият момент е най-сложен за формулиране, а значи и за проумяване. Първите два – всеки поотделно – са по възможностите на т. нар. “здрав човешки разум”, т. е. на разсъдъчното мислене. Третият – единството (казано на езика на диалектиката) на двата е по възможностите на Разума, когато обаче притежаващият го индивид разполага и с необходимия обем от знания (често погрешно отъждествявани с информацията). Първият момент се свежда до проблема обикновено наричана “популизъм” (лат. populus – народ) и по-рядко “демагогия” (гр. demos – народ и ago – водя). Този тип отношения са връстници на Историята, а за нейно начало, както е известно, се приема появата на бедни и богати, т. е. на класовото разделение, което необходимо заменя безкласовия  първобитнообщинен  строй. През тези няколко хилядолетия популизмът се е развивал успоредно с развитието на човечеството, но е запазвал  определеност, изразяваща убеждението, че разделението на бедни и богати е естествено и вечно, от Бога дадено явление. Недоволните от “съдбата” са се стремели да променят, но преди всичко собствената си участ. Както отбелязва Кенет Кларк, това състояние продължава до втората половина на 19 век. Тогава хилядолетната илюзия, за бедността като природна (божествена) предопределеност започва бавно и мъчително да се преодолява с появата на организираното работническо движение в Западна Европа и Северна Америка. Отначало стихийно и интуитивно, а по-късно, с пявата на  Марксовото учение, и научно обосновано, все повече хора започват да разбират, че е станал реално възможен нов свят – свят без бедност, експлоатация, мизерия и потисничество. Като реакция на тово опасно за буржоазията осъзнаване на експлоатираните популизмът навлиза в нов етап. Настъпва звездният му час. Негов идеологически предтеча може да се смята Джеймс Медисън (1751- 1836) -  автор на проекта на американската конституция и президент на САЩ през периода 1809-17 г. Според видния американски интелектуалец Ноам Чомски “Основаването на държавата (САЩ) беше базирано на принципа на Медисън, който гласи, че  хората просто са прекалено опасни: властта трябва да бъде в ръцете на тези, които Медисън наричаше “богатството на нацията” – хора, които уважават частната собственост и правото й и са склонни да “защитят малцинството на богатите, изправили се срещу мнозинството”, което трябва да бъде отделено по някакъв начин”.             Чрез всичките си съвременни форми, в т. ч. фшизма, нацизма и тям подобните, популизмът е изпълнявал и продължава да изпълнява една единствена историческа мисия: да увековечи общественото статукво – безопасно за богатите (успелите) съжителство между богатство и бедност (капитал и труд). Затова голата истина се прикрива с подходаща и обща за всичките му разновидности идеологическа драпировка: авторитетен и възвеличаван лидер, който апелира за пряко участие на народа в упрвлението, постоянно дискредитиращ представителните държавни институции, обвинявани в бюрократизъм и корумпираност; вяра във възможността за елементарно решение на сложни социални проблеми, разбира се, благодарение гениалността на водача; национализъм и шовинизъм; антиинтелектуализъм или псевдоинтелектиализъм; егалитаризъм или антикомунизъм.        Ворият момент – личността на г. Бойко Борисов в ролята му на политически лидер ни интересува само доколкото е олицетворение на определен социален тип. Ако днес един нов Лермонтов пожелае да напише повест “Герой на нашето време”, спокйно може да го ползва като прототип. За анализа на всеки индивид, а значи и на индивида изобщо саществуват множество подходи, обединени в два противоположни метдологически принципа. Първият (и исторически и като разпространеност) свежда човешката същност до “абстракция присъща на отделния индивид”. Вторият има за основание тезата, че човешката същност “В своята действителност е ансамбъла на всички обществени отношения.” Първият принцип по същество отъждествява човешките общности с животинските популации като прибавя към множеството общи за двете формации признаци и разума, разглеждан като единствения съществен признак, отличаващ човека от животното. Този подход не съдържа възмжност за научно обяснение на произхода и същността на самия разум, а значи и “ставането” на човечеството и на отделния човек. С помощта на този подход действителните лидерски позиции на г. Борисов могат да се обеснят само  по аналогия с извоюваното  лидерство от най-силния мъжкар в определено животинско стадо, където наред с основния фактор – физическата сила – съществува в зачатък и хитроста, която при човеците все повече с превръща в иманентно психическо свойство,  доминиращо над силата. Както е известно, безусловно вътрешно присъща за всеки индивид е само наследствената информация, съдържаща се в неговия уникален генотип. Бидейки нещо виртуално (както всяка информация), тя фактически представлява само възмжност за едно или друго бъдещо развитие, което се определя от случайните по отношение на индивида условия и обстоятелства. Но както те формират индивида, така и той на свой ред с дейността си постоянно ги променя. В това взаимодействие се ражда феномен, който най-често се обозначава с термина “харизма” ( от гр. charisma – милост, божествен дар). Колкото повече даден индивид действително променя условията и обстоятелствата на своето и на големи маси от хора битие, толкова е по-харизматичен.  Както обаче се вижда от етимологията на термина, качествата, които се обозначават с него, се приемат като вътрешно присъщи на отделния индивид. Но и най-гениалният патологоанатом не би могъл да открие нахождението им вътре във физическото тяло на индивида. Психологът, в най-добрия случай, ще открие някакви качества на психиката, които могат да са предпоставки за харизматичност, но не и самата харизма, която в своята действителност е вън от индивида, е обществено отношение; е отношение на власт (авторитет). Бойко Борисов действително е харзматична личност, но само примитивното мислене търси и открива харизмата като вътрешноприсъща нему опредленост. Негово лично достояние са три съществени неща: добре сложено и поддържано тяло, ум, вероятно малко над средно равнище, както  и завидна воля. Но, може да се открият стотици и хиляди индивиди със същите даденостти, без обаче да притежават неговото влияние. Обясннието? На първо място е случайността. Без нея той би бил действителен месия (какъвто много вероятно желае да бъде). Второ, той има възможност да си купи стока, надаряваща го с качества, които не притежава. Това е PR  услугата. Добрият PR специалст би могъл да му предложи един от трите възможни образа (социални типажа). Първият и най-демодиран образ е набор от качества, които в близкото минало се удостояваха с званието “герой на социалистическя труд”. Вторият образ е човек, притежаващ професорска начетеност, нещо като Филип Димитров. Третият вариант е типаж най-подходащ за натюрела на нашия грой, който му прилегна така добре, както някога генералската   униформа. Този образ или роля няма за сега широкоприето название. Като го гледах на телевизионния екран когато щедро обещаваще на Сергей Станишев поста министър на финансите в бъдещото оглавявано от него правителсво, се сетих, че това поведение най-точно може да се определи с турцизма “бабаитлък”. Българският му еквивалент означава “юначество”, но турцизмът е станал необходим, за да се различава действителното юначество от имитацията. Бойко може да бъде истински юнак и действителен лидер сред човешки общности до определени мащаби. Претенциите му за лидерство на национално равнище (а той поглежда вече и зад националния хоризонт) са не само несъстоятелни, но и опасни за нацията ни. Умереният му национализъм лесно може да прерасне във войнстващ нацизъм.             Защо Бойко Борисов е неподходящ кандидат за национален лидер? Отговорът на този въпрос се съдържа в третия от моментите на които разделихме проблемата за политическия бабаитлък – единството на съществуващите обществени отношения и феномена Б.Б. Започналият през1989 г. преход фактически е реставрация на капитализма. Краят на прехода ще дойде след изпълнението на още две задачи: 1. Доразграбване на обществената собственост и 2. Юридическо и морално (нравствено) легитимиране на криминалната по същество трансформация на собствеността. Несъмнено ББ и ГЕРБ са най-подходящи, измежду буржоазните политически субекти, за решаване на тези две кардинални задачи. Но точно затова докопваето им до властта ще е противопоказано за народните интереси, защото ще ускори започналото преди 17 години превръщане на България в заден двор на Европа, който, наистина ще бъде благоустроен, ще притежава модерна инфраструктура, но ще бъде обитаван от “население”, в което ще се превърне гордият някога народ. Несъгласният читател ще възкликне, че това са несъстоятелни, недоказани и недоказуеми обвинения. И, за зъжаление, ще бъде прав. Ако близкото и по-дълечното бъдеще можеха да се предсказват досатъчно точно и, ако предсказанията можеха да се аргументират досатъчно логично и разбираемо за болшинството от хората, България, а и човечеството нямаше да са на този хал. В рамките на весникарска статия е възможна употребата само на аналогията – най-слабо доказателната логическа операция. Всички знаят, че ББ е креатура на Симеон Сакскобурггота. “Царят”, както продължава да го величае ББ, аргументира своето “Вервайте ми” с аристократичния си произход и със оспоримите заслуги на династията. Многословието на г. Борисов също може да се сведе до “Вярвайте ми” и до нищо друго. Но единственият аргумент, с който той разполага е бабаитлъка, защото асфалтирането на улици и булеварди, запълването на дупките по тях не е юначество, а е рутинно задължение на един нормален кмет, какъвто той е, за разлика от предшественика си. Но и за двамата народът би казал “От един дол дренки”. Повярвахме на “Царя” и се излъгахме. Ако повярваме на креатурата му, най-вроятно пак ще се излъжем. Но какво да се прави? Както е казал Христо Ботев  –  “ Тъй върви светът! Лъжа и робство                                 На тая пуста земя царува.” Юли – август 2007                                                                    Желю Железов