Ж е л ю Ж е л е з о в   ПОНЯТИЕ ЗА ДОКТРИНА   Заниманието, което започвам, може да се нарече измисляне и изписване на думи. С това биха се съгласили всички, защото всеки има някакво понятие за думите. Тези които се запознаят, разберат и приемат седемте значения на думите посочени в Българския тълковен речник – ще имат пак общо за вички тях, но “по-широко” и “по-дълбоко” понятие за нещо, което се намира вън от мислещата глава на индивида. Но и тези определения ще бъдат далеч по-незначителни в сравнение със стойностите (не ценностите), които ще имат в понятието на образования лингвист. Последният, наред с “дума” ще употребява и друга дума – “термин” - за обозначаване съдържанието на понятието за дума. Следователно, думата (терминът) не е понятие, а е само нещо като етикет върху нещо, което не е. А това нещо, бидейки привидно низ от думи, фактически изразява знание ( като нещо съществено различно от “информация”) за същността и/или природата на всичко, което е “вън от главата” на познаващия субект. Употребявам сложния съюз и/или, защото човекът е способен да има понятие и за неща каито не са (нямат) природа. Например понятието за “Бог”. Господ, дори и за тези които вярват в неговата действителност, няма природа, защото не може да не е различен от природата като негово предполагаемо творение. Затова понятието за Бог изразява, съдържа само същност, а тя е нещо различно от вярата в неговата действителност. За това различие, различието между знанието и вярата въобще, ще стане дума по-надолу.  Познаващият субект е убеден от житието-битието си, че природата вън от него, както и неговата собствена прирада съществува и е познаваема, но и бездънна спрямо неговата ограничена във времето и пространството познавателна дейност. Това реално отношение (контакт) между ограничената във времето и пространството познавателна способност на индивида и абсолютната безкрайност на обекта на тази дейност е причина за появата на понятие за същност. Същност е понятие за предела, до който е достигнало в даден момент човешкото донаучно, научно и ненаучно познание като социален феномен, както и като познание на отделните индивиди, в процеса на потъването му в познавания обект или предмет. Когато понятието изразява и природата на обекта е истинно, само когато има за предпоставка единството (контакта) между двете алтернативи на основния въпрос на всяка философия (ОВФ) – материята или духът, битието или съзнанието са първични и определящи. Хилядолетният опит на философите да решат този въпрос, игнорирайки едната или приемайки и двете алтернативи като реално съществуващи една до друга, се оказа неуспешен. Затова истината може да бъде само монисичен феномен, но монистичен по начин абсолютно различен от материалистическия и идеалистическия монизъм. Особенстите на  дискусиите в ИНГА, а вече и в Софийски клуб Гражданска доктрина могат да се обеснят с казаното по-горе. Обект на познанието за всеки от членовете на ИНГА и Клуба е, така или иначе, човешкото общество и човекът като част от него. За предмет може да се приеме “гражданското общество”. Философска методология и/или метод за познание са триализмът и интердисциплинността които освен че са методология и метод, създавани от акад. Манолов, са и теоретичен предмет за усвояване от членовете на Академията и Клуба.. Триализмът постулира: “всяко едно е три”. Това е неистинно както според формалната логика, така и според всяка друга логика. Следователно е научна спекулация от рода на Хегеловите. Тук спекулацията е непосредствено следствие от неистинната постановка на основния  въпрос на всяка философия (ОВФ). Както видяхме той не се свежда до алтернативите монизъм-плурализъм. Последните са се появявали в някои философски школи и направления (напр. у Карл Попър) като следствие от неудовлетворението им от монистичното решаване на дилемата чрез игнориране на която и да е от алтернативите.  Когато плурализмът се приеме като теоретична и методологическа предпоставка на научното мислене отноителността на истината се абсолютизира, което е , най-малко и меко казано парадокс, доколкото като твърдение отрича собствената си истинност. “Марксистко-ленинската философия”, като механична смес от ДМ (онтология плюс гносеология) и ИМ (философия на историята), се самоопределяше като монистически-материалистическа филосафия , която се опитваше да реши ОВФ, както го решаваше домарксовият материализъм – като отрицание на идеализма. Филосфите-марксити, самовъзприемащи се като искренни и верни последователи на Маркс, знаеха, че той, някъде между 1845-1846 г., се отрича от научното си звание “доктор по философия” и престава да разглежда собствените си идеи като философия. Знаеха това, но не разбраха неговия смисъл и затова бяха убедени, че истинската спецфична особеност на Марксовото учение по отношни на съществувалия материализъм е Хегеловата диалекика. Това че Маркс постави на краката й тази диалектика и я възприе като метод на мислене и научно изследване е истина. Но то не е и не може да бъде основание на такъв революционен скок в развитието на философията, тъждествен на отрицанието й, защото , ако въпросът за първичността и определящата роля на материята или духа е основен въпрос на всяка философия и оправдание за съществуването на философията изобщо, и  като сремеж за едно или друго негово решение, то действителното решение на този основен въпрос би следвало да се разглежда и изглежда като край на всяка философия, т. е. като завършек на философята въобще. Е ли Марксовото учение венец на хиладолетните усилия на флософията да реши собствената си проблема-дилема? Както е известно, в историята на философията и на научното знание изобщо, а и в нашата съвременност, никак не са малко учените, претендиращи за ролята на революционни преобразователи, създаващи нови парадигми (по Т. Кун) в развитието на научното познание. Един от тях ли е Маркс? Последният въпрос се разпада на два: как той е виждал собствената си роля и каква роля му отреждат неговите последователи. “Тук виждаме, че прокараният натурализъм или хуманизъм се различава както от идеализма, така и от материализма, и същеврменно е обединяваща ги истина. Същевременно виждаме, че само натурализмът е способен да разбере акта на световната история” ( К. Маркс. Икономическо-философски ръкописи от 1844 г. Съч. т. 42, бълг изд. с. 151, рус. изд. с. 162.) От прочетеното може да се направят поне три извода: 1. Маркс не търси решение на основния философски въпрос в една от алтернативите.   2. Решението е в “обединяващата ги истина”, която обаче не е разултат от научна спекулация, например чрез използване на Хегеловата триада за определяне на истината като синтеза (третото), а е плод на “последователно проведения”( така е в руския превод) натурализъм или хуманизъм. 3. Само натурализмът е способен да разбере акта на светвната история. Малко по-късно той ще нарече натурализма “материалистическо разбиране на историята”, което разкрива нейната загадка. Но тази замяна на терминологията не е отрицание на разбирането, че появяващата се нова теория е обединяваща истина между “стария материализъм” и идеализма. Така мисли Маркс за собствената си роля в развитието на науката. Какво мислят и как я оценяват по-късните му последователи? В бележка № 75 към цитирания текст (том 42) се съдържа официалното разбиране на Института по марксизъм-ленинизъм към ЦК на КПСС. “Своите философски възгледи Фойербах наричал натурализъм и хуманизъм, но в същото време обикновено избягвал термина материализъм, очевидно, изразявайки с това своето несъгласие с някои принципи на предишния английски и френски материализъм, в частност с абстрактността, със сенсуализма, виждащ в чувственността основа и единствен източник на знанията. На това място Маркс говори за дофойербаховските форми на материалистическата философия, споделя неудовлетвореността от тях, която е била характерна за Фойербах. Не този стар материализъм, и не идеализма, а философията на Фойербах – натурализмът, хуманизмът – е способна да постигне тайните на световната история.” (Преводът от руски език е мой. Ж.Ж.) Човек трябва да е прочел, и то много внимателно, цялото произведение на Маркс, за да разбере абсолютната нелепост на бележката. Тя не може да бъде оправдана, но може да бъде обяснена. Това се налага най-малко по две причини. Първо, след такова разбиране на Марксовата мисъл, която има фундаментално значение, защото е определено решение на ОВФ, всяко философстване от философ-марксист или от философстващ учен от дуги клонове на науката е марксизъм само терминологично. Иначе е пълна негова противоположност. Втората причина, действието на която продължава и ще продължава още дълго време е, както много важна, така и много трудно разбираема. В същото произведение Маркс разкрва нейната същност. “Философът – самият той впрочем абстрактна форма на отчуждения човек – се поставя като мащаб на отчущдения свят. Затова цялата история на отчуждението и цялото отменяне на отчуждението не е нищо друго освен история на производството на абстрактното, т. е. абсолютното мислене, на логическото, спекулативното мислене” (с. 145) Тук под “отчуждение” се разбира, най-общо казано, човешката дейност, която отчуждава от индивида нещо, което превръща в предмет (със всевъзможна природа), намиращ се вън от физическото тяло на индивида. Малко по-късно в “Немска идеология” Маркс отново обръща внимание на този феномен. По-разбираемо той може да се изложи така: общественото разделение на труда превръща хората в абстрактни, частични, едноизмерни индивиди. Битието на интелектуалеца, независимо от тясната му специалност, което е непрекъснато “отчуждаване” на интилект (в широкия смисъл на думата) поражда илюзията за първичност и определяща роля на Духа, на духовното начало. Тази илюзия е мнаго устойчива и най-често непреодолима. Философският идеализъм е нейно превъплъщение. Тя е в основата на непреднамереното опошляване на марксизма от хора, които искрено смятат, че са ортодоксални марксисти. Непреодоляна, тя придава на мисленето на индивида качество, което аз наричам, по подобие с далтонизма, “частична интелектуална слепота”. (ЧИС) Когато Маркс нарича идеологията “превратно съзнание” (Т. 3, с. 26, 14) и я отъждествява със философския идеализъм, той има предвид духовен продукт, основан върху посоченната илюзия. Когато определена идеология успее да се освободи от тази илюзия, необходимо я замества с научно знание за обществените процеси. Тогава тя става “научна идеология”, без да се превръща в наука. Как научната идеология не е наука е непонятно за страдащия от ЧИС марксист-доктринер. Разглежданата илюзия е многолика. Проявява се и като убеждение, че “Начинът по който съществува съзнанието и по който съществува нещо за него – това е знанието. Знанието е неговият единствен акт.” (Т. 42, с. 153) Това е написано от Маркс, но не изразява негово разбиране, а е обобщение на Хегеловото спекулативно мислене, което той подлага тук на обстойна критика. “Марксистите” не разбраха това и сметнаха, че отъждествяването на съзнание и познание е Марксова постановка. (вж. ст. ИДЕАЛНО във Философски речник под редакцията на Розентал и Юдин, също така цялата “теория на отражението” на акад.Тодор Павлов има за основа тази илюзия.) Спирам се доста подробно на тази проблематика, защото тя има пряко отношение към понятието за доктрина, както и към подходите за създаване на “Гражданска доктрина” в ИНГА и Клуба. Преминавам към най-трудната за разбиране и за изложение проблема: каква е тази истина, която Маркс открива между материализма и идеализма , разглеждани като непримирими алтернативи,  т. е. какво е неговото решение на ОВФ – монистично, дуалистично или триалистично. Общоприето е схващането че марксизмът има за основа материалистическия монизъм. Но какъв е този монизъм, с какво е различен от монизма на “стария материализъм” и на идеализма? Възможно ли е да е монистично едно учение, което се самоосъзнава като “обединяваща истина” между двата непримирими монизма? Маркс дава отговор на тези въпроси и той е удивително кратко изложен в известните “Тезиси за Фойербах”, написани само месеци след написването на цитирания по-горе текст от “Икономическо-философски ръкописи”. В първия тезис четем: “Главният недостатък на целия досегашен материализъм – включително и Фойербаховия – се заключава в това, че той схваща предмета, сетивността само като обект или съзерцание, а не като човешка сетивна дейност, като практика, не субективно. Затова стана тъй, че дейната страна, в противоположност на материализма, бе развита от идеализма – но само абстрактно, тъй като идеализмът, естествено, не познава действителна, сетивна дейност ката такава. Фойербах иска да има работа със сетивни обекти, действително различаващи се от мисловните обекти, но не схваща самата човешка дейност като предметна дейност. Затова в “Същност на християнството” той разглежда само теоретичната дейност като истински човешка, а практиката се схваща и фиксира само в мръсно-търгашеската форма на нейното проявление. Затова той не разбра значението на “революционната, на “практческо-критическата” дейност” (Том 3, с.3) Ще разтълкувам този неразбран и затова рядко цитиран от марксистите тезис. 1.Съдържанието на тезиса доказва неистинността на цитираната 75-а бележка. 2. Главният недостатък на домарковия материализъм, който важи и за идеализма, макар и по друг начин, се свежда до отъждествяване на човека с неговото съзнание. Така разбираният човек, за материалистите е само съзерцаващ (познаващ) индивид, за който, естествено, единствено познанието е истински човешката дейност. Този материализъм се опитва, за разлика от идеализма, да различи обекта от субекта, но доколкото последният е само познаващ субект, дотолкова неговата роля се свежда до пасивен носител на субективния образ на обекта. Такава философия не е способна да разбере истинската човешка активност, затова я приписва на отражението. (вж. напр. Стефан В. Василев. Активността на отражението. С. 1977) 3. Другият начин на проявление на “главния недостатък” на идеалистическата философия е догмата за тъждеството на битие и съзнание или  материята като инобитие на Духа. Тази догма създава възможност за иследване на “дейната страна”, но не на човека, разбиран като природно предметно същество, което по предметен начин действа, очовечавайки природата, а с това и собствената си природа. Идеалистически разбираната “дейна страна” не е нищо друго освен “спекулативното мислене”. Мисленето като познание, което твори Света. (“Общество на знанието” видимо е превъплъщение на тази прастара идея.) 4. Маркс отъждествява човешката сетивна (предметна) дейност, практиката и субективността, т. е. използва три термина за обозначаване на едно и също нещо. И това нещо е дейността на “човека”, и човекът е такъв каквато е дейността му. Но общественото разделение на труда е превърнало човека в абстракция, а той превръща абстракцията (умствената дейност) в своя същност, т. е. отъждествява се със съзнанието си, което рационализма отъждествява с познанието, теологията с вярата, Ницше и последователите му с волята, а марксистите-догматици с отражението. Логично продължение на първия тезис е съдържанието но 8-я: “Общественият живот по своята същност е практически. Всички мистерии, които водят теорията към мистицизъм , намират своето рационално разрешение в човешката практика и в разбирането на тази практика.” До тук засегнах главно въпроса как Маркс разбира главния недостатък на цялата предшестваща философия. Осъзнал същността и генезиса на този недостатък той разкрива истината, разгадава “загадката на историята”, която лежи между идеализма и материализма, като приема противоположна предпоставка – разглежда човека като “природно предметно същетво” “Същество, което няма извън себе си своя(та) природа, не е природно същество, не взема участие в живота на природата. Същество, което няма никакъв предмет извън себе си не е предметно същество. Същество, което само не е предмет на трето същество, няма същество за свой предмет, т. е. не се държи предметно, битието му не е нещо предметно. Непредметно същество е невъзможно, абсурдно същество (Unwesen).” (Икономическо-философски ръкописи от1844 г. с. 151) Цитираната мисъл само по форма прилича на спекулация, иначе е истина, която може да се докаже с една от формите на косвеното доказателство – “доказателство от противното”. Противната теза би била “човекът е духовно (непредметно) същество. Но това е предпоставената догма на всички направления на идеалистическата философия, която благодарение на тази предпоставка е движение “от нищо през нищо към нищо” Несполучливи опити за излизане от този кръг са правили множество филисофи. Един от тях е Карл Попър, който привидно излиза от омагьосания кръг чрез утрояване на Света. Друг един - философстващ партиен функционер и някогашен марксист – акад. Александър Яковлев - смело заявява, че “Човекът е духовно същество” и като поредно и тежко научно доказателство сочи теорията на информацият.(Предисловие Обвал Послесловие. М. 1992, с. 51) Дух ли е информацията, както смята горкият академик? В Първа глава на “Немска иделогия” написана от Маркс няколко месеца след Икономическо-философските ръкописи той прецизира и обогатява предпоставките на теорята си. “Предпоставките, с които започваме, не са произволни, те не са догми; това са действителни предпоставки, от които човек може да се абстрахира само във въображението си. Това са действителни индивиди, тяхната дейност и материалните условия на техния живот, както ония, които те заварват вече го тови, така и тези, които са създадени от тяхната дейност. Следователно тези предпоставки могат да се констатират по чисто емпиричен път.(Том 3, с. 20) След като разкрива същността и основните моменти от историческото развитие на посочените предпоставки Маркс пише: “Едва сега, след като вече разгледахме четирите момента, четирите страни на първоначалните, исторически отношения, ние намираме, че човекът притежава също и “съзнание”. Но и него човек притежава във вид на “чисто” съзнание не от самото начало. Върху “духа” от самото начало тежи проклятието – да бъде “обременен” от материята, която тук се явява във вид на движещи се слоеве въздух, звукаве – с една дума, във вид на езика.” На полето срещу този текст Маркс е написал следната бележка: “Хората имат история, защото трябва да произвеждат своя живот, и то по определен начин. Това е обусловено от физическата им организация също така, както и тяхното съзнание. (Том 3, с.30) Какви са природата и същността на съзнанието? Отговорът на този въпрос, както видяхме, е определно решение на ОВФ. До създаването на теорията на информацията всевъзможните опити за решаването му са срещали непреодолимо препятствие поради неразкритата от науката природа на психиката. Безспорно, отделното животно е част от природата заедно със свойта психика. Неговата психика има материална природа. Не е трудно да се докаже, че и човешката психика има същата прирада. Истнността на последните три изречения се оспорва обикновено чрез донаучното отъждествяване на понятията вещество и материя. Аз използвам единственото научно и все още неопровергано определиние дадено от В. И. Ленин: “Материя е философска категория за означаване на обективната реалност, която е дадена на човека в усещанията му, която се копира, фотографира, изобразява от нашите усещания, съществувайки независимо от тях”( Соч., т. 28, с. 131) Вече е доказано че психиката изобщо  е жива информационна система и като такава има материална природа, но не е материя, защото материята не съществува или, по-точно казано, съществува, но като “абстракция”. Ако приемем, че психика (гр. psyche – душа) и съзнание са два термина, означаващи едно и също нещо (както често се среща дори в сериозни научни книги), ще трябва да се съгласим, че и съзнанието има материална природа. Това е абсолютна неистина единствено според Маркс. Всички останали материалистически школи и направления, в т. ч. и марксистите, та дори и Ленин, като предпоставят на мисленето си домарксовия материалистически монизъм, съвсем логично стигат до съждението, че съзнанието  има материална природа. Защо пък не, щом е функция на мозъка. Според всички тях (без Маркс) природата на съзнанието като нещо идеално е противопложна на материалното само в гносеологически аспект, т. е. като отражение-знание, което няма реално битие, за разлика от материалния свят. Според Маркс, наред с материалния свят, природата, съществували милиарди години преди появата на Човека, днес реално съществува и втора природа, “очовечена природа”, която, за разлика от първата, е идеална. Тук интелектуалецът – привърженик на някоя от многото културологични школи - вероятно ще възкликне: “Да! Вярно! И това е културата”. Но няма да е прав, защото интелектуалците винаги са смятали и смятат културата за свое деяние, превъплъщение на “Идеята”, или, както би казал Хегел – инобитие на абсолютната идея. Ако обче днес би могъл да съществева индивид, който за разлика както от интелектуалеца, така и от всеки друг професионално определен индивид събира плодове и ловува, оре сее и прибира реколта от земята с оръдия на труда, които сам е изработил, преде, тъче и шие дрехите си, строи си дом, пее и рисува, пише стихове и научни трудове и изобщо прави (произвежда) всичко което правят и са правили милиардите човешки същества, в главата на такъв индивид не би възникнал въпроса за първичността и определящата роля на материята или духа. ОВФ се появява успоредно с разделението на труда на духовен и физически. Философията се оформя първоначално като единствена, а по-късно като особена наука, осмисляща битието на хората през едно или друго решение на  своя основен въпрос. Самата поява и устойчиво съществуване на този основен въпрос е израз на факта, че единният някога свят се е раздвоил чрез делене (както се дели живата клетка). Едната половинка, само привидно, е същият този свят, такъв, какъвто е бил преди разделянето. Другата половинка, според съществуващата постановка на ОВФ, е наричена с множество имена, три от които, ако игнорираме нюансите, означават едно и също, и те са: душа, дух, съзнание. Тук трябва да се добави, че хилядите години неуспешни опити да се реши ОВФ монистично – материалистически или идеалистически – дуалистически (Декарт) или плуралистчески (напр. К. Попър) се дължат на неправилната постановка на проблемата. Ако след делението алтернативата на съществуващия материален свят (обективната реалнст) е нещото, което назавахме по-горе с трите термина, то делението не би било действително, защото това нещо е “абсурдно същество”, независимо от произхода му – божествен, космически или земен - което не би могло да създаде нито лък и стрела, нито брадва и мотика, нито АЕЦ и космически кораб и стотици хиляди неща, които хората са произвели и без които нашето човешко битие би било невъзможо. Но и тук интлектуалецът, отъждествил себе си със съзнанито си и своята умствена дейност с човешката дейност изобщо, намира изход, като свежда ролята на ограничено разбираната от него практика, сътворила цялата очовечена природа, до ролята на магарето на Хитър Петър, която е много важна, но все пак –магарешка (нечовешка). Тук е съществено да се уточнят два момента: нещото, обозначавано с трите термина е притежание само на живи и нормални човешки индивиди. Всяко друго тълкуване (напр. дуалистично или триалистично) е научно недоказуемо. Второ, трудно се определя отношението между различните в природата си “съзнание” и “психика”. Това е причината например Декарт да назове животните “машини”. А без това различаване е невъзможно да се стигне до същността и на двете. Ако използваме инструментариума на триализма, ще кажем, че те са едно до друго, едно след друго и едно в друго. Тази сполучлива спекулация обеснява съществени моменти от отошението им, но не достига до различието в тяхната природа.  Маркс определя това отношение с термина “обремененост”. Преди създаването на теория за информацията, разбирана като “модус” (макар и все още с неуточнена същност), философите-мтералисти са правили само догадки, макар и често гениални, за “общото” и  “различието” между двете (психиката и съзнанието-познание). Демокрит – бащата на материалистическата философия – създава “теория на идолите”, според която от повърхостта на телата се отделя, изтича много тънка пелена, съдържаща образа (eidola или deikela) на предмета, която е уловима само за окото, поради своята тънкост и вътрешна празнота. Монадологията на Лайбниц е истинско  предчувствие за бъдещата теория на информациятя. В точка 18 се казва: “На всички прости субстанции или сътворени монади, би могло да се даде название ентелехия, защото те имат в себе си известно съвършенство и в тях има самовъздействие, което ги прави източник на техните вътрешни действия, така да се каже, са безтелесни автомати.(БЭКМ) Само десетилетия преди появата на теорията на информацията, спорейки с английския позитивист Пирсън, Ленин пише: “...(но е логично да се предположи, че цялата материя притежава свойство, по същество родствено с усещането, свойството отражение)”. Това е антитеза на Пирсъновото “Съзнанието няма никакъв смисъл извън пределите на нервна система, родствена на нашата; не е логично да се твърди, че цялата материя е съзнателна”.( Соч. т. 18, с. 91) Да обобщим! Психиката, в т. ч. и човешката, не е алтернатива на съществуващия Свят, защото е жива информационна система, т. е нейна същност е информацията, която аз разбирам като модус на все още непознат за науката атрибут на материята. Последния определям като тъждествен на познатото вече свойство “виртуалност”. Дали това е истина или не, и дали това е само мое разбиране, не бих могъл, на този етап, да кажа. Кога и как природата се раздвоява? Кое става, като втора природа, нейна алтернатива? Как в главата на човека, наред с материалната природа на психиката, се появява втара природа, различието на която се определя с категорията “идеално”. Ако продължим да търсим отговори на тези въпроси вътре в главата на човека, както е правила философията хиляди години, ще стигнем до никъде. “Ставането” на втората природа започва, когато отделни особи от  няколко вида високоразвити примати започват, макар и спорадично, да хващат тояги, за да въздействат по-успешно върху заобикалящите ги предмети. Съществувалата до тогава в животинската психика, като инстинкт, целеполагаща способност, започва да се осъзнава. До инстинкта, като природен, материален, психичен феномен се появява неговата съзнателна, т. е.иделна алтернатива. Ако и на това равнище се появи спора за това, кое е първо – дали идеята за хващането на тоягата или самото хващане поражда идеята – той ще намери рационално решение  с помощта на триализма.Дейността на примата с помощтта на тоягата, а не самата тояга, е “третото”, “контакта”. Природата, в лицето на очовечаващия се примат, създава своята алтернатива. От реална възможност (предни крайници способни да се превърнат в ръце и високо развита психика) очовечаването става действителност успоредно с превръщането в действителност на нов и развиващ се вид кантакт между първичната и разгръщата се втора и вече идеална природа . След вичко казано до тук можем да формулираме: “идеалното” е философска категория за означаване на алтернативността на Природата и Очовечената природа (природата на човека). Хуманизмът (като практика)    е “третото” между двете алтернативи, а натурализъм и материализъм са два термина, за обозначаване на мироглед, според който извън природата и над природата не съществува нищо друго.        Това, според мен, е решение на ОВФ, но решение според постановка съществено различна от тази, която Енгелс формулира в “Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия”. Там той го определя като основен въпрос на всяка филисофия, когато вече около 20 години той и Маркс не смятат своето учение за философия. Това “марксистите” не разбраха и продължават да не го разбират. Така поставен и решен “ОВФ” не отменя необходимостта от обяснение на привидната алтернативност на материя и дух, на битие и съзнание. Ако материалният Свят и Светът на човека, т. е. неговото битие бъдат определени с Марксовото понятието “практика”, то противоречието между тях и “ троицата” –дух, душа, съзнание – чиято логика е подвластна на закона за изключеното трето, се снема (Хегелова категория). От алтернативи те се превръщат в “единство на различия” (единството  на неразлични неща е нонсенс). И тук триализмът се появява като необходимо развитие на диалектическата логика (Логиката, както я нарече Е. Илиенков), защото въпросното единство може да бъде разбрано само като три в едно или “всяко едно е три”. Третото, контактът, не самото то, а цялото (единство) е втората, човешката, очовечената природа, а всичко това може да бъде определено с възможно най-общото понятие или категория “идеална природа”. Всичко, до което се докосне човешката практика  придобива идеална прирада . Идеална е природата на лъка и стрелата, на трактора и на танка,  и на заводите, където се произвеждат. Това е неприемливо, е неистина за всеки, който е предпоставил на мисленето си, като догма, доморксовия материалистически монизъм. Идеалистическия монизъм би приел за истинни горните определения, защото има за предпосавка догмата за тъждество на битие и дух. За него всяко реално съществуващо нещо от битието е ни повече, ни по-малко инобитие на идеята си, която пък е резултат от саморазвитието на Света на идеите. Затова мнозинството от интелектуалците смятат за кошунствена мисълта на Маркс, че Светът на идеите няма история.   Съзнанието на живия човешки индивид, имащо идеална природа и произвеждащо идеи е структурирано. Струкурата му е изоморфна на човешката психика. Редът по който ще изложа елементите на структурата  е случаен. Един от трите елемента е познанието, познавателната функция. Изоморфният му елемент в психиката е пак познание, но на равнище обикновено наричано разсъдак, дакато като елемент на съзнанието то се определя като разум. Интересно е разбирането на Хегел за тяхното различие и единство: “Разсъдъкът е разумен; разумът е разсъдъчен”. Триалистът би казал, че те са едно в друго, наред с това, че са едно след друга и едно до друго. За обозначаване на втория елемент на съзнанието съшествуват поне три термина. Маркс го нарича “идеологически форми на съзнанието”. По- късно някои от привържениците на аксиологията ще го нарекът “ценностни форми”. За екзистенциализма и близките му направления той е “екзистенция”. Емоциите и чувствата ( в по-тесния смисъл на думата) са неговото изоморфно формирование в психиката. Третият елемент е волята. Нейн изоморфен елемент в психиката е “истиктът на свободата” (според И. П. Павлов.) Тези три елемента от структурата на съзнанието са необходими и достатъчни. “Функционален атом” е основна категория на триализма. Каква е неговата природа? Според материалистическия монизъм това е неистинно понятие, заблуждение, доколкото за истинен се смята идеалния образ на нещо, което съществува реално. Обективният идеализъм приема триединството като висша идея, а всяко отделно нещо от битието съдържа триединното начало, доколкото неговата природа е инобитие на тази триединна идея. Според субективния идеализъм “функционалният атом” може да бъде само умствен канструкт на човека, разбиран като тъждествен на съзнанието си. Несполучлив опит за излизане от тази триединна нелепица прави Карл Попър със своя “ситуационен аналз”, където той утроява света; наред с обективната реалност съществуват още два свята: светът на обективните идеи и светът на субективните идеи. Тези три свята си взаимодействат по определен начин, а участта на човека е да  бъде носител на субективните идеи. Мисля, че ако триализмът приеме за методология Марксовата постановка и решение на ОВФ, ще се освободи от недостатък, който аз определям с понятието “конструктивзъм”. Пример за такъв конструктивизъм е функционалния атом на съвременното човешко общество, където гражданското общество е третото, контакта между властта и бизнеса. Това е конструкт, от който логично следва безплодно морализиране и никакво историческо творчество. На основата на Марксовото материалистическо (изключващо всякаква извънприродна предопределеност) разбиране на историята може да се създаде функционален атом, основан върху действителната структура на обществото. В него истински алтернативи са, от една страна буржоазната класа (капиталистите), а от другата страна – хората на наемния труд (80-90 % от активното население). Третото, контактът, отношенито между тях Маркс определи с понятието “капитал”. Без всяко едно от трите цялото е невъзможно, но тртото е това, което определя същността на цялото. Преди да се опитам да нахвърля, макар и тезисно, една гражданска доктина, основана върху описания  по-горе функционален атом, ще изложа разбирането си за доктрината изобщо. В “Речник на чуждите думи в българския език” (С. 1964) доктрината се определя като “( лат. doctrina) Учение, научна, политическа или философска теория.” В БСЭ четем: “учение, научна или философска теория, политическа система, ръководен теоретичен или политически принцип ( напр., военна доктрина) или нормативна формула.” Подобно е опредилението и в други речници и енциклопедии. Аз определям доктрината като интелектуален продукт, сътворен от един или множество индивиди, който е функция и на трите елемента на съзнанието. Без функцията на който и да е от трите елемента, този продукт е нещо друго, но не и доктрина. Тази дефиниция се нуждае от допълнения и пояснения, които ще се опитам да дам в изложението на разбирането си за потребната и необходимата  ГРАЖДАНСКА ДОКТРИНА. 1. Човекът е бществено същество. Вън от обществото и без обществото той е високоразвито животно. 2. Обществото е развиващ се феномен, чиято природа е идеална. Развитието се реализира в последователна смяна на социални форми, което е проявление на “прекъснатостта” като всеобща характеристика на всяко движение и развитие. “Непрекъснато” е развитието на производителната сила на хората.  3. Днес в България и в другите Европейски бивши социалистически страни е реставрирана почти напълно буржоазната социална форма, която има за основа капиталистическия начин на производство. Поради това “буржоазно общество” и “капитализъм” (капиталистически обществен строй) се употребяват като синоними. Това налага да се уточни общото и различито на понятията “буржоазно общество” и “гражданско общесво”. Почти пълното им етимологично тъждество не обяснява нищо. Тук става необходим друг “срез” на обществото. Между индивидите в човешките общности са възможни само три типа отношения (според Маркс): а) отношения на лична зависимост, б) отношения на лична независимост, основани на вещтна зависимост и в) свободна асоциация на универсално развити индивиди. Гражданското общество е общтност от лично независими индивиди, обединени от някакви общи интереси. Личната независимост не е само субективно усещане, както си мислят идеолозите, а като отношение (контакт) между индивиди има за основание собственост върху имущество и преди всичко върху средства за производство. 4 Гражданско общество се е формирало само там и когато в дадена социална форма са съществували лично независими индивиди. В Античния сват съществува гражданско общество, което не включва робите. Европейското средновековие, настъпило след продължителен залез на античното гражданско обшество не формира гражданско общество, защото вече няма граждани, те са се превърнали в поданници. Едва към началото на късното средновековие започва да се формира гражданско общество от избягали в градовете крепостни селяни В буржоазното общество зародило се и победило най-напред в Западна Европа и Северна Америка, гражданското общество се формираше бавно и мъчително. В най-демократичното буржоазно общество – американското – дълго време съществува робство. А и след отменянето му негрите са лишени почти напълно от граждански права. Навсякъде на Запад имуществения ценз за упражняване на избирателно право започва да се смекчава и премахва едва в края на 19 в. 5. В бившите социалистически страни не се формира гражданско общество, не защото хората не желаеха да се чуствуват независими граждани, а защото не можеха да бъдат такива. Причината е във политическата, юридическата и икономическата невъзможност да притежават в частна собственост определено количество средства за производство. Когато социалистическата революция унищожава капиталистическата частна собственоста, с нея и всяка частна собственост, тя на практика унищожава строя, чиято същност са отношенията на лична независимост основани на вещтна зависимост. И щом все  още няма възможност да се  установи третия тип отношения – свободната асоциация на универсално развити индивиди – се установява първият тип – отношенията на лична зависимост. “Отнеменете на вещта (парите) тази обществена мощт и ще трябва да я дадете на едни лица като власт над други лица” (Маркс. Т. 46, ч. І, с. 91). Социализмът се самовъзприемаше като по-висш от капитализма обществен строй, а на практика се развиваше върху по-стар тип обществени отношения. Това е най дълбоката причина за скоропостижната му и безславна кончина. 6. Бе ли възможно социализмът да се реформира така, че да оцелее и да се реализира като по-висш от капитализма обществен строй? Да! Такава възможност съществуваше реално. Но тя не се превърна в действителност поради множесво причини, две от които са най-важни. Със смърта на Сталин завърши етап от развитието на Социализма. Успешният му завършек се определя от победата във Втората световна война и превръщането на СССР в световна суперсила. Следващият етап можеше да бъде също така успешен, само ако обществото се реформира след научен марксистки анализ на достиженията и неуспехите от първия етап. Вместо това Н. С. Хрушчов поде мощна кампания за развенчаване култа към Сталин, полза от която имаха само антикомунистическите сили вътре и вън от социалистическите страни. Политиката на комунистическите партии се ръководеше от идеологически предразсъдъци, които се приемаха за научно знание според формулата “научната идеология е наука”. Това бе симптоматика на ЧИС. Господството на посредствеността по цялата верига на партийното и държавното ръководство бе първата причина за гибелта на социалистическото общество. В условията на застой, на мнимо развитие кадрите от средния и висшия ешалон на партийната и държавната власт постепенно се оформиха в своеобразна класа, чиято икономическа основа бе държавната собственост върху средствата за производство. Класовият интерес на тези хора ги отвеждаше отвъд хоризонта на социализма. Пример за това бяха Андрей Луканов, Елцин, Горбачов, А. Яковлев и хилядите им подобни. Това е втората главна причина за безславната кончина на социализма. 7. Тази доктрина се основава на теоретичния анализ на съвремието ни. То се характеризира с почти безразделното господство на капитализма в глобален мащаб. Заместващото го определение “пазарна икономика и демокрация” е евфемизъм. “Постиндустриално общество” е истинно поняти само като алтернатива на “индустриалното общество” Противопоставянето му на капитализма е нелогично. “Информационно общество” също е истинно понятие, но само доколкото изразява факта, че в развитието на приозводителнити сили на обществото в рамките на капитализма е произлязал своеобразен скок – появили са се и бързо се развиват “информационни технологии”. Иначе определението “информационно” съответства в по-висока степен на животинските популации, където отношенията между отделните особи, и между тях и околната среда се регулират чрез размяна на информация. В човешкото общество се появяват съзнанието и разумното мислене, в които информацията съществува в “снет “ вид. “Общество на знанието” не е новост. Като идеологически концепт, то се ражда в епохата на Просвещението и изразява илюзията, че знанието и неговите създатели и носители ще спасят човечеството от всички злини и недъзи.Всички тези и подобните им определения, както и “третата вълна” на Тофлър сами по себе си истинни, се превръщат в неистини, когато се противопоставят като алтернативи на капитализма, защото са алтернативи от различни други срезове на обществения организъм. Истинската историческа алтернатива на капитализма може да бъде обществена форма, в която ще липсва същностното опредиление на капитализма  8. Критичното отношение към споменатите по-горе определения на съвремието ни не е идеологически предразсъдък, а се основава върху научно знание за явлението “капитал”. Научният анализ на вся ко явление завършва с определение на неговата природа и/или същност, което се изразява с “категорично съждение на необходимостта”. Субектът и предикатът в това съждение не могат да разменят местата си. Това се забравя понякога и от сериозни учени, а то има съществено значение при анализа на капитала. Капиталът е отношение, производствено отношение. Това е едно от най-важните научни открития на Маркс, направено преди повече от век и половини, но въпреки това все още неразбрано и неприето от болшинството образовани хора. Това се дължи както на ЧИС, така и на чисто класови предразсъдъци. Би могло да се нарече тривиално твърдението, че за да живеят хората трябва да произвеждат своя живот чрез производството на материални и духовни блага, които имат общото за всички епохи определение “богатство” (Адам Смит). Производството винаги има обществен характер. “Робинзонадите”. – както пише Маркс – спадат към лишените от фантазия измислици на ХVІІІ век”. (т. 46, ч. І, с.15)  Названието “капитализъм” на епохата, в която живеем идва от съществуващия “начин на пороизводсво”, при който обществото е разделено на две големи групи (класи), отношенията между които са антагонистични, т. е. те са алтернативи. Това което ги прави функционално цяло е третото (отношението, контактът) между тях. Едната група, буржоазията или класата на капиталистите притежава като частна собственост по-голямата част от наличните в дадено общество условия на производството, съществена част от които са средствата за производство. На основата на това тя си е извоювала “правото” да присвоява и притежава целия произведен продукт, в производството на който тя не е участвала или участието й е съвсем несъразмерно на получавания пай. Бенжамен Варон смята, че посоченото право е исторически и юридически нелегитимно (Б. Варон. Пътеки. С. 2001, с. 119-145). Дали индивидите от тази класа ще са индивидуални собственици или ще бъдат асоциирани в различен тип корпорации (в т. ч. и буржоазната държава), не променя историческото им определение на капиталисти. Днес алтернатива на буржоазията е класата на “наемниците”, която включва всички индивиди, независимо от професия и образоввание, които не притежават средства за производство и за да могат да възпроизвеждат себе си и поколението си, се продават на буржоазията. Според Маркс те не се продават изцяло, а продават само работната си сила – единствената необходима за нарастването на каптала стока (не капитал), която притежават. Варон оспорва и тази постановка на Маркс. Функционалният атом на буржоазното общество включва посочените алтернативи и като трето – контактът между тях, който се определя с понятието капитал. Смисълът на цялата теоретична постройка на триализма се свежда до доказателството на реалното битие на контакта, като нещо трето между две действителни алтернативи, независимо от природата им. Обаче хората са свикнали да приемат реалността на битието само когато то има веществена или полева форма, или е нещо виртуално (след появата на информационнитие технологии). Но, капиталът като контакт между двете алтернативи във функционалния атом на буржоазното общество няма природата на нито една от посочените форми на битието. Това го прави изключително труден за мисловната деност обект. По-лесно за мисленето е да му се придадат посочените по горе форми. Така оръдията на труда, включително и каменната брадва на първобитния човек , идеите и знанията (като необходим момент от човешката работоспособност), информацията стават капитал. Те действително са капитал, но само в битието си на моменти от контакта във функционалния атом на капитализма. Една машина или едно ноу-хау магат да бъдат капитал, но не могат да бъдат предикат в определението на капитала. В нашия случай функционалният атом има идеална природа, не защото съществува само в мисленето или е инобитие на триалистичната идея, а защото е човешко творчество, социален феномен. Но и всеки друг фунционален атом има идеална природа, с което се различава от физическия атом. Функционален атом, който описва чисто природно явление или процес, също има идеална природа, защото, както отбелязва Ленин, четейки Хегел, “човешкото съзнание не само отразява обективния свят, но го и твори.”(Соч. т.  29, с. 194) 9. Познавателното отношение към капитализма трябва да бъде максимално обективно. То трябва да разкрива без всякакви идеологически предразсъдъци всичко положително и отрицателно, което той донесе на човечеството. Сред положителното най-безспорно е колосълното развитие на производителните сили на обществото и превръщането на науката в непосредствена производителна сила. Друга не по-маловажна заслуга е развитието на демокрацията, и особено институализацията й. Безспорни са и негативите: жестока експлоатация на наемния труд, грандиозно прахосване на ресурси, милитаризъм, колониализъм и накрая – изключително дълбоки екологична и духовна  кризи. Интересни са нюансите в разбиранията на Маркс. Според него най-голямата заслуга на капитализма е освобождаването на индивидите от местни, кръвни и всякакви други отношения и връзки, освен вещните, с което човекът се превръща в истинска индивидуалност, личност, с неподозирани творчески възможности. Второ. Той не смята, че капитализмът е необходим етап от развитието на всички народи, а е продукт от историческото развитие на Европа и най-вече на Западната й част. (Вж напр. “Писмо до Вера Засулич, както и неговте три чернови варианта. (Съч. т. 19, с. 254-255 и 404-425) Трето, той смята, че капитализмът е своеобразна подготовка на комунистическата формация. Но кога и как ще започне преходът, през какви фази ще протече, не е прогнозирал с точност, каквато неговите последователи му приписваха. 10 До тук изложението може да се определи като обективно знание. То не би било опит за Доктрина, ако не съдържа и ценностна (нормативна) част. Нея ще започна с актуална и днес мисъл на Джон М. Кейнс (1883-1946).   “Капитализмът не е успешен. Той не е нито интелигентен, нито справедлив, няма и добродетели, а освен всичко и не функционира добре. Казано накратко, ние не го обичаме, дори започваме да го мразим. Но замислим ли се с какво бихме желали да го заменим, се оказва, че въобще нямаме представа за това”. (Сп. “Ново време” 2007, бр. 7-8  ) Мисълта съдържа три момента: обективно знание за капитализма и оценка (“започваме да го мразим”). Третият момент съдържа смисъла на цялата кейнсианска теория: капитализмът е безалтернативен, той може само безкрайно да се усъвършенства. Има ли алтернатива капитализмът или не? Това е въпрос, на който не може да не се отговори преди всеки опит да се създаде нова гражданска (социална ) доктрина. Ако се съгласим с Кейнс, усилията ни до галяма степен се обезсмислят, защото до сега са създавани множество солидни доктрини, даващи отрицателен отговор на съдбовния за човечеството въпрос. Нашата доктрина би могла да бъде само компилация от съществуващите вече, различаваща се от тях единствено по триалистичната си терминология. Съществува факт, който у нас е малко известен, поради целенасоченото му премълчаване от масмедиите. По целия свят много бързо нараства броя и активността на хора, които мразят или започват да мразят капитализма. Те се обединяват в могъщи движения под лозунга “Един друг свят е възможен”. Много учени правят опити да създадат теория за облика и пътищата за реализациата му. Нашите усилия могат да се влеят или в тези опити, или в хора, който припява баналната песничка за края на историата и последния (тип) човек  Тук трето няма. То ще се появи едва с практическата реализация на новия, заменил капитализма свят. Негова реална алтернатива е гибелта на човешкия род. 11. Основополагаща теза на материалистическото разбиране на истарията е, че хората сами правят своята история, доколкото , за разлика от животните, сами произвеждат своя живот. Затова всяка отделна социална форма, като израз на прекънатостта на общественото развитие, има за основа определен “начин на производство” (НП). По-горе описах капиталистическия НП чрез коректно създаден по всички правила на триализма негов “функционален атом”(ФА) . При създаване на теоретичен модел на ФА на новия обществен строй трябва да се има в предвид, че освен капиталистическата частна собственост върху средствата за производсто, днес са възможни още само три форми: индивидуална, колективна и държавна. Коя от трите би могла до бъде определяща в новия НП? Не е възможно тази роля да се изпълнява от индивидуалната собственост, защото развитието на средствата за производство ги е направило невъзможни за частно (индивидуално) владение. Информационните технологии разширяват обсега на тази форма, но няма да я превърнат в господстваща. Държавната собствност също е негодна за посочената роля. Това го доказа практиката на реалния социализъм, защото тя лишава фактически от собственост непосредствените производители, с което ги превръща в лично зависими индивиди. Остава колективната (груповата, кооперативната) форма. И тя действително е най-адекватната на съществуващите средства за производство. ФА на този начин на производство би изглеждал така: алтернатива на асоциираните непосредсствени производители е природата. Третото, контактът между двете алтернативи е производствената дейност с помощта на колективно притежаваните средства за производство. За разлика от капиталистическия начин на производство тук целта и резултатите на производството не са нарастване на капитала, а увеличаване количеството и качеството на общественото богатство. Този НП е основа за разцъвтяване на хуманизма, за хуманни отношения между индивидите в обществото и между обществото и природата, решителна крачка по пътя на доочовечаването на човешката природа. 12. Политическият “срез” на обществения организъм има за предмет феномен, който Маркс нарече “надстройка”, за да го различи от фундамента, каквато е ролата на икономиката. Това е най-общата структура на социума през “икономическата обществена формация” ФА на политическата надстройка на буржоазното общество има за алтернативи “гражданското общество” и държавата. Третото, контактът са политическите  партии. Появата и историческото развитие на този функционален атом е ключ за създаване на модел на политическата надстройка на бъдещия обществен строй. Нейният ФА, доколкото тя е част от икономическата формация, ще съдържа същите три елемента, но с променена същност – резултат на историческото развитие. Държавата възниква успоредно с разложението на родовия строй. Две са причините за появата й. Първо, тя е необходим инструмент за осигуряване господството на първите експлоататорски класи. Второ с появата на класовата диференциация на обществото възникма ситуация, която Томас Хобс определя като “война на всички против всички”. За да се предодотврати тази безплодна борба или да се сведе до поносим минимум възниква държавната организация на обществото, която много бързо започва да господства над него. С това те се превръщат в алтернативи и, за да функционират нормално става необходимо “третото” . Неговата роля от самото начало се изпълнява от партии, които представляват различните социални класи. В етапа на зрялост на буржоазната епоха са типични националната държава и населението й формирало “нация” като нов тип общнос на индивиди – свободни граждани, принадлежащи към един или няколко етноса. Общият икономически живот и националната идеология са главните фактори, които правят от гражданите-егоисти общност – гражданско общество. Класовата диференциация на обществото породена от капиталистическия НП поражда, на свой ред, политическите партии. Смисълът на тяхното съществуване в националната държава е защитата на общите интереси на класите, които са ги излъчили. 13. В новия обществен строй два фактора ще започнат да променят облика на съществуващата днес национална държава. Новият НП като ликвидира постепенно класовото разделение, премахва едната от причините за съществуването на държавата. Другият фактор е глобализацията. Световният пазар (икономическата интеграция) обезсмислят съществуването на държавата като нацонална институция и тя ще започне бавно да отмира (Вж. Ленин В. И. Государство и революция. Т.... с........). Другата алтернатива на ФА – гражданското общество – под влияние на същите два фактора  ще се трансформира в посока, която Маркс определи като “човешко общество или обобществено човечество”. (т. 3, с. 5) Третото , контактът - полотическите партии – днес са обект на засилен интерес. Не са малко хората, които виждат в тяхно лице главният източник на всички обществени недъзи и злини и желаят да ги заменят с нещо друго. Едни предлагат като тяхна алтернатива “народни”, “общонародни” и  подобни фашизоидни движения от типа на ГЕРБ например. Други предлагат гражданското общество да изземе главните функции на партиите и дори на държавата. Засиленият “ажиотаж” около партиите, не само у нас, е симтом, че политическия ФА на съвременния капитализъм е заболял злокачествено и необратимо. Какво ще замени политическите партии във ФА на бъдащата надстройка? 14. “Ставането” на новия обществен строй съдържа отговор на горния въпрос. Преходът (ставането), за разлика от досегашното развитие, може да бъде само осъзнат и целенасочен поцес. Негови реализатори ще бъдат гражданите, ако го осъзнаят като свой интерес и се организират в общество (общност) за осъществяването му. От къде и с какво да се започне? Както някога великите мислители от епохата на Просвещението подготвиха идейно буржоазните революции, както по късно Маркс и Енгелс създадоха теория за историческата мисия на хората на наемния труд за преодоляване на последното експлоататорско общество, така и днес интелектеалците, тези които отговорят на славянското понятие “интелигенция”, са хората способни и призвани да подготвят интелектиално преодоляването на капитализма. Това разбира се не може да се сведе само до създаването на доктрина. То по скоро ще бъде ежедневно противодействие на манипулацията със съзнанието на хората, извършвано от власт имащите за съхранение на статуквото Трабва да се започне с партия, която открито манифестира извеждането на обществото извън хоризонта на капитализма като своя непосредствена цел. В такъв вид партии вероятно ще оформят сегашните социалидстически и социалдемократически партии. Към тях ще се присъединят нов тип комунистически партии, изградени или реформирани върху основата на нов прочит на Марксовото учение и върху новите обстоателства и потребности на обществото. Когато такива политически субекти завоюват доверието на подавляващото мнозинство на гражданското общество, а такава реална възможност създават действителните интереси на хората на наемния труд ((80-90 %) и получат властта трайно, едва тогава може да запчне смяната на формата на собственист. 15. Икономическият преврат трябва да започне с преустановяване на приватизецията, ако все още е останало нещо не приватизирано. Всички подлежащи на приватизация държавни активи ще се приватизират чрез продажба на асоциациираните непосредствените производители.Ще се ревизират всички приватизационни сделки и където са нарушени драстично изискванията на договора, те ще се национализират, за да бъдат продадени на трудовите колективи. Държавата ще подпомага създаването “на зелено” на нови стопански субекти със колективна собственост върху активите. Това ще става задължително при спазване принципа на равнопоставеност на видовете собственост. Когато някакъв значителен дял от БВП започне да се създава в некапиталистическия сектор на икономиката, тогава принципът на равнопоставеност, запазвайки юридическата си валидност, ще се превърне в икономическа неравнопоставеност, защото новата форма на собственост ще е показала и доказала по-високата си ефективност. Тогава едва камбаните ще започнат да бият за капитализма. ФА на този, зараждащ се в отделни страни и региони и разширяващ се успоредно с глобализацията обществен строй ще ни помогне да разберем неговата същност. Държавата, загубила значителна част от функциите на сегашната национална държава, ще се превърне в институция на обществото, а не стояща над него. Гражданското общество – втората алтернатива – ще се трансформира в човешко общество, доколкото новата форма на собственост необходимо превръща индивидите от егоисти в хуманисти, човеци, за които човекът е висша ценност. Интересна ще е съдбата на Политическите партии. Ако във ФА на