ПОПУЛИЗМЪТ             Преминалите неотдавна избори за евродепутати оголиха една силно значима за България проблема: популизмът. Защото за пръв път открито популистка партия печели изборите, а четирите популистки портии общо събират над 70 % от подадените гласове. Борбата срещу това потенциално много опасно явление предполага теоретическото изясняване на неговата същност и различните му проявления. Терминологично названието произлиза от лат. populus – народ. Гръцкият му еквивалент е демагогия (от demos – народ и ago – водя). Някои изследователи не отъждиствяват напълно двете явления, като допускат, че има и “добър” популизъм, неразбирайки, че “добър” не е научно (познавателно) определние. Например за г. Б. Борисов популизмът е и ще бъде нещо добро, докато след него ще вървят милиони поклонници и ще стане лош, когато го напуснат. Както това се случи с неговия Патрон.             Същността на всяко нещо остава неразбрана, докато не се разбере ставането му. Проявления на популизъм има от самото начало на Историята, което съвпада с появата на делението богати – бедни. Това деление има субстанциално значение запопулизма, но неговият разцвет започва когато общественото развитие започва да отрича хилядолетната илюзия, че бедността е природно явление, както лошото време например. Дакато хората се борят индивидуално против бедняшката си орисия популизмът не е потребен. Но когато те започват да проумяват , че бедността не е от Бога и, че е възможен свят без бедност, извоюван с общи усилия – настъпва епохата на неговия разцвет. Той се превръща в най-мощното оръжие на богатите за запазване на това общество, в което те са богатите и са такива докато и защото съществуват и бедни.             Популизмът е реално отношение между “народ” и “водач” (лидер, фюрер, дуче и др. под.). Под водача са структурирани група индивиди – политически субект (независимо от това как се самоопределят: партия, движение, фаланга и т. н.). Това реално отношение е “обрасло” със своя специфична идеология, задължителни елементи на която са: недоверие към съществуващата държавност и противопоставянето й на “гражданското общество”; пряка демокрация; яростна критика на всички съществуващи обществени недъзи; вяра във възможността за елементарни решения на сложни социални проблеми (благодарение гениалността на водача); национализъм , шовинизъм, расизъм; анти и псевдоинтелектуализъм. За популизма в бившите социалистически страни антикомунизмът е най-съществената идеологема.     След като определихме популизма като оръжие в ръцете на богатите за увековечаване на господството им, и след като е известно, че бедните и в най-богатите държави са значително мнозинство, възниква резонният въпрос: защо толкова много хора са слепи за тази толкова елементарна истина и се закачат за въдицата на самозваните спасители на нацията? Този въпрос няма лесен отговор. Като биологичен вид индивидът се ражда с генетично предаван инстинкт за самосъхранение, който се проявява като “зоологически егоизъм.”В процеса на очовечаването над инстинкта се надстроява “ценностна установка”, която винаги е смесица от човешки егоизъм и алтруизъм. Съотношението им се определя от множество фактори, два от които са най-съществени: 1) характера на обществените отношения. В буржоазното общество (“демокрацията”) съвсем закономерно преобладава егоизма. 2) целенасоченото манипулиране съзнанието на хората от “народа”, главно чрез ставащите все по-могъщи масмедии – които естествено са собственост на класата на богатите. Идеалът на съвременния “водач” е народ от егоисти.                Внимание заслужава и една друга проблема. Това е философската категория “възможност”. В “демократичното общество” възможността за забогатяване съществува за всеки индивид. Колкото по-наивен е даден човек, толкова тя му се привижда по-реална. И ако той е повярвал на глупостта, че комунизмът е общество на равенство между бедни, ще гласува за популистки лидери дотогава, докато разбере, че за него забогатяването е било една химера. Тогава той застава на кръстопът: или надясно към екстремизъм от фашистки тип, или направо в блатото на нихилизма (“Няма да гласувам, защото всички политици са маскари”), или наляво в общността на хората, които се борят за един друг свят, лишен от всички мерзости, против които привидно се борят съвременните популистки сили.              До тук ставаше дума за “народа” като едната от двете страни на отношението “популизъм”. Другата страна – водачите – е не по-малко интересна тема. Преди десетилетия тя бе твърде актуална във връзка с явлението “Адолф Хитлер”. Спомням си, че тогава един Чехословашки журналист го нарече “Гений на посредствеността”. Това определение според мен е много сполучливо и само привидно е парадокс. То обаче  би било твърде ласкателно за нашите най-видни популисти. Между тях има субекти, които заслужават определение като “талантлива посредственост”, но има и такива, които не са нищо повече от  “тривиална посредственост”.                Мнозина читатели биха попитали защо не споменавам нищо за “вождовете” от отминалото социалистическо време. Това е друга проблема. Вождизмът, който в края на краищата погреба социализма като реално общество има толкова общо с някогашните и съвременните буржоазни популисти, колкото общо има между таралежа и четката за дъски. Има разбира се “мислители”, които, с помощта на понятието “тоталитаризъм” правят опити да отъждествят комунизма и фашизма. Но това, от една страна, е проявление на същата посредственост, а от друга страна реалният процес на общественото развитие все по нагледно ги опровергава.                Накрая следва да се подчертае, че идеологическата борба, говоренето против популизма, колкото и убедително да е то, е пред него абсолютно безсилно.  Манипулираното съзнание на егоиста отблъсква от себе си и най-разумните аргументи. Популистките партии ще имат своите привърженици още дълго време. Техният процент трябва да спадне и ще спадне до необходимия санитарен минимум, само ако левицата, докато е на власт и за да е на власт, трябва да преустанови и да обърне обратно процеса на маргинализация и пауперизация на широки слоеве от народа. Хората очакват дела, а не думи. С ежегодният приръст на БВП трудно може да се преустанови обедняването на народа. Реално възможни са поне две мерки в това направление: 1) Трябва да се посегне върху част от ограбеното народно богатство, върху онази част, която новите капиталисти не инвестират производително , а прахосват в парвенюшки лукс. 2) Отхвърляне на използваната за регулиране на икономиката макроикономическа неолиберална теория. А с г. Б. Борисов трябва да се играе “ва-банк”. На бабаитлъка трябва да се отговори с бабаитлък. Иначе следизборната политическа обстановка ще заприлича на турски гюлеш, когато пръв на алая излиза известен пехливанин, нетърпеливо очакващ своя противник, за да го тръшне на земята и да получи за награда заветния коч (остотъците от общонародното богатство) А след него смутено крачи последният му протиник  – селският учител, който припряно разгръща някъкво книжле, за да намери и прочете правилата на свободната борба.