ПОЗНАНИЕ И ЦЕННОСТИ: ПОЗНАНИЕ НА ЦЕННОСТИТЕ, ЦЕННОСТ  НА ЗНАНИЕТО Желю Железов               Фиксираната в заглавието проблема е една от най-философските и най-трудните за разбиране. От античността до наши дни тя е измежду проблемите, предизвикващи особено голям интерес, но удовлетворително решение е намерила едва и единствено в философското творчество на Карл Маркс. Но не и в марксизма, догматизирането на който започва може би с различно от Марксовото разбиране именно на тази проблема. В самото начало е необходимо терминологично изясняване на проблемата за ценностите. За въпросния феномен в българския, руския и в повечето европейски езици съществуват два термина – “ценност” и “стойност”. В немския, който Хегел с основание смята за философски език, се използва един термин: “Wert”. Целесъобразно е, според нас, в българския език да се използва също само един термин и той да бъде “ценност”. По-долу ще обясним доколко е допустимо и оправдано за обозначаване само на разменната ценност да се използват “разменна стойност” или само “стойност”. За това състояние на проблемата, която ни занимава, съществуват множество причини, две от които са най-съществени. Тяхното проумяване е абсолютно необходима предпоставка за разбиране  съдържнието на тази статия.             Първа причина. “Начинът на производството на материалния живот обуславя процеса на социалния, политическия и духовния живот изобщо. Не съзнанието на хората определя тяхното битие, а, напротив, тяхното обществено битие определя съзнанието им”. Така пише Маркс през 1859 г. в известния Предговор.(1) Но, както се знае, общественото битие на хората още от самото начало на Историята се характеризира с обществено разделен труд, а най-дълбоко е разделението между умствения и физическия труд. Дейността (а какво друго е битието) на огромното мнозинство от хората на умствения труд, в т. ч. и политиците и държавниците и идеолозите, която те съвсем резонно приемат за истинска и единствено човешка, е рутинна, т. е. не съдържа и “грам” креативност, но те не разбират това, защото не могат да приемат и да разберат, “да видят” как например ковачът със всеки удар на чука създава нова форма на парчето метал, и каква наслада изпитва от съзерцаването на сътворения от него предмет. Тази аберация в съзнанието на хората на умствения труд може да се нарече, по аналогия с далтонизма, -  частична интелектуална слепота (ЧИС). Интелектуалецът познава и признава своята ЧИС, само ако и когато я преодолее. Абсолютен симптом на ЧИС е неразбиране и неприемане истинността на цитираната Марксова мисъл. Това обстоятелство е превърнало Марксовото материалистическо разбиране на историята в езотерично (не в религиозния смисъл) знание. За разлика от далтонизма ЧИС е лечима. Панацея е дилетанското (за удоволствие) занимание с разнообразен физически производителен труд.             Втора причина. До създаването на теорията на информацията философите са могли да дирят същността на познанието и ценностите или на небето (философския идеализъм) – като Божествена еманация, или в Природата (филосософски материализъм), в която освен свойството “отражение”, не е било извесно нищо по-подходящо. Така отражението (рефлексията) се превръща в една от най-използваните категории както в материализма, така и в идеализма, и с която се обеснява всичко необяснено и необяснимо.             Теорията на информацията е може би най-верифицираната от теориите създадени през вековете на Новото време. Въпреки това ситуацята около нея е почти безпрецедентно парадоксална. Успехите на информатиката като нейно реално битие станаха възможни, без да съществува общоприето определение за информацията като нейн предмет. И, ако за шеметното развитие на информацинните технологии това обсоятелство се оказа без особено значение, то за развитието на “философията на историята” точното и безспорно определение на природата на информацията е от съществено значение. Както често е ставало в миналото, при появата на нови природонаучни теории, така и сега появата на теорията на информацията бе съпътствано от безпочвени, и стигащи до глупост философски спекулации. Акад. А. Яковлев – идеологът на “перестройката” например пише: “Но и материалистите, и идеалистите са еднакво прави и неправи, защото материята и духът са вторични, а първична е информацията. Материята като застинала енергия е, така да се каже, ресурсно енергетическо осигуряване на информацията, а духът е информация, която получава, адаптира, систематизира и произвежда човешкият мозък“.(2)             Научното определение на информацията е съществено за философията, защото информацията като природен феномен е момент от ставането на “идеалното” и във фило - и в онтогенетичен план. А “идеалното”, както ще видим, е онова общо, което е същност както на познанието и ценностите като различни едно от друго, така и на тяхното единство в човешкото осъзнато битие.             Корифеите на теорията на информацията твърдят, че информацията е присъща само на живата материя. Но как тя се появява там като актуална реалност от “нищото” в неживата материя? От нищо нещо не става. Това е аксиома, около която много се е философствало, но мисълта никога не е могла да излезе извън логическия кръг. “Информацията е виртуална”. С това са съгласни всички, дори и тези, които имат съвсем слаба представа за съвременното развитие на информатиката. Но малцина се замислят върху факта, че горното съждение е определение на същността на информацията чрез посочване на едно по-общо понятие, а съвсем малко са тези, които знят нещичко за историята и  съвременното съдържание на това понятие. Терминът “виртуално” произлиза от  лат. език, където virtus, utis означава мъжество, храброст, смелост или добро качество, добродетел. В англ. език производните му virtue и virtualli означават добродетел, предимство, достоинство или всъщност, фактически. Във френския език обаче virtualite означава и “възможност”. Европейската философска традиция е приела съществуващия във френския език смисъл на виртуалното. Но понятие за него вън от дихотомията “възможност и действителност” не съществува. От статута му в дихотомията, според формалната логика,  тя е недействителност, т. е. “нищо”. Парадоксът е решим единствено в рамките на диалектическата логика (Логиката според Е. Илиенков). Ако действителността на битието и в битието е прекъснатостта на пространствено-времевия континиум, което я прави актуална реалност, то непрекъснатостта прави “възможността” виртулна реалност или тенденция на вездесъщата еволюция.               В природознанието понятието виртуално се използва в почти същия смисъл. Така например в метеорологията съществува “виртуална температура”, в механиката - “виртуални премествания”, а в квантовата механика – “виртуални частици”. В теоретичните възгледи на Иля Пригожин, които вероятно ще станат основа на нова парадигма на Европейското научно мислене, понятието възможност играе фундаментална роля в обосноваването на един принципно нов детерминизъм.(3)             След казаното до тук смеем да твърдим, че “виртуолното” е атрибут (неотнимаемо свойство) на  материята,  разбирана като философска категория за обозначаване на цялата (в своята пространствено-времева континуалност) обективна реалност. Информацията, която в живата материя се проявява като психика е само определен модус на виртуалното. Под формата на други, неизвестни за сега, модуси виртуалното би трябвало да съществува във всички възможни форми и структурни равнища на материята.  Тази постановка решава спора за статута на мисленето. То не е нищо друго освен свойство на психиката както в животинската, така и в човешката й форма. Но каква е неговата diferencia specifica ? Отговорът на този въпрос е вече реално възможен, но ще стане действителен само след установяването на различието между “виртуално” и “идеално”, между психика и съзнание, между мислене и познание,между познание и ценности.             Не е необходимо човек да е високо образован и изкушен във философията, за да установи същностно тъждество между човешката и животиннската психика. Същото важи и за очевидното им различие, което  под названието “душа” е било, е и ще бъде истинския препъни-камък в усилието на човека да разбере себе си, смисъла на своето битие.             Възгледите в тази статия имат за предпоставка признаване истиннистта на Дарвиновата еволюционна теория, разбира се с всички придобивки от появилите се по късно генетика, теория на информацията и етология. Съвременната наука нарича антропогенеза започналият преди десетки милиони години процес на очовечаване в няколко вида високо развити примати, а знанията за него оформят научната дисциплина “теория на антропогенезата”. Формално тя е част от биологията, а фактически е една от най-интердисциплинните теории. “Човешкото” в тези същества под формата на абстрактна възможност се появява и проявява в изменените функции на предните крайници и в качествата на психиката им. Последната бе разгадана в задоволителна степен едва с възникването на теорията и пракиката на “изкуствения интелект”. Успехите на информатиката ни дават основание да заключим, че животинската и човешката, а следователно и психиката изобщо е материална (природна) информационна система, чиято същност  (субстанциалност) е виртуалното Това определение е безспорно и остава такова докато мисълта не потърси “човешкото”. В мисленето на отделния примат не възниква въпрос за “природата” на пиродата, защото и доколкото той е неразделна част от нея. Защо човешкият индивид е способен да задава въпрос за собствената си човешка същост (“природа” различа от останалата Природа). В опитите да се отговори на този въпрос са изказани толкова много глупости, че вероятно това е основание за определяне на говоренето на глупости като философстване. Ето съвсем пресен пример за подобна дълбокомислена глупост: “Няма да е грешка да се каже така: човекът започва с изобретяване принципите на нравствеността, а не на ножа и топора.”(4) “Принципите на нравствеността” (човешкото),според този автор, се е породило и се помещава в главата. Вън от нея “човешкото “ няма битие. Същото - човекът е духовно същество - но по друг начин изказва и акад. А. Яковлев.(5)             Така, както определението на “животинското” не се свежда само и единствено до психиката, виртуалната природа на която е доказана, така и определението на човешкото не може да се сведе до съзнанието, идеалната същност на което е само постулирана, докато не се даде задоволително определение на самото “идеално”. Виртуалното не е идеално. Иначе животинската психика, която в много отношения е по-съвършена от човешката, би могла да създаде например теорията на отосителността. Виртуално ли е идеалното? Да или не? Какво тогава и изобщо е идеалното? Мисленето е безсилно да отговори, докато търси един или няколко съществени признака, които го отличават от всичко останало. Величието на Хегел между другото се дължи на факта, че той открива начин за излизане от това затруднение като посочва, че истинската същност на нещата е скрита в тяхното “ставане”. Но и най-голямата му слабост е в това, че не откри ставане (появата на “новото”), най-общо казано, вън от мисленето. Маркс разкри причината за тази негова слабост, с което положи основите за научното (материалистическото разбиране) на истрията. “Философът  - самият той абстрактен образ на отчуждения човек – прави себе си мащаб на отчуждения свят. Затова цялата история на отчуждението и цялото отстраняване на отчуждението не е нищо друго освен история на производството на абстрактното т. е. абсолютното мислене, на логическото, спекулативното мислене”(6)             Способни ли са съвременните интелектуалци (философи, учени, държавници, идеолози) – марксисти и антимарксисти – да разберат и приемат цитираната мисъл? Най-вероятно твърде малък е процентът на тези, за които ще е валиден положителния отговор. Защото причината за критикуваното от Маркс явление – обществено разделения труд – се е задълбочила. С това се обеснява наглед куриозния факт, че мнозинството от интелектуалците на бившите социалистически страни, искрено вярващи, че са марксисти, бяха много далеч от автентичното марксово учение. Ето убедителен пример. В преведения от руски език Философски речник под редакцията на Розентал и Юдин четем: “Идеално (гр. idea – идея, образ) – характеристика на човешкото съзнание, основаваща се на гносеологическото му противопоставяне на материалното, на материята. “Начинът, по който съществува съзнанието и по който нещо съществува за него – това е знанието“(Маркс)...”(7) Цитираната от анонимния автор на статията в Речника мисъл е от “Икономическо-философски ръкописи от 1844 г.” на К. Маркс, но не е негова мисъл.(8) С нея той изразява същностна черта на Хегеловия обективен идеализъм, за да я подложи на обстойна критика. И това не е изолирано явление. В руското и българското издания на “Капиталът” немското ideele  обикновено се превежда като “мисловно”.             Ставането на “идеалното” ще се опитаме да обясним чрез идеализация (често използван научен метод). Приемаме, че съществува човешки индивид – субект, който от най-ранна детска възраст е започнал изработка на примитивни сечива, участвал е в създаването на всичко, което днес е “очовечената природа”. Успоредно с това е усвоил цялото философско знание и е взел участие в развитието на научното познание. Как този цялостен, универсално развит субект би обяснил същнстта на “идеалното”?             Ще започнем с метода “доказателство от противното”. Най-трудна ще му бъде опозицията срещу обективния идеализъм, според който  “...в многослоестата структура на релациите, от които се състои историческата релация, най-важно е съзнателното начало, тъй като физическото е само инструментът за осъществяване на избраните от духа решения”.(9) Ако за философа-идеалист “съзнателното начало, духът” не са от “този свят” - разговорът е безпредметен. Хилядолетният опит показва, че между религиозната вяра в чудеса и разума не е възможен диалог. Ако обаче той приема че Духът е от този свят, е нещо човешко, надали би могъл да обясни появата и творческото му “всемогъщество”.             По лесно нашият идеализиран субект би преодолял тезите на материалистическата философия, в т . ч. и на т. нар. исторически материализъм. Превърнали материалистическия монизъм в догма, материалистите от всички направления не можеха да допуснат реално битие на идеалното и затова го напъхваха в мозъка: или като отражение (= знание), или като функция на най-високо развитата материя, или като еклектична смес от двете. Такова разбиране дори за всеки що-годе разностронно развит индивид е, меко казано, смешно.             Оставени сами сред природата, двамата съвременни философи – идеалистът и материалистът, въпреки диаметрално противоположния си мироглед, ще изпаднат в еднакво отношение към заобикалящата ги природна среда: или ще загинат, или ще просъществуват известно време като животни, добивайки храна и други жизнени блага с голите си ръце. Ако все пак успеят да си направят някакво сечиво, което, разбира се,  ще бъде не по сложно от сечивата на палеолита, с това те ще опроворгаят собтвените си философски възгледи на абстрактни, половин човеци и ще започнат да се превръщат в цялостни индивиди, разбрали за пръв път истината за “човешкото”                Разкрили по този начин несъстоятелността на немарксистките и псевдомарксистките възгледи за “идеалното”, ще се опитаме да изложим кратко и ясно Марксовото разбиране на неговата същност (природа), което, както ще видим, се съгласува с всички достижния на научното познание след Маркс.             За Маркс човекът не е “дух от Духа”, той е предметно природно същество, което по предметен начин действува сред предметната природа. Терминът “предметно” за него не означава нищо друго освен съществена противоположност на догмата за духовната (отвъдната) същнос на човека. С това определение човекът е все-още тъждествен на животното. Това разбиране се съгласува с терията на информацията. Човешкото се появява когато в непосредственото взаимодействие на животното с природата вън от него се появявя опосредствуващо звено. Това е сечивото, оръдието на труда. От една страна то е нещо предметно - дори да е компютър, и дори само софтуера на компютъра (информация). От друга страна то е нещо свръхприридно, доколкото природата сама непосредствено не притежава възможност за сътворяването му. За тава имено “свръхприродно” нещо не съществува друго понятие освен “идеално”. Къде кога и как се ражда и битува идеалното? Съвременните достижения на етологията, информатиката и физиологията ни позволяват да разберем тъждеството и различието между животинската и човешката психика.  Материален носител на двете информационни системи е тъждествено на себе си живо мозъчно вещество. И двете психики притежават способност за познание благодариние на сетивата си. И в двете се произвежда информация – процес, който се обозначава с понятието “мислене”. Тъждеството на мисленето в двете психики се нарича разсъдък. Разсъдъчното мислене оперира с информация за тъждеството и различието на нещата. Различието между двете психики се появява с необходимата за всяко мислене операция “обобщаване.” Тъждественото за двете психики обобщаване се свежда само до обобщаване на различни неща, притежаващи еднакви признаци. Примери: човешко - обобщаването на фашизма и “комунизма”, животинско – обобщаването в представата за камък на всякакви късове твърдо вещество, кето може да бъде хвърлено върху него. Тъждественото на животинското човешко разсъдъчно познание и мислене все още не е “идеално”. Обобщаването става човешко, когато наред с обобщаването по признаци, мисленнето започва да търси общи причини и общи предществащи форми, “прародители” на нещата. За нормалното протичане на животинската жизнедейност е необходима и достатъчна информацията за полезността и вредността на нещата, която е кодирана в признацие им. Човешката жизнена дейност е възможна и става действителност когато и доколкото съдържащата се в признаците информация става недостатъчна за нея и мисленето търси да “види” нещо което сетивата са неспособни да възприемат. Тази способност на познаващия субект Имануил Кант нарича априорна (доопитна)  и тя действително е такава, но само за отделния индивид. Опитите с обучение на глухонямо-слепи индивиди доказват това. Пренасянето на априорната способност за мислене в филогенезата е най-голямата слабост на философите от различните школи и направления. Причина за него е ЧИС.             От чисто психична дейност мисленето, присъщо и на животните и на хората , става човешко, придобива ново качество, едва когато започне да разкрива “ставането” на нещата, т. е. започва да мисли действителността като развиваща се, а с това да разбира развитието като единство на континуалност и дискретност. Това мислене е прието да се нарича разум, който вече има друга, различна от виртуалното субстанция, субстанцията  “ идеално”, т. е. има  идеална природа. За повечето хора в т. ч. и високо образовани, тази способност все още има мистичен произход (Бог, абсолютна идея, космически разум, торсионни полета и какво ли не още) За пръв път Карл Маркс създаде теория за нейния земен произход. Преди него  гении като Бенджамен Франклин са изказвали, макар и гениални, но само догадки за неговата, на разума, същност и произход. Даденото от него определение на човека като животно, правещо сечива  (a toolmaking animal) става популярно сред образованите хора от цитирането му  в “Капиталът”.(10)             За животинската жизнедейност информация за причините и начина на ставане на нещата не е потребна и затова знанието за тях в животинската психика е обходимо. За човека това знание става необходимо доколкото той започва да прави нещата. Така правенето, производството става не нещо като нов , макар и съществен, признак за част от живите същества, обитаващи Планетата, то става модус на една нова субстанция, която за Маркс е “идеалното” Тази постановка на въпроса остава непонятна за страдащия от ЧИС, докато, в съответствие със сбственото си битие, той различава и разделя правенето и мисленето и търси първичното по подобие на проблемата за първичността или на яйцето, или на  кокошката.              Да обобщим: Познанието е общо за хората и висшите животни отношение  между отделните животни и чивешките индивиди от една страна и природата от друга, при което те чрез сетивата си получават данни, които мозъкът им обрабова (мислене) в информация потребна и необходима за оцеляването им. В това си качество то е природен феномен, чиято субстанция е “виртуалното”. Човешкото познание съществува в три форми – емпирично разсъдъчно и разумно. Доколкото вече е елемент от една нова, различна от психиката тоталност – съзнанието, - дотолкова то, само в своята цялост,  има идеална природа.             Съзнанието е идеално. Идеалността му не е признак, наличието на който го отличава от психиката. Това различие е по-дълбко, то е субстанциално, но не е безразличие, т. е. е диалектическо различие, което преминава в тъждество. Такъв вид отношения се обозначават с понятието единство. Единството на човешката психика и съзнанието се проумява най-точно чрез създадената от Хегел диалектическа категория “снемане”  В немарксистката и псевдомарксистката мисъл, както вече показахме, познание и съзнание, психика и съзнание се отъждествяват. Това създава от обществознанието еклектична каша, на повърхността на която ценностите изплуват или като знание, или като емоции, а фактически тяхната същност не е скрита нито в едното, нито в другото.             За животното , както вече казахме, нещата от заобикалящата го природна среда и собствената му природа са или полезни, или вредни, или неутрални. Информация за тези свойства на нещата се предава основно чрез наследствената информация кодирана в молекулите на ДНК. Етологията изучава дела на “научаването”. За човека нещата от заобикалящата го среда, освен че са полезни или вредни, са или не са направени от него. Сътвореното от човека придобива свойството ценност. Ценността има идеална природа. Но тя  е гола абстракция, ако не се разбира като свойство на сътворените от човека неща, което ги отличава от неочовечената природа. До тук нещата са лесно разбираеми. Трудностите започват с въпроса как ценността от свойство на очовечените неща става свойство и на човека, и къде и как е ситуирано то в индивида. Немарксистката мисъл го търси и открива в човешката глава. Но ако аз се мисля като ценен, дали съм ценност и за другите? Отговор ни дава структурата и функциите на съзнанието, което притежават само живи и психично здрави човешки индивиди, израсли и живеещи в човешко общество. Вън от тези условия в отделния индивид то съществува само като реална възможност. Никакви над-индивидуални структури или изкуствени системи (машини) не могат да притежават съзнание. Понятието “обществено съзнание” и подобни нему са абстракции, с които се обобщават същностни черти от съзнанието  на болшинството от индивидите в дадена общност в определено време. “Изкуствен интелект” вече е създаден, ако под интелект се разбира човешка познавателна дейност на разсъдъчно равнище, която е чисто психична дейност. Създаването на изкуствен разум е дискусионна проблема, а изкуственото съзнание е нонсенс или по-точно – противоречие в основанието.             Структурата на съзнанието съдържа три елемента: познание, идеологически форми и воля. Познанието бе достатъчно пространно разгледано. Волята не влиза в предмета на тази студия, затова по-долу ще отбележим само най-съществното за нея. Изключително сложна проблема са “идеологическите форми”. На Маркс принадлежи заслугата за разглеждането им като отделен структурен елемент на съзнанието, който на свой ред има, в съзнанието на съвременните хора, следната структура: правни, политически, религиозни, художествени, философски.(11 ). Обобщаването им в единен елемент на съзнанието не е по признаци, а е субстанциално. Общата им субстанция е “идеалното”. Като негови модуси, проумяването на същността им трябва да запобчне с отговор на въпроса какво не са. Те не са познание. Обратното е грешка, която допускат и необразованите, и  образованите, дори и гениите като Хегел (виж на стр. 4 цитираната уж Марксова мисъл). С изработката на най-простото сечиво в психиката на отделния примат необходимо се появява нещо ново, нов структурен елемент изоморфен на инстинкта, различаващ полезното от вредното. Защото сечивото, освен че е полезно като чисто природен предмет, става негово сечиво, за пръв път отчуждени и съществуващи вън от неговото тяло негови природни “сили”. Създаденото с ръцете идеално свойство на природния предмет запалва кандилцето на съзнанието (самосъзнанието). “Това е мое” е първият съзнателен акт в психиката на хоминида. Началото на съзнанието започва с появата на ценностните му форми, но не те са самите ценности, нито те са творците на ценностите. Успоредно с появата и развитието на ценностните форми се развива  и се превръща в идеална и  познавателната дейност, появява се и волята като изоморфна на психичния “рефлекс на свободата”, с което съзнанието се оформя в система. Осъзнатата предметна дейност на човека  Маркс обозначава с понятието “практика”. По-късното различване и противопоставяне на теория и практика е истрическо явление, появило се от общественото разделение на труда и ще изчезне заедно с него. За догматизирания марксизъм практиката съществува предимно като “критерий на истината”, защото, благодарение на теорията на отражението, човекът там фигурира предимно като познаващ субект. Малко бяха марксистите като полския философ Тадеуш М. Ярошевский (12), които разбираха фундаменталното значение на понятието практика в автентичната Марксова теория.             Наглед мистичната роля на оръдията на труда е лесно обяснима. Те са фактора на социалната еволюция, нейната специфична особеност по отношение на развитието изобщо.  Генетиката потвърди една от основните тези на дарвинизма, която го отличава от ламаркизма например, тезата, че станалите по различни причини промени в организма на отделното животно не се предават по генетичен път на следващите поколения. Прогресът или деградацията се осигурява от мутации (грешки) в генома, които предизвикват определени изменения в онтогенезата и които естествения подбор “отсява”. В социалната еволюция ордията на труда са ония “гени”, които приемат информацията, знанията и уменията постигнати от всяко поколение и ги предават на следващите. В тази си роля оръдията на труда са непрекъснатостта, континуитета на човешкото, по-точно, на социалното развитие, доколкото оръдията на труда, за разлика от гените, не са вътрешно присъщи на отделните индивиди. Ако някой се усъмни в истинността на тази основна теза в Марксовата социална теория , нека допусне, че страда от ЧИС, защото такива са привържениците на различните културологични философски теории. Подменяйки оръдията на труда с “цялата мтериална и духовна култура” те, под формата на материализъм или на позитивизъм, прокарват овехтяли  идеалистически теории. Оръдията на труда, със своята идеална фундаменталност, са не само основен фактор на непрекъснатото общественото развитие. Те определят и прекъснатостта, смяната на различните форми в еволюцията му. Доколкото тяхната идеалност ги ситуира вън от отделния човек, дотолкова между индивидите и създедените от тях оръдия на труда възниква отношение, което е толкова  действително, колкото са действителни съотнасящите се феномени. И точно тук се поражда ЧИС. Доколкото интелектуалеца присвоява предметния свят като непредметно същество, само в мислите и чрез мислите, дотолкова действителното отношение се превръща в мисъл, а с това и предметния свят става за материалистите “обекивна реалност”, която се отразява в главата, а за философите-идеалисти същият този свят се превръща в инобитие на Духа, в негово творение. Отношението между индивидите и сечивата, както и между индивидите по отношение на  тях Маркс нарече “производствено отношение”, юридическия израз на което е формата на собственост на индивидите върху тях. Освен това Маркс го определи като основно, формиращо системата на всички общественни отношения – икономически и надстроечни. Досега човечеството е “изпробвало” две форми на собственост: обща и частна. При общата (общинната, комунистическата) собственост произведените от общността блага с помоща на общите оръдия на труда са обща собственост. Разпределението им за индивидуално потребление е или уравнително, или според правила и привички, обединени в принципа “справедливост”. Справедливостта е ценност. Това предикативно съждение е постулат, докато не се определи същността на предиката, която, от гореказаното логичо следва да бъде назована  “отношение”. Ценността е отношение. Маркс някъде отбелязва, че отношението е едно от най-трудно определяните неща. Когато хората мислят за отношението, си предсавят съотнасещите се неща,  а самото отношение убягва от мисълта. Това обстоятелство, според нас, е основание за превръщане на трибологията от чисто техническа дисциплина, чиито предмет е бил триенето и смазването в машините, в интердисциплинна теория (наука) за третото, разбирано като контакт между две или повече неща, независимо от тяхната материална или идеална природа. В България пионер в развтието на тази наука е акад. Нягол Манолов.(13) В създадената и ръководена от него Интердисциплинна гражданска академия (ИНГА) се разработват и популяризират проблемите на триализма и интердисциплинността. Как отношението се проявява като ценност? Обяснението търсим пак в ставането и чрез ставането. Животното също се отнася към природата вън от него, но неговото отношение не съществува за него. Защо? По две причини. Първата бе вече обяснена – животното не отчуждава от себе си свои природни сили (с изключение на раждането), за да ги вложи в различни от него предмети, към които би могло да има особено отношение. Когато животинското отношение стане особено (човешко), в структурата на жвотинската психика се появява особен елемент – “идеологическите форми”, т. е. отношението вече съществува за човека, в неговото съзнание като идеална реалност. Тук са важни за разбиране два момента: първо, обратното ставане – основната догма на идеалисическата философия - е невъзможно. Второ, идеологическите форми на съзнанието, както вече казахме по-горе, не са знание за феномен, съществуващ вън и независимо от човека и неговото съзнание. Те са момент от самото ценностно отношение, който се нарича преживяване, или на философски език – екзистенция. За догматичния марксизъм, който се проявява основно като теория на отражението, изложената по горе теза е “ирационалистическа, буржоазна теория”. Защото не се разбира, че именно рационализмът е ядро на буржоазната идеология а появяващите се действително ирационалистически философски направления не са отрицание на едностранчивия рационализъм, а  са негови също така едностранчиви допълнения. Ценността е осъзнато отношение. С това стигаме до най-сложната и най-трудно разбираната част от проблемата за ценностите – как исторически развиващите се производствени отношения определят също така исторически развиващите се правни, политически, религиозни и естетически отношения и съответните им форми в ценностното (идеологическото) съзнание на исторически развиващите се индивиди. От тази постановка на проблемата е видно, че ние не отъждествяваме самите отношения с съответните им форми в съзнанието. Съществуването на епохи, периоди, етапи, обществено-икономически формации и др. под. в човешката история е проявление на прекъснатостта, присъща на всяко движение и развитие. Еволюцията на човечеството може да се периодизира по множество признаци с различна същностна значимост. Както по-горе отбелязахме, според формата на собственост върху оръдията на труда, по общо - върху средствата и условията на производството – човечеството е преминало през две големи епохи. “Първобитно-общинен”, “Родово-общинен”, “Първобитен комунизъм”,  ”Дивачество” и др. под. са названия на първата епоха, продължила много десетки хиляди години: от появата на неоантропа,  съвременния физически тип човек (homo sapiens) до началото на Историята. Втора е съвременната епоха, която започва с появата на частната собственост, трудът като обществено разделена между индивидите производствена дейност и експлоатация на човек от човека. Тази  епоха Маркс определя с научното понятие “икономическа формация”. Тенденцията на нейното развитие е пораждане на възможност за нова, трета по ред формация, която, много преди Маркс, други светли умове нарекоха Комунизъм. Той допълни, че с комунизма започва истинската история на човечеството, т. е окончателно прекъсване на пъпната му връв с животинското царство. На трите епохи са присъщи три типа човеци, защото индивидът е такъв, каквато е неговата жизнена дейност, както дейно произвежда и възпроизвежда своя материален и духовен живот, следователно, какъвто е господстващият в епохата “начин на производство”, който е тъждествен с исторически възникналите форми на ценността. Особеностите на хората от първата и третата епоха могат да бъдат разбрани най-добре при сравняването им с човека от нашата епоха. Какъв е той, нашият съвременник? Древнагръцкият поет Хесиод – 8 – 7 в. пр. н. е. е напровил първата известна нам периодизация на Историята: златен, сребърен, бронзов, героичен и железен векове. Той описва така човека от зората на нашата епоха: “Ако можех да не живея с поколението от петия век! По-рано да умра желал бих или по-късно да се родя. Земята сега населяват железни люде. Няма да имат Почивка ни ден, ни нощ от труд и мъки и нещастия. Грижи тежки боговете ще им дадът. ... Децата с бащите, с децата си бащите да се сговорят не успяват Любов между братя повече не ще има. ....             Юмрукът заменя истината. Градовете се разграбват. ..... Четейки тези редове, трудно се освобождаваме от мисълта, че тук се говори за човеци от нашето съвремие. Това обстоятелство е причина за съществуване на илюзията  за вечната и неизменна човешка природа. Да, хората действително притежават “вечна” и “неизменна” природа , но това е определението им като отделен животински вид: неоантропи или homo sapiens. Същността им на социални същества не е присъща на отделните индивиди: тя е скрита в “ансамбъла на всички обществени отнощения”.(Маркс) Този ансамбъл, като формира прекъснатостта на историческия процес: смяната на прогресивните обществени форми, формира и присъщи на тях типове хора. За икономическата обществена формация е характерен егоистът. По природа човекът е дотолкова егоист, доколкото не е преодолял зоологическия си егоизъм. Човешкият му егоизъм се формира от частната собственост върху средствата за производство, когато господстваща е “разменната ценност (стойност)” и ще бъде преодолян с отживяването й. Наречените от Маркс “надстроечни обществени отношения” на икономическата формация са отношения между егоисти закрепени в традицията, правото и съответните институции и осъзнавани като политически, правни, нравствени, религиозни и естетически ценности. Тава осъзнаване на отношенията е абсолютно условие за тяхната промяна или консервация. Системата на тези ценности винаги е исторически определена идеология. Така определената система на ценностите е различен от знанието и познанието елемент както на съзнанието, така и на духовното производство изобщо. Без да са знание, те могат да станат обект и предмет на човешката познавателна дейност, в резултат на която се формират и различни частни науки от системата на обществознанието: аксиология, политикономия, политология, етика, теософия и естетика. Философията е особен духовен продукт: като знание той е пределно обобщаване; като ценност - е исторически формиран мироглед (осъзнато цялостно отношение на индивида към света, в който живее). Определени по отношение на човека от икономическата формация, хората от първобитното общество са не-егоисти. Или по-точно: те са били същества бавно и мъчително преодоляли животинския “егоизъм” – процес реципрочен на очовечаването. Това отрицателно определение трудно се заменя с положително. Те не са били и алтруисти, защото алтруизмът възниква по- късно: с възникването на човешкия егоизъм и като негово допълнение. Определението им като хуманисти е обикновена тавтология, ако хуманизмът се разбира като латински термин превеждан с българските “човечност”, “човешки”. Ако обаче вложим в разбирането му историзъм, превръщайки го в научно понятие, ще видим че предметът на това понятие е ценност, най- висшата ценност в иерархичната им структура. Човек за човека е човек, би било банална тавтология, ако не същесвуваше “Homo homini lupus” (Човек за човека е вълк). Последното е възможно определение на егоизма. Като ценност той не е еднозначен. За едни той е зло, за други (напр. за издателите на сп. “Егоист”) – предмет на гордост. Да чуем пак как Хесиод описва хората от “Златния век”: “Създали най-напред златно поколение хора Вечно живеещите богове – олимпийци. Живели тези хора като богове, със спокойна и ясна душа Мъка и труд непознали. И печалната старост не смеела да ги споходи. Вечно еднакво силни и ръцете и краката им били. Живота си в пирове прекарвали. А умирали като заспали вечен сън. Недоимъкът им бил непознат. Сами раждали хлебодарните земи. Трудили се те колкото искат, прибирайки богатствата земни. .... “(14) У Маркс има изключително интересни мисли за общото и   различието между хората на трите епохи: “Казвли са и може да казват, че красотата и величието почиват именно на тази стихийна, независима от знанието и волята на индивидите взаимна връзка, предполагаща именно взаимната им независимост и безразличието им един към друг, на тази материална и духовна обмяна на веществата. И сигурно тази вещна връзка (парите – Ж. Ж.) трябва да бъде предпочетена пред липсата на връзка или пред някоя само месна връзка., основана върху крайно тясно кръвно родство и върху отношенията на господство и подчинение. Сигурно е също така, че индивидите не могат да си подчинят собствените обществени връзки, преди да са ги създали. Обаче глупаво е онази само вещна връзка да се схваща ката естествената , неотделима от природата на индивидуалността (в противоположност на рефлектираните знание и воля) и иманентно на нея. Тази връзка е техен продукт. Тя е исторически продукт. Тя принадлежи на определена фаза на развитието им. Отчуждеността и самостоятелността, в която тя още съществува по отношение на тях, доказва само, че те все още се намират в процес на създаване на условията на своя социален живот,  вместо да са го започнали от тези условия. Това е връзката, стихийната връзка на индивиди в рамките на определени, ограничени производствени отношения.             Универсално развити индивиди, чиито обществени отношения като техни собствени, колективни отношения са подчинени и на собствения им колективен контрол, не са продукт на природата, а са продукт на историята. Степента и универсалността на развитието на потенциите, при които става възможна тази индивидуалност, имат за предпоставка именно производството върху базата на разменните стойности, което заедно с всеобщността тепърва създава отчуждаването на индивида от себе си и от другите, но създава и всебщността и всестранността на отношенията и способностите му. На по-ранни стъпала на развитието отделният индивид се явява по-пълен, именно защото още не е изработил пълнотата на своите отношения и не си ги е предпоставил като независими от него обществени сили и отношения. Колкото смешно е да мечтае човек да се върне при онази първоначална пълнота, толкова смешно е да се вярва, че трябва да спрем при онази пълна опразненост. По-далеч от противоположността по отношение на онзи романтичен възглед буржоазният възглед никога не е отишъл и затова онзи романтичен възглед като правомерна противоположност ще придружава буржоазния възглед до блаженната му смърт”.(15)             Курсивирането на част от текста е направено от нас, за да се отделят по-  отчетливо мислите, характеризиращи хората от третата, комунистическата епоха. Тази и други подобни мисли са дали основание на Жак Атали да отсъди, че никой до Маркс и след него не е оценявал така аргументирано положителните страни на капитализма.(16)             Съзнанието е система. Всеки негов конкретен продукт съдържа реализирана някаква доза от трите му елемента, но запазва определящата роля на един от тях.             Знанието, като продукт на човешката познавателна дейност, е ценност, но то е ценност доколкото съдържа в себе си своята същност – истината. Заблудата също е ценност, ако е момент от ставането на истината и като проява на нейната относителност. Знанието съществува и във формата на “потребителна ценност”. Според Маркс:             “Природата не строи нито машини, нито локомотиви, нито железопъни линии, нито електрически телеграф, нито селфактори и т. н. Те са продукти на човешкия труд, природен материал, превърнат в органи на човешката воля, властваща над природата, или на човешката дейност сред природата. Те са създадени от човешката ръка органи на човешкия мозък, опредметена сила на знанието. Развитието на фиксирания капитал показва до каква степен всеобщото обществено знание, knowledge , е станало непосредствена производителна сила и затова условията на самия обществен жизнен процес са попаднали под контрола на всеобщия интелект и са преобразувани в съответствие с него; до каква степен обществените производителни сили са произведени не само във формата на знание, а като непосредствени органи на обществената практика, на реалния жизнен процес”. (17)             В икономическата обществена формация знанието е и “разменна ценност”. Това важи особено за капитализма доколкото неговия начин на производство е основан изцяловърху основата на разменната ценност (парите), изместила почти изцяло голата принуда. Терминът стойност е допустим само като синоним на разменната ценност, защото тя като отношение необходимо включва количествената определеност на принципно еквивалентната размяна. За разлика от всички останали случаи на материалното и духовното производство разменната ценност на знанието е живо противоречие. Някъде  Маркс илюстрира това с цитат: ”Ако имате по една ябалка и ги размените, яблките ще са пак две. Ако обаче имате по една идея и ги размените, идеите ще станат четири”.  Фиксираният капитал е реалното битие на знанието като потребителна ценност, но той е също така и реалното му битие като разменна ценност (стойност), защото самият капитал не е нищо друго от определена форма на разменната ценност. А както видяхме знанието се съпротивлява срещу напъхването му в тази тясна за него форма. Резултатите от битието на   това противоречие са също така противоречиви. От едната страна технологичното приложение на знанието (реализацията на потребителната му ценност) породи всички “чудеса” в развитието на производителните сили на човечеството. Но това превръщане в действителност на реалната възможност за технологично приложение на развиващото се знание се реализира благодарение на посоченото противоречие. Превръщането на знанието в стока направи научната дейност адекватна на капиталистическите обществени отношения, което стимулира изключително много нейното собствено развитие, което доведе и до грандиозно задълбочаване на противоречието. Днес едва ли има здравомислещ човек, който да не е убеден, че съвременното развитие на науката и на технологичното й приложение е способно да разреши всички кризи заплашващи самото съществуване на човечеството. И ако това не става, причината е в силно отеснялата черупка на разменната ценност, в която все още се гърчи знанието.             Теоретичните възгледи на Карл Маркс по разглежданите тук проблеми са изключително богати и актуални. Нищо от случилото се след него не хвърля сянка на съмнение върху тяхната теоретична ценност. Едно връщане към неговото теоретично наследство, един негов нов прочит ще покажат недвусмислено теоретичната нищета на идеите за “постиндустриално общество”, “информационно общество”, “общество на знанието” и още др. под. Такова връщане ще даде и точен отговор на въпроса, който си задават все повече човеци, както и автори като Майкъл Албърт :”А накъде след капитализма?” (18)             Ще завърша с убеждението (ценността), което споделям с Жак Атали и плахо разрастващата се общност от подобни автори , че човечеството е изправено пред избор: или да се поучи у Маркс как да се самоуправлява, или да се затрие. В този случай трето няма.(19)   ЛИТЕРАТУРА 1. Маркс К., Към критиката на политич. икономия. Предговор. Съч. т. 13, с.9. 2. Яковлев А., Предисловие Обвал Послесловие. М. 1992, с. 54. 3.  Пригожин Иля., Краят на детермираността.  Херон прес. С. 2000. 4. Петров-Стромский В. Ф., Эстетика нормы, эстетика идеала, эстетика виртуальности. Сп. “Вопросы философии”. 2005, бр.5, с. 68-82. 5. Яковлев А., Цит. пр. с. 112. 6. Маркс К., Икономическо-философски ръкописи от 1844 г. Съч. т. 42, с. 145. 7. Философски речник. С. 1968, с. 196. 8. Маркс К., Цит. пр. с. 153. 9. Игнатов Асен, Антропологична философия на историята. С. 1998, с. 63. 10. Маркс К., Капиталът, Съч. т. 23, с. 191. 11. Маркс К., Виж  т. 1. 12. Ярошевский . Т. М., Размышления о практике. М. 1976. 13. Манолов Н., Трибология и интердисциплинност. ТЕМТО, С. 2003        14. Хесиод (Исиодос). Труды и дни. БЭ “Кирила и Мефодия”, 2 CD 15. Маркс К. Към крит. на пол. икономия (чернова от 1857-58), т. 46 І, с. 95-96. 16. Атали Жак. Карл Маркс или световният дух. РИВА, С. 2006, с. 214-267. 17. Маркс К. Съч. т. 46 ІІ, с. 194. 18. Албърт Майкъл.  Сп. “Ново време” 2007/9. 19. Атали Жак. Цит. пр., с. 377.