Философия на историята :: РЕВОЛЮЦИЯ И ИНТЕЛИГЕНЦИЯ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

26.03.2009 14:59 - РЕВОЛЮЦИЯ И ИНТЕЛИГЕНЦИЯ

Автор: jelezov Категория: Технологии

Прочетен: 36320 Коментари: 91 Гласове:

РЕВОЛЮЦИЯ И ИНТЕЛИГЕНЦИЯ Желю Железов Ролята на революциите в общественото развитие е една от най-оспорваните научни и идеологически проблеми, защото те засягат дълбоко, а често и фатално, живота на цели поколения (народи, нации, съсловия и класи). Ще започнем изложението на проблемата с раличаване на двете й страни – познавателната и ценностната – и съответно на двата подхода, защото едва след това става възможно разбирането на единството им като “третото”, което съдържа научната истина за същността на явлението. Общоприето е разбирането, че с термина “революция” се обозначава прекъсване, скок, появата на ново (друго) качество в развитието на нещата. И с това се изчерпва общоприетото. Дълбоките различия в разбирането на социалните революции и на отношението към тях, в края на краищата, се генерират от различия в определението на самото развитие като фундаментално свойство на материята, притежаващо прекъснатостта и непрекъснатостта като две диалектически противоположин определения. Тези различия, въпреки голямото си разнообразие, попадат в обхвата на три дилеми: материализъм или идеализъм, детерминизъм или индетерминизъм и гностицизъм или агностицизъм. Хилядолетното тяхно съществуване, както и съществуването на философските направления формирали се върху тях, показват недвусмислено поне две неща: първо, че дилемата като формално-логическа операция присъща на разсъдъчното мислене, е негодна за проникване на мисълтта в същността на нещата. Второ, философията като идеална реалност е в парадоксално състояние, защото и доколкото философите, усещайки това, не са в състояние да разберат причините му. А те са в действителното раздвоение на философията, което изисква на първо място фармулиране на същността й като дилема, съдържаща двете противоположни определения – познание (наука) и/или ценности (идеология), и на второ място – преодоляване на противоречието не чрез отричане на едно от двете определения, а чрез разкриване на действителното единство на тези противоположни опредиления като “третото”, което е истинното знание за същността на философията. И тук се проявява основната причина за устойчивото съществуване на посочените по-горе три дилеми: “тъждеството на битие и съзнание” като основен постулат (догма) и предпоставка за всяко идеалистическо философстване прави възможна подмяната с идеалното на материалната реалност, на действителното битие, на познавателната дейност на действителните индивиди; у рационализма идеалното се определя като познание, а за теологията и религията то е вярата. По този начин битието, действителността – заедно с “Човека” - се превръщат в “дух от духа”. Човешкото познание се е издигнало над животинската познавателна дейност (която е чисто информационен феномен), защото е било и е необходим момент от практиката, от практическото присвояване на природата от човека, което създава един нов свят – “очовечаваната природа”, и в който знанието като идеален продукт , заедно със своето материално основание (информацията) са необходима и съществена страна. Това (марксистко) разбиране на човешкото познание естествено е различно както от посочения по-горе идеалистически постулат,така и от материалистическото “отражение на битието в съзнанието”. В познавателната дейност на индивида обобщаването е един непрекъснат процес, който има за свой предел създаването (усвояването) на всеобщи понятия, които по принцип са тъждествени с философските категории. Там, на този предел, познавателното като система от знания (донаучни и/или научни) и екзистенциалното като система от ценности (идеология) влизат в неделимо единство, което е една субективна реалност и се обозначава с понятието съзнание. Неделимо съвсем не означава неразличимо. Когато индивидът направи обект на своята познавателна дейност посоченото единство, (ако е способен да го направи) то става обективна реалност. Разбира се, с това в обективни се превръщат и противоположностите на единството, но само ако и доколкото биват различени. Така познанието, като чисто субективна дейност, става способно да дава обективно знание, а ценностите се екстериоризират, превръщат се в социален феномен като форми на действителни отношения на действителните индивиди (политика, право, морал, религия, изкуство). На Карл Маркс се пада честа да направи първия успешен опит за преодоляване на посочената парадоксалност. Към средата на 19 век развитието на философията и на научното познание изобщо, съзряването на новата буржоазна цивилизация в Западна Европа и Северна Америка и свързаните с това колизии в обществения живот, продължаващото влияние на Великата Френска революция и мн. др. фактори правят реално възможна, необходима и потребна една революция във философията. Случаят определи геният на Маркс да превърне в действителност тази вече съществуваща реална възможност. Затова възникналото ново “учение” с право носи неговото име и във всичките му положителни страни и недостатъци е отпечатана Марксовата индивидуалност. За да не прозвучи горното твърдение като реминисценция от близкото минало, когато научната аргументация се подменяше с провиденциалистко позоваване на “класиците”, ще го аргументираме с цитиране на някои от известните “Тезиси за Фойербах”, в които най-кратко и най-точно са изложени съществените моменти на новата философия, която е толкова радикално нова, че Маркс и Енгелс се отказват дори от самия термин философия. “Главният недостатък на целия досегашен материализъм - включително и Фойербаховия – се заключава в това, че той схваща предмета, действителността, сетивността само като обект или съзерцание, а не като човешка сетивна дейност, като практика, не субективно. Затова стана тъй, че дейната страна, в противоположност на материализма, бе развита от идеализма – но само абстрактно, тъй като идеализмът, естествено, не познава действителна, сетивна дейност като такава. Фойербах иска да има работа със сетивни обекти, действително различаващи се от мисловните обекти, но не схваща самата човешка дейност като предметна дейност. Затова в “Същност на християнството” той разглежда само теоретичната дейност като истински човешка, а практиката се схваща и фиксира само в мръсно-търгашеската форма на нейното проявление. Затова той не разбира значението на “революционната”, на “практическо-критическата” дейност”(1) Най-дълбоката същност на философската революция извършена от Маркс се свежда до разкриването и отстранаяването на главните надостатъци както на дотогавашния материализъм, така и на всички разновидности на идеализма, които се оказват идентични, въпреки привидната противоположност на проявлението си, идентични доколкото имат общ произход (причина)– неразбиране природата на човешката субективност или на практиката. Това е видно и от осмия тезис: “Общественият живот по своята същност е практически. Всички мистерии, които водят теорията към мистицизъм, намират своето рационално разрешение в човешката практика и в разбирането на тази практика”(1). Със съдържанието на втория тезис Маркс решава и проблемата съдържаща се в дилемата “гностицизъм или агностицисъм”: “Въпросът дали човешкото мислене притежава предметна истинност, не е въпрос на теорията, а е практически въпрос. В практиката човек трябва да докаже истинността, т. е. действителността и мощта на своето мислене, неговата принадлежност към този свят. Спорът за действителността или недействителността на мисленето, което се изолира от практиката, е чисто схоластичен въпрос.”(1). В новото разбиране на практиката, дадено от Маркс, се съдържа решение и на проблемата, формулирана дилематично като “детерминизъм или индетерминизъм” Като основа и ключ за разбиране на автентичния марксизъм, то не е случайно хрумване на младия Маркс. Породено е както от потребностите на епохата, така е и логически завършек на интелектуалното съзряване на самия Маркс, което за кратко време изминава един дълъг и сложен път: рационализъм, романтизъм, кантианство, Хегел, Фойербах.(2) / В края на това възможно най-кратко изложение на революцията във Философията извършена от Маркс ще отбележим един очебиен факт: марксизмът, в определеността си на познание, се появява и продължава да съществува до голяма степен като езотерично знание, а в екзистенциалната (ценностната) си определеност – като комунистическа идеология, която трудно намира диалектическото единство с науката, поради ред причини, една от които е посочената езотерична природа на марксисткото знание. Има основание твърдението, че Маркс е разбирал тази особеност на своето научно творчество, защото в самото начало на теоретичната дейност довела до революционния преврат във философията той разбира най-дълбоката причина на идеалистическия мироглед, включително и на философите-материалисти, когато се занимават с човешка проблематика (история) : “Философът – самият той абстрактен образ на отчуждения човек – прави себе си мащаб на отчуждения свят. Затова цялата история на отчуждението и цялото отстраняване на отчуждението е не нещо друго, а история на производството на абстрактното, т.е. на абсолютното мислене, логическото, спекулативното мислене”.(3) Казано по-разбираемо: индивидът, който се занимава изключително с умствен труд, т. е. интелектуалецът, естествено отъждествява себе си с дейността си, (защото какво друго може да бъде той)? Така неговите мисли, а с това и мислите изобщо, се превръщат в истинската човешка дейност, а тяхната евентуална определеност от битието изглежда немислима и затова немъзможна. Така интелигентът не допуска определеност на своите мисли, т. е. на себе си от някакво мизерно битие, над което той се е издигнал ( макар и само в мислите си). По този начин, тази причина (общественото разделение на труда) е превърнала и постоянно превръща за всяко поколение марксизма в езотерично знание, достъпно само за “малцина посветени”. Така огромна маса от хора, които желаят да бъдат марксисти и се възприемат като ортодоксални марксиси се задоволява с заместители от рода на “теория на отражението”. Кои са и какво представляват “посветените” – способни да проникват в езотеричната природа на марксизма? Отговорът ще се съдържа в по-нататъшното изложение. Започнахме тази студия с тезата, че голямото разнообразие в разбирането на ролята на революциите в общественото развитие както и в отношението към тях има за съществена причина неразбиране на истинската природа на “развитието”, феномен, който се обозначава и с латинския термин еволюция. Много често, когато не се разбира идентичността на двата термина, “революция” и “еволюция” се противопоставят като две различни и противоречещи си схващания за природата на развитието. Допускащите тази грешка обикновено не разбират, че всяко движение и развитие, т. е . движението и развитието изобщо, действително притежават едновременно двете противоположни определения, но като диалектическо единство на прекъснатост (дискретност) и непрекъснатост или постепенност (континюитет). За мнозина това твърдение е недоказано и недоказуемо, защото човешкото мислене по природа, т. е. като разсъдък, не е способно да схваща нещата като единство на противоположни определения. Формалната логика – науката за формите на човешкото разсъдъчно мислене – е канонизирала посочената неспособност като закон (принцип) на изключеното трето. Затова тя не е и не може да бъде едновременно и наука за съдържателното (разумното) мислене или за съдържанието на мисленето като процес, защото то на всяка крачка се препъва в действителни противоположни определения в същността на нещата От друга страна, развитието на обществената практика и преди всичко на производството и възпроизводството на материалния живот изисква постоянно задълбочаване на познанието в тази противоречива същност, защото още на древните хора става ясно, че светът не е такъв какъвто изглежда (се привижда). Опитът на древногръцките философи да проникнат в същността на движението и развитието като съществени атрибути на битието както и в структурата на материята чрез атомистичната хипотеза, поражда идеален продукт, който Аристотел нарича апория. По-късно за същата цел се използват и термините антиномия и парадокс. Историята е запазила т. нар. “апории на Зенон”: “Ахил и костенурката”, “Дихотомия”, “Стрелата” и Стадий”, както и др. подобни, например “Купчина”, създаден от Евбулит от Миле.В опитите да се намери решениие на логическите парадокси възникват нови школи и направление, една от които е например, интуиционистката логика ( Брауер, Хайтинг), която бележи някакъв успех само доколкото отрича универсалната природа на закона за изключеното трето.(4) От казаното следва категоричния извод, че разсъдъчното мислене и формалната логика, разбирана като обединяващо название на много логически дисциплини, не притежават реална възможност за решаване на логическите парадокси, когато те изразяват действително противоречие в същността на обектите. Тогава идва ред на диалектиката. Но какво е тя? Всеки опит да се осмисли и приеме отговор на този въпрос трябвя да се предхожда от максимално освобождаване от идеологическите предразсъдъци към нея, съпътстващи открития или латентентния антикомунизъм и антимарксизъм. Като термин, възникнал през античността, диалектика първоначално означава изкуство на диалога и спора. В началото на процеса на развитието довел до сегашното й съдържание и състояние обикновено поставят творчеството на др.гр. философ Храклит (ок. 544 – 483 преди н. е.), според който диалектиката е учение за вечното ставане и изменчивостта на битието. Следват имената на Платон, неоплатониците Плотин и Прокъл, Николай от Куза, Джордано Бруно, Имануил Кант. Накрая на тази плеяда гении блести името на Георг Вилхелм Фридрих Хегел.(1770-1831). Може с увереност да се твърди, че светът все още не е оценил по достоинство грандиозното дело на този гений. В статията “Диалектика” в БЭКМ четем опредделението: “Философско учение за ставането и развитието на битието и познанито и основан на това учение метод на мислене”. Изреждането на разбиранията на посочените по-горе философи завършва с общото за Маркс, Енгелс и Ленин определение: “Учение и метод издигани в качеството им на основа на познанието на действителността и нейното революционно преобразуване”(5) В бишите социалистически страни диалектическата тематика се експлоатираше много интензивно. В една обстановка, която изисква и поощрява догматичното мислене, е естествено не малка част от духовната продукция да е посредствена. Но наред с нея се появяваха автори, чиито произведения притежават изключително висока научна ценност. Такъв, например е съветският философ Илиенков (1924-79). На Запад диалектическата проблематика се разработва главно в рамките на екзистенциализма, неохегелианството и в някои религиозни философски системи. В творчеството на бащата на атеистичния френски екзистенциализъм Жан-Пол Сартр диалектическата проблематика заема приоритетно положение. Тава важи особено за марксисткия период от неговия живот и творчество. Същността на неговите възгледи за диалектиката най-общо и най-грубо може да се изразят чрез оспорването на понатието “диалектика на природата”, въведено (споделяно) от Енгелс. Несъгласието с Енгелс се основава главно на два аргумента: първо, твърдението, че в природата действуват трите формулирани от Енгелс диалектически закона е израз на абсолютно детерминистичен възглед, който той, Сартр, не споделя и смята също така, че противоречи на Марксовите възгледи. Второ, дали в природата действат и как действат обективни диалектически закони не е философска проблема, а е проблема за учените. “Обаче и учените подобно на философите са хора, което означава, че не можем да им се доверим напълно. Защото те също могат да станат жертва на свои предубеждения. И могат да ни отговорят като механицисти, въпреки че тяхната наука може да си служи с методи, които да я адаптират към диалектиката на природата. Докато на нас ни е необходимо да получим отговор не толкова от самия учен като човек, колкото от учения, който се занимава с наука. Затова и нашето размишление ще приеме за отправна точка реалните теории на учения, създадени въз основа на опита, а не това, което ученият си мисли за своята собствена наука”(6). Цитираната мисъл е писана през 1961 год. Че двете проблеми, които се повдигат (посочват) от Сартр са с голама общствена и научна значимост говорят, между другото, следните два факта: първо, обявяването през 1966 год. на трибологията за самостоятелна наука и второ, началото на теоретичната дейност на видния белгийски учен-нобелист Иля Пригожин (1917-2003) Трибологията е една от няколкото контактни (комплексни) науки, формиращи третия структурен елемент от иерархично структурираната система на научното знание. “Характерното за всички науки от тази група е, че интегрират в парадигмите си общността на подходите и обектите на философските науки с конкретността на проблемите и решенията на частните науки. Специфичното за трибологията от тази група е, че тя е елемент от “третото тяло” на науката и е наука за “третото тяло” в природата, обществото и техниката”. “Третото тяло е онзи реален обект с физическо, социално или духовно измерение, който прави телата и системите открити, а светът в своето развитие и битие – единен”(7) От цитираните мисли се вижда, че ученият, в случая акад. Манолов, дава положителен отговор на повдигнатия от Сартр въпрос: да , в природата има диалектика, природата е диалектична сама по себе си ( без да притежава интелигибелност както диалектиката на историческия процес). Освен това, става ясно, че като контактна (комплексна) наука трибологията е интегрирала в себе си и като теория и като метод именно диалектиката, защото и “отношението”, и “противоречието” и “противоположността” са категории диалектически, а тяхното съдържание е винаги “третото” По принцип, трибологията, както и всяка друга частна или комплексна наука, не може да се интегрира с философията изобщо, защото последната е куха абстракция. Плодотворна интеграция е възможна само с една определена философия (учение, направление, школа). Това изискване “имунизира” против еклектика, но е и предразположение към догматизъм. Както интеграцията с философията, така и самата интердисциплинна природа на трибологията създават реална опастност от абсолютизиране на редукционизма като метод на изследване. Вторият факт – творчеството на Иля Пригожин – който посочихме по-горе, е известен на научната общност като “теория на хаоса”. Предговорът, озаглавен “Новата рационалност”, към последната си книга Пригожин започва така: “Според Карл Попър здравият разум е склонен да твърди, “че всяко събитие е причинено от друго, предхождащо го събитие, така че всяко събитие може да се предскаже или обясни…От друга страна здравият разум признава на зрелия индивид правото да избира свободно начина на действие…” В западната наука това противоречие заема централно място и се изразява във въпроса, който Уилям Джеймс нарече “дилемата на детерминизма”.(8) Самият Пригожин сочи, че смисълът на предлагания труд е опит за решение на тази дилема, но не чрез отрицание на едната от страните й, а чрез разкриване на действителното единство на противоположните определения. Нашето скромно мнение е, че авторът, заедно с научния колектив около него, са успели да решат тази проблема, а най-семплото изложение на това решение би изглеждало така: на стика между 16 и 17 векове атеистът Галилео Галилей (1564-1642) създава нова концепция за света, в която времето, като форма на материята отново намира своето място в картината на света. С тази “теза” Галилей поставя основния камък на т. нар. “западна наука” или по-точно казано - на науката на новото време. Но тя същевременно е и “антитеза” на средновековната концепция в основата на която лежи безвремието на вечността наречено Бог или абсолют. По-нататък постепенноста на еволюцеята на научното познание се прекъсва от концепцията на теолога Исак Нютон (1643-1727), която като “антитеза” изгонва отново времето от картината на света и го заменя пак с всмогъщия и вечен Бог, в ръцете на когото Нютон поставя откритите от него обективни природни закони, в които “стрелата на времето” е обходима). Така бива въстановен средновековният абсолютен детерминизъм. Реакция на това явление е появата на индетерминистични философски теории и направлиния, които не са действително отрицание, а са само “другото” на детерминизма, защото имат едно и също основание с последния. Като всяка антитеза този детерминизъм е силно противоречив в своята едностранчивост. Как се проявява тя? В марксистката литератера, а и не само там, често се използва терминът “механицизъм” като едно от противоположните на диалектиката определения на материализма в науката на новото време . Това качество той действително придобива от редукцията на законите (принципите) на класическата Нютонова механика в други сфери на битието, различни от физическата реалност. Теорията на Пригожин изпълнява функциите на “синтеза”, но вече в еволюцията на глобалната наука и като такава е прекъсване, скок в нейното развитие, доколкото именно като синтеза, с въвеждането отново на еднопосочното време в картината на битието, осъзнава себе си като развиващо се знание за развиващата се действителност. Пригожин предпоставя като условие за всяко развитие неустойчивостта, защото без нея развитието изобщо е и немислимо и невъзможно Но устойчивост и неустойчивост могат да бъдат части на дихотомическо съждение, с което, според формалната логика, се изразява резултатът от разделянто на даден клас предмети на две части, едната от които притежава определен признак, а другата не го притежава. Цялата мъдрост на привържениците и теоретиците на т. нар. “устойчиво развитие” се свежда до разделянето на класа “развитие” на два подкласа – устойчиво и неустойчиво развитие. Разсъдъкът спира до тук. Останалото е проповед. Защото като характеристика на развитието “устойчивост и неустойчивост” са двойка диалектически категории, дихотомия, в която двете страни взаимно се предполагат. С други думи, развитието изобщо не може да бъде само устойчиво или само неустойчиво. То винаги е единство на двете противоположни определения, единство, което е в корелация с единството на другите две противоположни определения – прекъснатост и непрекъснатост. Непрекъснатостта (континюитетът) предполага устойчивост; пркъснатоста – неустойчивост. Конкретно всеобщото в теориите на Маркс и Пригожин е отрицанието на абсолютния детерминизъм, без с това те да се превръщат в индетерминистични. Различията между двамата ще посочим по-долу. Ще завършим Въведението с констатацията, че и най диалектическата и диалектична концепция не е застрахована против злоупотреба с редукционизма като метод на изследване. Затова пристъпваме към изложение на същинската си тема… СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ с разглеждане спецификата на диалектиката на историческото битие. Тук Сартр е в стихията си, а за нас “случаят Сартр” е отлична илюстрация на идеята за разширяващата се роля на интелигенцията в социалната революция, а любопитството на читателя може да бъде подсилено с определението, което му дават в БЭКМ – идеолог на ляворадикалния екстремизъм Роден в дребнобуржоазно семейство в началото на 20 в., надарен от природата с гениален ум, съзрял интелектуално в епоха на войни и революции, той става един от създателите на френския атеистичен екзистенциализъм . Усилията му тук не са проявление, на често срещания херостратовски синдром, а са стремеж да се отговори на въпроси, отговорът на които в съществуващите философски направления не го удовлетворява. Благодарение на него екзистенциализмът се утвърждава като едно от най- авторитетните направления в буржоазната философия. След Втората световна война Сартр се запознава с марксизма и става марксист, и остава горещ привърженик на Марксовата философия до края на живота си. “Случаят Сартр” ни разкрива едно ( но не и единственото) от условията за проникване в езотеричната природа на Марксовото учение – мощта на мисленето като природна даденост. По принцип, идеологическите предразсъдъци на подобни личности, като система от духовни ценности, формирани от битието им на дребни буржоа-интелектуалци, е трудно пробиваема преграда за мисълта, която търси истината. Догматиците, които възприемаха себе си като ортодоксални марксисти (населявали главно социалистическите страни, но срещащи се и на Запад), не бяха способни да разберат делото (и развитието) на Сартр, смятаха, че то е несполучлив опит за “кръстоска” на марксизма и екзистенциализма. Така те превръщаха своята недоразвита способност за развитие в еталон за оценка на подобни явления. За марксиста Сартр, “снел” в новите си, вече марксистки по характер, теоретични възгледи някои достижения на екзистенциализма, диалектиката на историческия процес има интилигибелна природа, разбирана като “…някаква прозрачност вътре в нея, която идва от това, че диалектиката свързва неразривно мисълта за битието с битието на мисълта. Именно това е откритието на Хегел. Разбира се, при него също съществува диалектика на природата, но тя се появява по-късно като момент от логиката.(9) В диалектиката “изправена на крака” от Маркс, т. е. в материалистическата диалектика, това разбиране за интелигибелността й се запазва, но без Хегеловата предпоставка за “тъждество на битие и познание (съзнание).” Използвайки диалектиката като метод на мислене и изследване, Маркс разкрива загадката на историята, определяйки нея и човешките индивиди като тоталности (цялости). Но най-съществената част от откритието му е определянето на истинския тотализиращ (оцелостяващ) фактор в лицето на производствените отношения, юридически израз на които е формата на собственост върху средствата за производство. Както вече стана ясно, за идеалистическата философия, тотолизиращ фактор е съзнанието (духът, идеалното). Тук следва да се отбележи един не много известен факт: тези разбирания определят Маркс като предтеча на съвременните системни идеи, които, както е известно, водят началото си от научните открития на австрийския учен-биолог фон Берталанфи (1901-72) публикувани през 40-те год. на 20 в.(10 ) и доразвити от И Пригожин с теорията за т.нар. отворени системи , обменящи с околната среда вещество и енергия.(10) Така историята може да бъде представена като отворена система. Отворена във времето означава, че тя е както синхронна, така и диахронна, а отвореността й в пространството означава, че от история на отделни малки, изолирани една от друга човешки общности еволюира в история на човечеството като цялост, практическата дейност на което вече се простира и извън пределите на планетата, а с практическото използване на ядренаата енергия човечеството навлиза и в друго равнище от структурната организация на материята. Минало, настояще (съвременност) и бъдеще са трите реално съществуващи момента на общественото битие (историята) разбирано като отворена система. “Даденост ли е бъдещето или то непрекъснато се изгражда?” – пита Пригожин.(11) Аналогични въпроси може да се формулират и за останалите два момента на историята. Преди да ги формулираме и потърсим отговора им, ще се спрем накратко на три неща: първо, обикновеното съзнание, болшинството от научните теории и идеологиите извън автентичия марксизъм и теоретичните възгледи на Пригожин са фаталистични, т. е. за тях бъдещето е даденост. Това важи и за догматизирания марксизъм. Второ, Терминът “непрекъснато” в цитираното изречение е или “грешка на езика” на самия Пригожин, или е редакторска, или преводаческа грешка, защото разбирането за развитието като единство на прекъснатост и непрекъснатост е абсолютно явно изложено в теорията му. Трето, ще посочим абстракцията, от която мисленето ни ще възхожда, за да осъзнае битието на обществото като система. През хилядолетното си развитие философията е създала понятията “съдържание и форма”, които като двойка диалектически категории изразяват всеобща определеност на нещата, а от друга стран са част, елемент от системата на диалектическата логика. Формата (която е винаги съдържателна) и като сенсибилност и като интелигибелност изразява прекъснатостта на нещата във времето, пространството и структурата на материята. Винаги оформеното като вещество или енергия,или информация, или идея, или и всичките заедно съдържание на нещата изразява непрекъснатостта, континюитета. Съдържанието на общественото битие (историята) е производството и възпроизводството на материалния живот. Хората, за разлика от животните, сами произвеждат своя материален живот, произвеждайки непрекъснато средствата за неговото поддържане. По отношение на социума като тоталност (система) това производство е непрекъснатостта (континуума),и защото прекъсването му, макар и за седмица, би превърнало битието в небитие. Формата на общественото битие са онези “…определени, необходими, независими от тяхната воля отношения,… в които хората влизат в общественото производство на своя живот…”(12) Без така оформеното съдържание всяка човешка общност би се преврърнала от социум в популация. Настоящето (съвременността) е прекъснатата постепенност на общественото развитие. Благодарение на устойчивостта (присъща на всяко развитие) то не е безкрайно малка времева величина, а заема определен отрязък от време, различен както за отделните индивиди, така и за различните човешки общности. За обществото като цялост съвремието съвпада с един от трите етапа, през които преминава собственото развитие на дадена социална форма: съзряване, зрялост и упадък. Живеейки в настоящето, хората си създават много илюзии за своето време. Според една от тях, те възприемат миналото само като подготовка за настоящото (истинско) битие. Тези от тях, които са способни да възприемат някаква детерминираност (съществуването на обективни закономерности ) на общественото битие, ги разбират като вечни и неизменни, а религиозните индивиди ги приемат като Божия промисъл. Доволните от своето обществено битие, т е. от формата на обществото в което живеят, са бивали винаги твърде малко. И те са били носителите на консервативните идеи за общественото устройство. Миналото реално присъства в настоящето. Според Маркс, “Историята не е нищо друго освен последователна смяна на отделни поколения, всяко от които използва материалите, капиталите, производителните сили, завещани му от всички предшествуващи поколения; по силата на това дадено поколение, от една страна, продължава наследената дейност при напълно изменени условия, а от друга – видоизменя старите условия посредством напълно изменена дейност, което в областта на спекулацияята добива толкова изопачен вид, че по-късната история става цел на предидущата…” (телеология)(13). Цитираното определение на историята изисква “херменевтичен” анализ, за да бъде разбран най-дълбокият му смисъл. Че това определение е материалистическо се вижда от пръв поглед, доколкото то е противоположно на идеалистическото определение, според което в историческия процес определяща роля има духовното начало.(14) Трудно обаче се разбира различието и противоположността с детерминизма и индетерминизма – двата подхода както на различните идеалистически философски напровления, така и на домрксовия материализъм. Концепцията на Маркс е различна и от “новата рационалност “ на Пригожин. Според него “С включването на неустойчивостта природните закони приемат нов смисъл. Те вече отразяват възможности”…”Физичните закони отговарят на нова форма на познание, изразявана чрез неприводимите вероятностни представления. Те са свързани с неустойчивостта както на микроскопско, така и на макроскопско ниво. Те описват събитията като възможни, без да ги редуцират до следствия на детерминистични закони, които могат да бъдат намерени или предвидени.”(15) Концепцията на Пригожин е “конкретна всеобщност” за разлика от “абстрактната всеобщност”. (По-долу ще разбрем какво е различието между двата вида всеобщо). Тя съдържа шест ключови понатия: неустойчивост, възможност, случайност, необходимост, вероятност, еднопосочност (стрела) на времето, които са необходими и достатъчни за определението й като конкретно-всеобщо знание за света (физическата реалност), разбиран вече като цялост (отворена система) Прилагането на концпцията на Пригожин за обяснение на обществото и неговото развитие би се превърнало в нейно отрицание, защото обществото като “новото”, като прекъснатата непрекъснатост в развитието на света не би било ново, ако не функционира като система въз основа на нови, различни от всеобщите, особени - общи за самото общество - обективни закони. Самият Пригожин прави опити, да обясни някои социални явления (напр. свободата). Според нас, те са красиви, но несполучливи. И причина за това е неразбиране диалектиката на категориите “единично, особено, всеобщо”, която е създавала не малко затруднения на философите през хилядолетията. Преобърнатата от Маркс Хегелова диалектика вече съдържа истинския диалектически смисъл на посочената по-горе тройка категории. Понятието “единично”, само по себе си, не е диалектическа категория, защото като резултат на разсъдъчното мислене не изразява действителните връзки и отношения на емпирично усвояваните единичени предмети, явления, процеси както вътре в тях, когато се схващат като цялости, така и навън, когато се приемат като части от някаква цялост. Абстрактно-всеобщото понятие изразява “сходното, абстрахираното от единичните и особените явления свойство, признак, въз основа на който предметите и явленията се обединяват в класове, видове или родове.(БЭКМ) Доколкото то е резултат на разсъдъчното мислене също не е диалектическа категория и може да бъде по-глупаво или по-умно в зависимост от интелектуалните възможности на мислещия индивид Така например отъждествяването на фашизма и комунизма в клас “тоталитаризъм” е по същество глупост и не би било по-малка от отъждествяването, например, на таралежите и четките за дъски в общ клас на основата на общ признак – наличието на бодли. Конкретно-всеобщото е изцяло диалектическа категория, защото е резултат на мисленето, когато то се е реализирало въз основа на диалектическия метод на мислене, същността на който е “възхождане” от абстракциите (научните понятия) към конкретното, което от непосредствено дадена, чувствено възприемана цялост, се превръща в “богата талност на множество определения и отношения”, т. е. в система.. Когато към понятията “Единично” и “всеобщо” се прибави и понятието “особено”, тройката понятия се превръща в единна диалектическа категория, защото особеното е единството на единичното и всеобщото, е всеобщото реализирано в единичното. Бъдещето е третият реално съществуващ момент в действителността на историческото битие на човечеството. Тук то съществува в три форми: материална, идеална и третата - контактът между тях според трибологията, единството – според диалектиката. Всичко, което хората с дейността си създават като актуална реалност (действителност), е, едновременно с това, възможност за нова действителност, т. е. бедещето реално съществува в настоящето под формата на възможност, чиято реалност, по принцип, като всеобщ закон, има вероятностна природа. Втората, идеалната форма на реално съществуване на бъдещето в настоящето също се представя в три различни форми: познание (общеествени науки), ценности (идеологии) и единството между тях като трета форма. Когато първите две са различни в актуалната си реалност, третата, единството им е само абстракция, не – действителност. И обратно, когато единството им се превърне в актуална реалност (действителност), двете му съставки поотделно ще са само абстракции. Тази диалектика на развитието Хегел се е помъчил да изрази с известната си теза “всичко разумно е действително и всичко действително е разумно”. Третата форма на бъдещето е все още в бъдещето, т. е. материалното и идеалното все още не могат да бъдат в единство доколкото и двете не са преодолели собствената си исторически формирана раздвоеност. Тезата, съдържаща се в последното изречение, е трудна за разбиране, затова ще разширим обяснението й. Раздвояването на материалната форма на бъдещето се определя от антагонистичния характер на господстащите в настоящето производствени отношения, които разделят индивидите на две класи – експлоататори и експлоатирани. Раздвоеното съдържание на материалнатаформа определя раздвоеността както на обществознанието така и на идеологията: в обществознанието съществуват две взаимно изключващи се парадигми, а в ценностната сфера – две идеологии.. Общото между Маркс и Пригожин, както вече казахме, е отрицанието на абсолютния детерминизъм. Теориата на Пригожин, “новата рационалност” е система, която разкрива нов тип всобщи закономерности, връзки и отношения на мирозданието, които сами по себе си са ново разбиране на детерминизъма, среден път между необходимост и случайност, който съдържа в себе си възможност за поява на новото, т. е. за развитие, защото в самия процес на развитие нещата, преди да се появят като действителност, са съществували като поливариантна възможност. По-трудно се разбира различието между двамата. За учените-природоизпитатели, дори кагато са гениални или талантливи, съществува съблазън, подхранвана и от християнската традиция, да приложат всеобщите (вечни и универселни, според тях) закони към една особена, ограничена във ремето сфера на битието, каквато е човешкото общество, но тогава то би се превърнало във вечно инеизмнно, т. е. неразвиващо се. Идеята за обществото като особена реалност и идеята за развитието са неделими. Но при Хегел това единство е спекулативно, защото е следствие на идеалистическата догма за тъждество набитие и съзнание.Рзултатът от такъв подход е същия както, ако природоизпитателят приложивсеобщите закони към общественото битие. Подходът на Маркс е друг. Вместо да предпоставядогмата за духовната същност на човека (homo sapiens или друга подобна),той започва с“…действителни индивиди, тяхната дейност и материалните условия на техния живот, както ония, които те заварват вече готови, така и тези, които са създадени от собствената им дейност. Следователно тези предпоставки могат да се констатират по чисто емпиричен път”.(16) От товаемпирично знание за индивидите до теорията, според която същността както на индивидите така и на обществото е системата на всички обществени отношения, мисленето на Маркс е изминало един път на “възхождане от абстрактното към конкретното”, който той нарича “диалектически метод на мислене и изследване” Разгледани по обстойно, “действителните индивиди” ще ни се представят като “предметни същества”, които притежават и съзнание. С придобиването на последното тези предметни същества започват да се питат “Какво е то?, Какво (кои) са те? Или това е т. нар. “Основен въпрос на всяка филисовия” (Енгелс). Формулиран като дилема (битието или съзнанието е първично и опредлящо) той няма отговор, защото двата възможни отговора , ако не глупави, са чиста форма на парадокси, реминисценция на класовите отношения на господство и подчинение. “Третото”, забранено от формалната логика и необходимо като възможен отговор, според диалектиката, се разкрива в дейност та и материалните условия на живот на тези предметни същества. Но то не може да бъде конструкт на спекулативното мислене. Истината за него може да бъде резултат на мислене тръгнало от емпиричните знания, преминало през абстракциите на научното знание и достигнало до разбирането на общественото битие като конкретна развиваща се система. В такова знание не е възможно да рецидивира глупостта, според която мисленето, идеята, духът опредля битието, защото мисленето е част от битието и като такова се определя от него, а битието на обществото е “реалния процес на живота на хората”, който те, единствени между всиччки живи същества произвеждат сами, произвеждайки средства за живот.Ако за света като цялост детерминираността не е абсолютна благодарение на неустойчивоста. то за човека и обществото тя е в обратна пропорция със свободата в най-широкия смисъл на думата. Отношението между детерминираност (необходимост, определеност, даденост) и свобода може да бъде разглеждано като не – диалктичско и тогава то приема формата на дилема, с помощтта на която не може да бъде разбрана нито една конкретна социална проблема, затова почти в цялата немарксистка философия свободата се съотнася с волята. В материалистическата диалектическа Логика двете понятия изразяват историческата определеност на два типа отношения в дейността на действителните индивиди. Първият тип са отношенията с природата вън от тях, от която те се саморазличават идеално доколкото преди това и успордно с това се различават дейно, като я преобразуват, отчуждавайки в нея своята природа. От страна на природата това преобразуване (очовечаване) е определено от неустойчивостта, благодарение на която в собственото развитие на природата поливариантната възможност е необходим момент. От страната на индивида, действителната му свобода е свободата на действие, на действителното присвояване на природата. Дори и необразованият разбира простата истина, че тук пропорцията между свобода и необходимост е в пряка зависимост от историческото развитие на оръдията на труда и по-общо – от средствата за производство. На това място интелигентът- привърженик на т. нар. “общество на знанието” ще апострофира с твърдението, че знанито е това което развива оръдията на труда и затова то е кауза финалис на общественото развитие. И ще бъде прав, ако предпоставката, от която изхожда е действителна (истинска); ако знанието, идеалното, Духът е нещо извънприродно и надпиродно, ако произходът му е от “космическия разум”, “торсионните полета”, или накрая – има божествен произход. Но, ако приемеме , че знанието е от “този свят”, че неговото битие е част от “Битието” и следователно се определя от, него, бидейки в него, ще трябва да потърсим определение за отношението между двете. След Хегел, Маркс и Съртр можем спокойно да кажем, че това е интелигибелността на диалектиката, която тя за пръв път получава в общественото развитие и която може да бъде разбрана от индивиди притежаващи диалектическо мислене. Вториат тип отношения в дейността на индивидите, чиято диалктика изразяват категориите “свобода и необходимост” са отношенията между самите индивиди, в които те влизат в процеса на присвояване на природата и които са същността на социума, на неговото историческо битие. Тези отношения, кой знае защо, трудно се разбират като същност на обществото. Хората са склонни да мислят, че социум са множеството живи човешки индивиди, както популациите са множества животни от определен вид (между които също съществуват отношения) Този възглед свежда различието между обществото и популацията до мисленето и съзнанието като съществен пизнак присъщ само на човешките същества, а марксистите –догматици надариха и обществото с “обществено съзнание”. Върху това разбиране поникват йлюзиите, че хората могат всякога да си направят, ако не съвършено, то поне по-добро общество, ако го пожелаят и ако избият от главите си порочните мисли. Марксовата материалистическа философия на историята дапочва с отрицание на тези илюзии, след като са разкрити причините за тяхното възникване. Това съдържа написаният от Маркс Предговор към “Немска идеология” – второто съвместно произведение на Маркс и Енгелс, съдържащо цялостно изложение на новата философия. След като изследва историческото развитие на двата типа отношения, които посочихме по-горе той стига до извода, че между тях трябва да има някаква връзка и тя не може да бъде друга, освен съответствие. Така бива открит основния закон за развитието на човешкото общество. Но както вече отбелязахме по-горе отношението межде двата феномена по често е несъответствие защото те имат различна форма на битие и логика на развитие. Когато бъде установена нова обществена форма, тя обикновено в началото на своето съществувание е незряла и с това си качество не съатветствува на достигнатото равнище на общественото производство на живота. След тава формата съзрява , всички обществени отношения като система функционират нормално. Болшинството от индивидите приемат илюзията, че най-после е реализирана целта на историята, създадено е възможно ной-доброто общество. Но етапът на съответствие е сранително кратък. Непрекъснатото развитие на производството прави съответствието с консервативната по определение обществена форма все по-невъзможно. Противоречието между тях предизвиква все по-дълбоки колизии, превръщайки съществувашата форма в невъзможна форма. Тогава става необходима замяната на остарялата и отживяла времето си обществена форма с нова по-висша форма в непрекъснато-прекъснатата еволюция на обществото. Това е и най-общото определение на социалната революция като преход между две последователни обществени форми. Задълбочаване в конкретиката на проблемата ще направим успоредно с опита да очертаем възможните и необходимите особености на бъдещата социална революция. Но това ще стане след кратък очерк за същността на съсловието наричано в някои, предимно славянски страни ИНТЕЛИГЕНЦИЯ Ще цитираме изцяло съответната статия от БЭКМ, сед което ще изложим и някои , според нас –оригинални, наши виждания. “Интелигенцията е обществена прослойка от хора професионално занимаващи се с умствен, преимуществено със сложен, творчески труд, с развитие и разпространение на култерата. На понятието интелигенция придават нерядко и морален смисъл, смятайки я за въплощение на висока нравственост и демократизъм. Терминът интелигенция е въведен от писателя П. Д. Боборикин (1836-1921) и от руския преминава в другите езици. На Запад по е разпространен терминът “интелектуалци”, употребяван и като синоним на интелигенцията. Интелигенцията е нееднородна по своя състав. Предпоставка за появата на интелигенцията е общественото разделение на труда на умствен и физически. Зародила се в античните и средновековните общества, получава значително развитие в индустриалното и постиндустриалното общество”. Същността на общтността отиндивиди, наречена интелигенция, не може да бъде разбрана вън от определена теория за структурата на съвременното (буржоазно) общество разбирано като отворена система. Тук ктегорично трябва да се каже: съществуват две такива теории – буржоазна и марксистка Буржоазните възгледи за структурата на обществото трудно могат де се нарекът единна теория, защото са еклектична смес от множество теории и теорийки, доминираща роля сред които играе теорията за социалната стратификация, създател на която е Питирим Сорокин (1889-1968) Като не могат да отрекат социалната нееднородност на обществото и задълбочаващото се социално неравенство както между индивидите в една нация, така и между богатите и бедните нации, и като не могат да посочат истинските причини за тези явления, учените апологети на буржоазното общество създават различни модели на структура на обществото, а за критерий използват многообразни признаци: пол, възраст, образование, етническа и религиозна принадлжност и др п. Най- същественият признак – размера на доходите – е критерий за разделяне на обществото на три класи: висша, средна и низша. Каква ли научност може да има в констатацията на очевадния факт, че разликата между доходите на най-богатите и най-бедните е огромна и поради това обществото може да бъде разделено на класи. Науката би започнала с обясняването на факта, с разкриването на причинините и тенденциите на развитието му. Но за това буржуазната наука мълчи. Задоволява се с идеологическия предразсъдък, че “бедността е най-справедливото наказание за некадърността и мързела”(Р. Рейгън). Марксистката теория за структурата и функционирането на обществото е последователно логична система. Тя се основава върху факти, научното осмисляне на които трудно може да бъде оспорено: човекът е живо обществено същество, т. е. не е животно, ако произвежда и докато произвежда. Но появата на общественото производство съвпъда с общественото разделение на труда. По-точния термин е не “съвпада “, а “тъждествено”, защото двата термина са две различни определения на едно и също нещо. Ако в написаното малко по-горе изречение заменим понятието “човек” с понятието “индивид”, съждението ще е изцяло неистинно, защото “човек” е по-обща абстракция, която като понятие включва в съдържанието си и индивиди, които, по силата на разделението на труда, не участват непосредствено или изобщо не участват в производството. С това те естествено не престават да бъдат човеци, т. е. обществени същества, но обикновено престават да разбират -истинската човешка същност, подменяйки я със своята особена определеност. Следователно,това, което превръща индивидите в особена общност – различна, например, от “животинския вид” - в особено функционераща отворена система са отношенията между индивидите в процеса на производството. Този е един от най-трудно разбираните моменти от Марксовата философия. Ще се помъчим да го направим по-разбираем чрез сравнение. Между отделните животни в популацията съществуват отношения, които не са осъзнати , а са инстиктивни, т. е. тяхната природа не е идеална, а е информационна. Но това не е най-съществената отлика. В популацията отношенията на отделните животни към условията на жизнедейност са непосредствено и отношения между тях. В човешките общности не е така. Тук има нещо ново, уникално, особено и това са средствата за производство, най-съществената част от които са оръдията на труда. Така отношенията на индивидите към природата, усвояването преработката и присвояването й както и отношението им един с друг в този, по определение обществен процес, е опосредствувано от средствата за производство. Опосредствуващата функция на средствата за производство е исторически феномен и се определя от собственото им непрекъснато и необратимо развитие. В досегашната история на човечеството тази опосредствуваща функция е съществевала в огромно множество от форми, от които по пътя на обобщаването можем да откроим три типични форми. 1. Когато работоспособните индивиди разполагат със средства за производство, които са тяхна индивидуална трудова собственост. Тогава продуктът на тяхната индивидуална производствена дейност им принадлежи изцяло. Тази форма е съществувала през цялата досегашна история, но никога не е била доминираща. 2) Когато трудоспособни индивиди са лишени – независимо как и защо – от средства са производство. Тогава те, за да не умрът от глад, са принудени да работят с чужди средства за производство. Но в този случай произведеният от тях продукт не им принадлежи изцяло. Той вече съдържа две части – необходим и принаден, като пропорцията между тях е променлива и зависи от много фактори. 3) Когато определени индивиди разполагат със средства за производство надвишаващи тяхната индивидуална производствена потребност, независимо от това кога и как са ги придобили като частна собственост, последната им дава право да присвояват принадения продукт на действителните производители. Това присвояване в марксистката литератира се нарича експлоатация на човек от човека, а съответните индивиди – принадлежащи към експлуатирана или експлуататорска класа. Породеното от общественото раздеелениена труда съсловие, наричано интелигенция, не е социално еднородно и не е класа, а представителите му принадлежат към различни обществени класи. Според дейността си се дели на три отряда: научно-техническа, художествена и управленска интелигенция. За нас проблемата “интелигенция” е интересна от два взаимно свързани аспекта. Първо, каква е същността на феномена “интелект”(“оръдието на труда” на интелигента), и второ – как исторически се е разви

Нагоре

Тагове: марксизъм,

Гласувай:

Подобни постинги

Основен икономически закон на социализма
Бузлуджанският конгрес
Принципите на комунизма – Фридрих Енгелс

Следващ постинг

Предишен постинг

АНТИКОМУНИЗМЪТ И ГРАЖДАНСКАТА ДОКТРИНА

ПРОБЛЕМНАТА СИТУАЦИЯ НА СВЕТА КАТО ЦЯЛО

Коментари

1. анонимен - download high quality movies usersnew
09.09.2011 18:12

In Cairo on her own as she waits for her husband, Juliette finds herself caught in a whirlwind romance with his friend Tareq, a retired cop. As Tareq escorts Juliette around the city, they find themselves in the middle of a brief affair that catches them both unawares. <a href=http://watchonlinemovies.hostablog.net//>watch online movies</a>. Just as Dan and Kristi welcome a newborn baby into their home, a demonic presence begins terrorizing them, tearing apart their perfect world and turning it into an inescapable nightmare. Security cameras capture the torment, making every minute horrifyingly real. <a href=http://julymovies.posterous.com/>movies of 2011</a>, <a href=http://pophollywoodmovies.anyhow5.com/>high quality movies</a>.
<img>http://www.qubmovies.com/images/cache/cover_image_2561.jpg</img>
When a small town is invaded by aliens from outer space who are capturing and killing the townspeople, no one takes them seriously. Why? The aliens all look like circus clowns, use weapons that look clown like, and all have painted on smiles. Only a few of the young people in the town realize the danger and of course no one believes them. Armed with an ice cream truck they try and rescue their friends.