Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.06.2011 12:28 - ИСТИНАТА
Автор: jelezov Категория: Политика   
Прочетен: 4987 Коментари: 2 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                 Желю Железов

 

                                                        
„Фактът е просто твърдение, в което всеки вярва.

                                                       
Той е невинен до доказване на противното.

                                                       
Хипотезата е ново предположение, в което никой не иска да повярва.

                                                      
  
Тя е виновна, докато не се докаже, че е ефективна.”

   
Едуард Телър (Бащата на водородната бомба)

 

            „Днес в България се живее добре”. Цитирам по памет скорошно изявление на г. Премиера Бойко Борисов. Това е изказване за факт, в който обаче никой не вярва. Не вярват дори и тези 8-10 процента от българите, които живеят сравнително добре. Не вярват, защото всички знаят за един друг факт: заплащането на труда на средностатистичекия българин е няколко пъти по ниско от средностатистическия гражданин на т. нар. „златен милиард”, т. е. жизненият стандарт у нас е с пъти по-нисък по основните му покозатели от Западния свят. Два взаимноизключващи се факта. А това вече формира научен проблем, за решаването на който се създават хипотези. Официалната хипотеза на управляващите е , че единствената причина за по-ниският стандарт на живот в България e по-ниската производителност на труда. Създателите и привържениците на тази хипотеза обикновено забравят да прибавят определението „обществана” към понятието  „производителност на труда.” А това е много съществен момент. По-ниската обществена производителност на труда е действителна, но не и последна причина за по-ниския жизнен станадарт, защото самата тя е следствие от други много по-дълбоки и трудно установими и обясними причини. Например как да си обясним факти от следното естество: една шивачка, един стругар, една продавачка, една служителка и т. н. при същата индивидуална продължителност, интензивност и производителност на труда, получават с пъти по ниско възнаграждение от западните си колеги. Към този и към много още факти, рисуващи цялостна картина на проблема, хората могат да имат два вида отношения (подходи): 1) обяснение, което, в случая, може да бъде само научно, защото социумът е най-сложният и най-труден за познание и разбиране предмет на познанието и 2) ценностно отношение – одобрение или порицание. Когато се разбира различието между двата подхода, но не се взема под внимание, резултатът от менталния опит се определя като лъженаука. Резутатът от неволното неразличаване и смесмане на двата подхода е заблуда, която винаги се възприема и представя като непререкаема истина, какъвто е може би случаят у нас с обяснението на бедноста и мизерията.

За научното обяснение на ниския жизнен стандарт, т. е. на бедността и мизерията в съвременния свят съществуват теории, фундаментално значение в които има  понятието „империализъм”. За пръв път терминът империализъм е употребен като научно понятие от английския учен, публицист и синидикалист Джон Аткинсън Гобсън (1852-1940) в произведението „ИМПЕРИАЛИЗЪМ. ИЗСЛЕДВАНЕ” издадено през 1902 г. Според него, под маската на цивилизоторска мисия, развитите капиталистически страни, навлезли в империалистическия етап от развитието си, ограбват народите от колониалните и зависимите страни. „Този паразитизъм, - пише Гобсън, - ще породи група промишлено развити народи, висшите класи на които, събирайки богата дан от Азия и Африка, ще държат под своята власт огромни маси покорени от тях наемници, вече незаети в земеделието и промишлеността, а изпълняващи лични услуги и второстепенна работа в производствените предприятия, подчинени на контрола на новата финансова аристокрация.” „Но, - продължава авторът, - природата не можеш да излъжеш; нейните закони действат навсякъде. Те обричат паразита на атрофия, на измиране и на пълно изчезване, - тези закони няма да избегнат нито народите, нито отделните организми.” (Цит. по Википедия. ИМПЕРИАРИЗМ. Лит. Юрий Семенов. Концепции империализма).

Изложението на теориите за империализма тук ще бъде, до голяма степен, според посочения по-горе источник, което предполага запознаване на читателите с неговия автор. Във Википедия между другото четем: „Юрий Иванович Семьонов (род. На 5 септември 1929 г. в Свердловск (сега Екатеринбург)) е съветски и руски историк, философ, етнограф, специалист по философия на историята, теорията на познанието, създател на оригинална глобално-формационна (щафетно-стадиална) концепция на световната история. Принос в науката: Ю. И. Семьонов създава своя концепция за социогенеза и предлага оригинално решение на проблемите за произхода на производството, социално-икономическите и другите обществени отношения, неоантропа (homo sapiens), екзогамията, рода, половите и другите табу, тотемизма, морала, обичайното право, религията...”

Бързото развитие и разширяване на империалистическата политика на развитите капиталистически държави довело до Първата световна война, която не бе нищо друго освен продължение на империалистическата политика с военни средства, предизвиква засилен интерес у иследователите - икономисти и социолози - от всички идейни и политически направления. Сред многото десетки автори се открояват имената на четирима видни социал- демократи – Карл Кауцки (1854-1938), Рудолф Хилфердинг (1877-1941), Роза Люксембург (1870-1919 ) и Владимир И. Ленин (1870-1924). Между разбиранията на четиримата, макар и убедени марксисти, съществуват сериозни различия. Вникването в тяхната същност дава на съвременния изследовател възможност да разкрие по-пълно съдържанието на тогавашната империалистическа политика, както и възможност за разбирането на съвременния империализъм.

Като обобщение на написаното за империализма, не само от посочените по-горе четирима автори, но и от много десетки по-стари и съвсем съвременни автори, може да се дефинира следното определение: Империализмът е висш и последен стадий от развитието на капиталистическия обшествен строй. Като такъв той следователно е синтез на определен тип икономика и политика, който се отличава от доимпериалистическия капитализъм по следните показатели.

1.      Поява на монополи като алтернатива на свободната конкуренция.

2.      Обединение на промишления и банковия капитал във Финансов капитал и стремеж за установяване на пълно господство на последния върху цялостния живот на обществото, сега вече и в глобален план.

3.      Износът на капитал се превръща все повече в основно средство за ограбване и господство  над зависимите страни и народи.

4.      Непрекъснат стремеж за разпределение и преразпределение на сферите на колониално и неоколониално господство между най-развитите капиталистически държави, което имаше и има за резултат две световни и десетки локални войни. (Последен пример – военната агресия срущу суверенна Либия)

5.      Възникване на олигархия както в богатите и господстващи, така и в зависимите държави и региони.

6.      Постепенна атрофия на функциите на националните държави и замяната им с свръхнационални държавни и монополистически обединения. Съвременният етап от развитието на империализма е наричан най-често ултра, супер, хипер или пост-империализъм.

7.      Епоха на национални (буржоазнодемократически), антиколониални, антикапиталистически и социалистически революции.

Съвременната буржоазна апологетика аргументира тезата си за отмирането на империализма, заедно с цялата му гнусотия, с появата на явления синтезирани най-вече в т. 6 на посочените по-горе показатели. Политиката на зависимост от Запада на  всички правителства на прехода у нас, в т. ч. и на левите, се обясняваше и оправдаваше с тези „теории”. Наред с тази плоска апологетика мнозина сериозни автори, с най-различни идейни и политически възгледи, продължиха изследванията си върху развитието на империализма след Първата световна война и ВОСР. На първо място сред тях Ю. Семьонов поставя аржентинския учен и държавник Раул Пребиш (1901-1986), който в периода 1950-63 г. е бил изпълнителен секретар на Икономическата комисия на ООН за Латинска Америка, а от 1964 до 1969 – генерален секретар на Конференцията на ООН за търговия и развитие (ЮНКТАД).  Той е автор на концепцията за център-периферия или за периферийния капитализъм.

            „Главното в концепцията на Р. Пребиш – пише Семьонов – се състои в това, че световната капиталистическа икономика представлява единно цяло, съвършенно отчетливо разграничено на „център”, който включва в себе си няколко високоразвити индустриални държави („центрове”), и „периферия”, която се състои главно от аграрни страни. Страните от периферията се намират в икономическа зависимост от центъра (центровете), което препятства тяхното развитие и обуславя изостаналостта им. Най-важната причина за изостаналостта на периферията е изсмукването от центровете на съществена част от доходите й”

            Тази теория може да се разглежда, според мен, като развитие на теорията на Роза Люксембург за натрупването на капитала. В съответствие с нея, може да се твърди, че на България е отредена, макар и не фатално неизбежна, съдба на типична периферия.

            В края на 60-те години теориите за перифарния капитализъм търпят развитие предизвикано до голяма степен от краха на буржоазните теории за линейно-стадиалния характер на общественото развитие. Бразилският икономист и социолог Теотониу душ Сантуш (р. 1936 г.),  развива възгледи, които получават наименованието депендетизъм (от испанското dependencia – зависимост). „Историческото време – пише той – не е унилинеарно и бъдащите общества не са способни да достигнат стадии, до които са стигнали обществата от предходното време”. Депендетизмът получава понататъшно развитие от друг бразилски учен – Руй Мауро Марини, който създава концепцията за „суперексплоатация” на трудещите се маси от периферията в резултат на зависимостта им от центъра.

            Все в руслото на теориите за зависимото развитие към края на 60-те години се появява концепцията за „зависимо-асоциираното общество”, автори на която са Фернандо Е. Кардозу (президент на Бразилия в периода 1994-2002 г) и чилийският учен Енцо Фалето. Основната идея в тази концепция е схващането че зависимостта и икономическия ръстеж  не са несъвместими.

            Към края на 60-те гадини известният мексикански учен Алонсо Агиляр Монтеверде създава теорията за субразвитие на капитализма. Тя е обобщение на капиталистическото развитие главно на латиноамериканските народи, но има и по-широка приложимост.

             

            След рухването на колониалната система на капитализма и относителната консолидация на т. нар. „Трети свят” неговото битие и развитие става обект за изследване, което ражда концепции в много отношения сходни с разгледаните по-горе. Но доколкото новата, различната от колониалната, зависимост е очевадна, а природата й вече е разкрита от латиноамериканските учени, дотолково тези концепции са насачени в по-голяма степен към проблема за начините на избавяне от тази зависимост и създаване на условия за бърз просперитет на нарадите от Третия свят. Множество значими, но малко известни у нас автори като Абдул Рахман, Соеджатмоко, П. Вигнараджа, И. С. Абдулла и мн. др. създават  три близки по дух концепции: 1. За алтернативно развитие. 2. За опора в собствените сили и 3. За нов световен икономически ред. Значим принос в развитието на нези възгледи има Самир Амин, който по късно става привърженик на теориите за световната система, един от авторите на които е  Уолърстейн.

            В това време и на Запад редица прогресивни учени създават теории много близки до тези, които разгледахме по-горе. Сред тях Ю. Семьонов споменава Г. Мюрдал, Пол Баран и В. Джордж. Според Г. Мюрдал целият несъветски свят представлява интегрирано класово общество по подобие но класовото деление и неравенство вътре във всяко от развитите общества. П. Баран пише: „Именно в слаборазвитите общества ярко се хвърля в очи тази черта на нашата епоха, че капиталистическата система, била някога мощен двигател на икономическото развитие, се превърна в не по-малко внушително препятствие по пъта на прогреса на човечеството.

            Наред с тях аз бих посочил американския учен и политически деец Линдън (Линдон) Ларуш (Lyndon Hermyle LaRouche)   род. 1922 г., който зъздава съвършено оригинална теория за историята и за сегашното състояние и преодоляването на империализма. „Преди всичко, - казва той – империализмът това е финансова система, в която доминира една сила, или съюз от няколко сили, действащи като единно цяло. И самата тази монетарна система, макар и да не е система от колонии, доминира в отношенията между страните, в търговията и т. н. и това е то империализмът”. Също така изключителен интерес заслужава теорията за сблъсъка на цивилизациите на знаменития американски геополитик Самюъл Хангтингтън (1927-2008). Според него най-същностната страна на западната цивилизация е жестокото ограбване на народите вън от нейния ареал. „Западът покорява света не чрез превъзходството на идеи, ценностна система и религия..., а поради превъзходството си в упражняване на организирано насилие.” Сред заслужаващите внимание западни разобличители на империализма бих посочил и Ноам Чомски. Разбира се, в една кратка статия не е възможно да се споменат дори само имената на още много десетки крупни учени и политически дейци. От българските учени ще спомена само имената на Георги Андреев, Георги Константинов и проф. Евгени Гиндев.

            Нормално е да се предположи, че буржоазните идиолози са създавали и продължават да създават „теории”, оспорващи истинността на теориите за империалистическата експанзия в страните извън „центъра” (центровете). Ю. Семьонов споменава за тварчеството само на няколко души: Бил Уорън, Питър Бъргър, Микаел Тодаро, Петр Щомпка. Аз бих продължил този списък с Айн Ранд – родена Алиса Зиновьевна Розенбаум (1905-1982) – американски философ, един от най-видните теоретици на егоистичния морал. Достоен нейн адепт у нас е Калин Манолов.

Идеологията на империалистическата експанзия в началото бе продължение на идеологията на колониализма – износ, разширяване на цивилизацията сред дивите и изостаналите в развитието си народи. Днес тази идеология се свежда да износ на демокрация в т. нар. „Трети свят” и на пазарна икономика и демокрация в бившите социалистически страни. Следователно, демокрацията и пазарната икономика са евфемизми, с които се прикрива истинската същност на империалистическата политика.

Преди да пристъпя към анализ на империалистическата експанзия в днешна България, ще се спра накратко на понятията „компрадор” и „компрадорска буржуазия”. „Компрадор (порт. comprador – купувач, произлиза от лат. comparare – купувам, придобивам) – местен търговец, предприемач, посредничащ между чуждестранния капитал и националния пазар на развиваща се страна.

Сега под компрадори и компрадорска буржуазия се разбират чиновниците-бюрократи и бизнесмените-олигарси, трупащи своя капитал от продажбата зад граница на отечествените природни ресурси и търговия с чуждестранни стоки, и държащи парите си в чужди банки. Компрадорската буржуазия е мотивирана преди всичко от собствените си интереси и не се интересува от последствията за икономиката на страната.” (Википедия)

Историята показва, че без компрадори и компрадорска буржуазия не би могла да се осъществи ефективна експлоатация на народите от колониалните, полуколониалните и зависимите срани. Има ли днес компрадори и компрадорска буржуазия в милата на Родина? Да, има, защото причините и начинът на реставрация на капитализма у нас, а и в другите бивши социалистически страни, предполагат делът на компрадорите в  бързо формиращата се буржоазна класа да е по-голям от този на представителите на националния капитал. Разбира се, нормално е пропорцията между двата вида буржоазия в различните страни да е различна. България е страната от бившия соц. лагер, където господството на компрадорската буржоазия е почти пълно. Това се определя от многовековното историческо развитие на народа и нацията ни, което е формирало „бит и душевност”, понасящи господство на компрадори. Дали един съвременен буржоа е компрадор може да се съди след анализ на природата на неговия бизнес. Дали един политик е компродор се съди от  политиката му: подпомагаща или възпрепятстваща инвазията на чуждия финансов капитал. Когато чуете, че политик или партия се хвалят с обема на чуждестранните инвестиции от „стратегически инвеститори”, без да споменават за структерата на тези инвестиции, знайте, че става дума за парексаланс компрадори.

 За научен отговор на въпроса, провокирал тази статия, ще изходя от термина „печалба”. С него се обозначават две понятия за един и същ феномен: като понятие на счетоводната теория и практика то означава крайният резултат от дейността на предприятието и представлява разликата между приходите от дейността, финансовите и извънредните приходи от една страна и от друга – разходите за дейността, финансовите разходи, извънредните разходи и корпоративните данъци. (Уикипедия)

Като политикоикономическо понятие то има двуяко съдържание. Според буржуазната политическа икономия, която вече се нарича икономикс или макроикономика, „Печалбата е възнаграждение, което предприемача получава за проекта, който осъществява, т. е. за своя труд.” (Г. Андреев. Краят на западната цивилизация. Интернет)  В така определената природа и произход на печалбата вярват всички възможни школи и инаправления на буржоазната политикономия, защото тя маскира най-голямото зло на капитализма – експлоатацията на  труда на наемните работници.

Според Марксовата политическа икономия на капитализма  „печалбата е превърната форма на принадената стйност”

В различието между предикатите на двете определения се крие отговорът на въпроса за бедността и задълбочаващото се обедняване на българите. Ако сме съгласни с буржоазното разбиране на печалбата, трябва да се съгласим и със следния сценарий: някакъв, примерно американски, бизнесмен загрижен за благоденствието на българите решава да инвестира във верига магазини. Българите, щастличи от възможността да си купуват лъскави чуждестранни стоки от още по-лъскави магазини му благодарят и го молят за още инвестиции. Бизнесменът също е щастлив от полученото възнаграждение за вложения труд. Каква идилия би било, ако нещата стояха точно така. За съжаление, това са пошли фантазии. Истината е, че бизнесменът инвестира (износ на капитал), ръководен единствено от получаване на свръх печалба, т. е.  принадена стойност, създадена от незаплатената част от изключително ниско платения труд на персонала. Но, естествено, чуждият бизнесмен не би успял в начинанието си без съдействието  на определени български институции и персонажи, които именно определят компрадорската природа на нашата икономическа, политическа и културна действителност. Така трезво вижда нещата и Питър Бъргър – изтъкнат апологет на капитализма.

„Националната предприемчивост се задушава и често придобива формата на „индустриален инфантицид” (детеубийство), т. е. местното индустриално производство се задържа от интереса на чуждите предприятия, доминиращи в националната икономика. Последно, но не по значение, местното насаление обеднява, с изключение на т. нар компрадорска класа – местни кръгове, които стават агенти на чуждия капитал” (Цит. по Г. Андреев)

Както отбелязах по-горе, всички правителства на прехода, включително и левите, са били в някаква степен компрадорски или зависими от анонимни компрадорски кръгове. И иначе ни би могло  да бъде, защото международният финансов капитал не би търпял дори ден на власт правителство, което ще се опита да се отклони от предначертания му път.

Ако все пак съществева награда за „отличник компрадор”, (а такава вероятно съществува) то справедливо е да бъде присъдена на правителството на ГЕРБ. Защо? Защото развитието на инфраструктерата на дадена териториа е било винаги приоритет в политиката на империализма. Без добра инфраструктура е невъзможна ефективната експлоатация на природните и човешките ресурси на зависимите страни. А българия не само фактически, но и юридически е зависима страна – доброволно преотстъпила част от суверенитета си на НАТО и ЕС. И когато г. Бойко Борисов парадира с усилията на правителството за изграждането на  магистралите и другите инфраструктурни обекти , вероатно разбира, че с това провежда политика, удовлетворяваща чужди интереси. Не че не е необходимо изграждане на съвременна инфрастректура, но когато тя се превърне в самоцел, когато не е част охармоничното развитие на цялата икономика, се превръща в компрадолска политика. Какво означава да имаш министри-юпита, управляващи почти цялата икономика и забогатели като високопоставени мениджъри в чуждестранни корпороции?

Днес България е капиталистическа страна, част от т. нар. периферия, развитието на която ще се определа от тази й роля и от тенденциите на развитие на глобализиращия се свят. Главната тенденция на това развитие се определя, според Збигнев Бжежински, от следните параметри: „...ако преди 1960 г. богатите страни са били 30 пъти по-богати от бедните, през 1990 ножицата се е отворила до такава степен, че разликата е 150 пъти! Този процес е необратим”. (Цит. по Г. Андреев)

Спасението за България е възможно само в рамките на спасението на целокупното човечество. Но това е друга тема.

 

Юни 2011                                                                                                      С о ф и я

 




Гласувай:
4



1. анонимен - .................. :)
24.06.2011 13:55
................................ :)

СМЪРТ НА СВЕТОВНИЯ ИМПЕРИАЛИЗЪМ !

Но тъй като Ленин Е ИЗМИСЛИЛ И ИЗКАЗАЛ "ВЕЛИКАТА МИСЪЛ" :

" Империализмът е висш и последен стадий на капитализма" ,

не е ли по-хуманно да оставим ИМПЕРИАЛИЗМА да си изгние спокойно, та след това да го ползваме за наторяване на нови и модерни философски "теории" ... :)
цитирай
2. анонимен - peregrinator
31.08.2011 01:47
Интересна статия.Съгласен съм с твърденията за компрадорската политика на нашите политици и конкретно последните.Бихте моглинякой път да доразвиете мисълта си за производителността на труда и откуде идва разликата в стандарта на живот.Нима само от географските ширини...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: jelezov
Категория: Политика
Прочетен: 759029
Постинги: 222
Коментари: 753
Гласове: 1615
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031