Алън Джонсън |

   Списание НОВО ВРЕМЕ

Призрак се движи из Академията — призракът на новия комунизъм. Една философия, която напоследък е извор на гигантски страдания и нещастия и отговорна за повече смърт, отколкото фашизмът и нацизмът, е подхванала своето успешно завръщане; една нова форма на крайно ляв тоталитаризъм, която се наслаждава на интелектуална слава, но се домогва до политическа власт.

Словенският теоретик на културата Славой Жижек и френският философ ексмаоист Ален Бадю са станали водещи проповедници на тази нова школа. Другите, обвързани с проекта, са авторите на влия­телната трилогия Empire, Multitude, Commonwealth американецът Майкъл Хардт от университета Дюк и италианският марксист Тони Негри; италианският философ Джани Ватимо (който напоследък обяви, че е „преоценил“ положително „Протоколите на мъдреците от Сион“); професорът от Университета в Болоня и ексмаоист Алесандро Русо; и професорът по поетическо изкуство в European Graduate School (и също ескмаоист) Джудит Балсо. Другите водещи фигури са: Алберто Тоскано, преводач на Ален Бадю, лектор по социология в Университета Голшмит — Лондон, и член на редакционния съвет на Historical Materialism; литературният критик и есеист Тери Игълтън; и Бруно Бостелс от Корнуелския университет. Най-много се говори на „Идеята за комунизма“, тридневна конференция, проведена в Лондон през 2009 година, която за удивление на организаторите привлече близо хиляда души, желаещи да заплатят по над сто паунда на човек. След това събитие една компания от издателската индустрия, захранвана от Verso Books, израсна дотам да приглася на движението, правейки го респектиращо за кампусите. Между най-значимите англоезични текстове на „новия комунизъм“, всичките публикувани в последните няколко години, са „The Idea of Communism“, издадена от Костас Дузинас и Жижек, „The Communist Hypothesis“ на Ален Бадю и  „The Actuality of Communism“ на Бостелс.

Специално последният труд на Бадю, който Verso оформи като малка червена книжка, изпълнена със златни комунистически звезди на корицата, придаде подобаващ облик на мислите и целите на движението. Съосновател някога на френската военна групировка „Organisation Politique“, и днес, когато е на седемдесет и пет години, Бадю чете настоящето на комунизма в човешката история по-скоро като протичаща в момента борба за човешко освобождение, отколкото като серии от чудовищни отклонения, както обикновено е било. От Френската република (1792) до клането на парижките комунари през 1871 г. и от 1917 г. до краха на маоистката Културна революция през 1976-а — тук имаме две „следствия“ от комунистическата „идея“ в модерната история: на първо време„създаване на пространството на комунистическата хипотеза“, а във втория случай - ерата на „предварителните опити“ за нейната реализация. Бездните между „следствията“ (включително последните три и половина десетилетия) Бадю класифицира като време, в което комунистическата хипотеза е „обявена в несъстоятелност“ и капиталът е всемогъщ. „Трепетната задача“, към която Бадю призовава своите читатели и с която е обвързан един слой от интелектуалци, е „да открием нова ера“ на комунистическата идея.    

Та защо е този нов интерес към комунизма, към всички тези неща? В края на краищата, водещите нови комунисти отказват да вникнат в същината на историческите провали и чистосърдечно да приемат, че нямат почти никаква идея какво да правят в бъдеще. И в настоящето те са политически ирелевантни. Призивът им се крепи най-вече на едно обстоятелство: само новите комунисти доказвали, че кризите на съвременните либерални капиталистически общества — екологическа разруха, финансова буря, загуба на доверие към политическата класа, рязко нарастващо неравенство — са системни: взаимосвързани, неподатливи на законодателни реформи и изискващи „революционни“ решения.

Какво може той всъщност да означава, едновременно теоретично и като нова форма на радикална политика в ХХI век? Определят ли нейните извъртания (за историята на комунизма) и нейните повторения (на антидемократични, авторитарни и елитистки възприятия от епохата на стария комунизъм) новия комунизъм като друга форма на ляв тоталитаризъм?

Реабилитацията на комунизма е „свръхдетерминирана“, както би казал късният френски философ марксист Луи Алтюсер. С други думи, това е срещане на серии от привидно несъизмерими, но в очите на новите комунисти систематично свързани фактори, които създават социално критични обстоятелства и се нуждаят от някакъв вид управление на интелектуална криза. Най-напред и най-очевидно — международната финансова криза, провалът на капиталистическата утопия след 1989-а и триумфът, наречен от Бадю„съвършено циничен капитализъм“. Второ, „обратът в историята“ след 2001 г. под формата на провал на т. нар. нов световен ред и появата на видимо жизнеспособни авторитарни и колективистки алтернативи на либералния демократичен капитализъм. Трето, ръстът след 1980 г., 
по-специално в САЩ и Обединеното кралство, на това, което Робърт Райх нарече„свръхкапитализъм“ (прекомерна конкуренция, дерегулация, глобализация, финансиализация, изчезване на сигурното работно място, упадък на профсъюзите, разпадане на „държавата на благоденствието“ и съпътстващ го ръст на крайни социални неравенства, които Жижек нарича „нови форми на апартейд, нови стени и бедняшки квартали“). Четвърто, нарастващата външна страна на кризата под формата на критично състояние в екологията. Пето, нарастващата вътрешна криза под формата на нови „ограждания“, т.е. приватизиране и маркетизиране на личното съществуване посредством ръста на биогенетиката и новите норми на интелектуал­на собственост. Шесто, „затъването“, както го нарича Бадю, на представителната демокрация дотам, че всички представи за управление „за народа“ — да не говорим за „на народа“! — да станат глупава шега.

Бадю утвърждава една систематична критика в „The Communist Hypothesis“, доказвайки, че „политическата власт, както настоящата икономическа криза ясно доказа с един-единствен лозунг — „Спасявайте банките!“, — е просто агент на капитализма“. По подобен начин според Славой Жижек „връзката между демокрация и капитализъм е вече пречупена“ и този разрив е израз на „една вътрешна необходимост... в самата логика на днешния капитализъм“.

Ако финансовата криза може да хвърли съмнение върху цялата икономическа система, то кризата на лявото създаде политическо пространство за новия комунизъм. Социалдемократичният реформизъм се изчерпа; по цяла Европа и в англосферата националните версии на „блеъризма“ навсякъде превърнаха старите народни партии в идеологически рационализатори на системата, която работи най-вече като спукана топка. Тези партии вече не се грижат за своето, твърдят новите комунисти. Единствената друга форма на левичарството, която разцъфна след 1989-а, се разкри като политически неефективна: постмодерна, теоретична и обсебена от гнета на културата, езика, идентичността и представителството; безразлична към експлоатацията и политическата икономия, в плен на фукоистки (често придобиващи постоянен статут) „форми на съпротива“, това литературно и културно „спекулативно левичарство“ рухна и това не е заслуга на капитализма. Действително, много от привлекателността на новия комунизъм идва от горещото желание за една политика, която да е истински опозиционна, изцяло позиционирана отвъд капиталистическия пазар и либералната демокрация. Жижек обобщава така: „Не се страхувайте, присъединете се към нас, върнете се! Позабавлявахте се с антикомунизъм и ние ви простихме това — време е отново да се вземем насериозно“.   

Но това не е просто упражнение по носталгия. Новите комунисти мечтаят да изработят нов модус на съществуване на комунистическата „хипотеза“ в двадесет и първи век. Те се надяват едно ново комунистическо движение да израсне от антагонизмите на системата. Жижек идентифицира четири такива: „Надвисналата опасност от екологична катастрофа, неприложимостта на идеята за частна собственост спрямо т. нар. интелектуална собственост, етико-социалните последствия от новите научно-технически изобретения (по-точно в биогенетиката), и последно, но не на последно място, новите форми на апартейд, новите стени (sic!) и бедняшки квартали.“ Новият комунизъм се отличава с отказа си да третира тези антагонизми в изолиран вид, като подлежащи на парламентарни реформи. Например отхвърля идеята, че критичната ситуация в екологията е разрешима посредством устойчиво (капиталистическо) развитие или че затъването на представителната демокрация може да се стабилизира посредством кампания, финансираща реформи. Според Жижек това е, защото антагонизмите изразяват самата структура на съвременния капитализъм, с което те придават на комунистическата идея „практическа неотложност“.

Жижек твърди, че докато първите три антагонизми са „тройна заплаха за нашето цялостно съществуване“, четвъртият е между „изключеното“ и „включеното“, което е (цитирайки Маркс) „реалното движение, което унищожава настоящото състояние на нещата“. При положение че общото — от културата, от външната природа, от вътрешната природа — са приватизирани и заключени, се установява един процес на наближаваща безкрайна пролетаризация: Жижек смята, че новият революционен агент ще се появи на основата на „революционния антагонизъм на общото“. Новите комунисти измислиха слогана „Ние сме деветдесет и девет процента“, но когато активистите от „Oкупирай“ са готови да слушат, те ще намерят теория, която може да обобщи тяхната практика. 

Жижек каза на протестиращите в парка „Зукоти“ в Ню Йорк, че „единственият начин да бъдем комунисти е да се грижим за общото“. Новите комунисти се стремят да реабилитират комунизма, третирайки го не като историческо движение с биография от трудови лагери и чудовищни престъпления, а като прекрасна Платонова „идея“. Катастрофата на реално съществувалия комунизъм е призната, но само като първо, провалено приближаване към едно очевидно благо. Както казва Жижек, „опитай отново, провали се отново, провали се по-добре.“

В качеството на превърната в капитал „Идея“ (????) или на вечна „хипотеза“ новият комунизъм се превръща в просто повторение на стария. Целта е старата мечта за скок в царството на свободата — общество изцяло отвъд пазара и либералната демокрация; съвършено егалитарно общество без държава. За Бадю класовото разделение заедно с „капитало-парламентаризма“ ще бъдат „преодолени“, разделението на труда „премахнато“, частното присвояване на огромни богатства и тяхното прехвърляне чрез наследяване ще„изчезне“, и репресивната държава, отделена от гражданското общество, ще „увехне докрай“. Новият комунизъм е един вид крупно отрицание и всичко това за Бруно Бостелс е „една егалитарна дисциплина на антисобственически, антийерархични и антивластови начала“, докато желанието на Бадю е „свят, свободен от печалбата и частния интерес“. И др. подобни.

Комунистическата идея или „хипотеза“ е ситуирана отвъд емпиричната опровержимост. Вечната идея на Китайската културна революция надживява своя неуспех в историко-социалната реалност, настоява Жижек, докато за Бадю „провалът е нищо повече от историята на доказването на хипотезата“. При внимателен прочит става ясно, че нямаме работа с комунистическата „хипотеза“ изобщо, което би довело до тестване и на възможността за фалшификация, а по-скоро с комунистическата догма и отношението на новите комунисти към тази догма е в основата си религиозно, белязано от вярност и вяра, и съвсем безкритично. Дългът на новия комунист е „да се надява една нова модалност на съществуване на комунистическата хипотеза да придобие битие“, казва Бадю. За разлика от него желанието на Алберто Тоскано е да „съедини перспективите за комунизъм с познанието на привържениците за реалността и нейните тенденции“. Но те не изпълняват своите намерения. В действителност стигат до нещо повече от жестове. Например Жак Рансиер дефинира комунизма като„автономно пространство на общото, създадено от свободна асоциация на мъже и жени, осъществяваща егалитарното начало“.

Във всеки случай Бадю се опитва да обясни този неуспех. Той вярва, че комунистите, подобно на всеки друг в лявото пространство, остават съвременници на фундаментална стратегическа задънена улица, разкрила се през 1968-а, когато „класическата фигура на политиката на освобождение бе неефикасна“. И въпреки цялото експериментиране с организационни форми и агенти не е станало по-ясно, че „са необходими нови форми на политическа организация, за да бъдат контролирани политическите антагонизми“. В отговор на тази стратегическа задънена улица някои нови комунисти се стремят да „започнат отново отначало“, играейки ролята на помощник на новите пролетарски борби против новите антагонизми: „Колкото по-бързо масовата акция противостои на държавната принуда в името на егалитарната справедливост, останките или фрагментите на хипотезата започват да се проявяват“, казва Бадю, който говори също за „организиране на нови типове политически процеси между бедните и работническите маси“. Останалите не достигат дори равнището на неяснота и в замяна на това решават стратегическата задънена улица просто със средствата на реториката. Джани Ватимо вижда комунистическото бъдеще в „една недисциплинираща социална практика, която споделя с анархизма отказа да формулира система, конституция (или) позитивен „реалистичен“ модел съгласно традиционните политически методи“. Вместо това Ватимо смята, че „комунизмът трябва да има куража да бъде „призрак“... каквото и да значи това. И какъв смисъл могат да имат тези излия­ния на Жан-Люк Нанси: „Общото означава пространство, разполагане, разстояние и близост, разделяне и срещане. Но това „значение“ не е значение. То се отваря именно отвъд всяко значение. До такава степен, че позволява да кажем: комунизмът не притежава никакво значение, той отива отвъд значението; тук, където сме ние.“

Накрая, отказът да се изправиш пред криминалната биография на реално съществувалия комунизъм като социална система, да не говорим за стоенето в тази пропаст, докато политиката и теория­та ти са извънредно прекроявани от нея, ни казва, че новият комунизъм остава в орбитата на левичарския тоталитаризъм. Тези извъртания приемат няколко форми. 

Най-напред, при цялото говорене за започване отначало, новите комунисти често показват това, което Луи Алтюсер присмехулно нарича „цитати от велики хора“ като заместител на сериозната социална наука. Например Жижек твърди, че „би могло без срам да бъде повторен урокът на Лениновата „Държавата и революцията“ (като че ли книгата съдържа уроци, а не историята). Алберто Тоскано доказва каузата за „комунистическото равенство“, като просто повтаря фрази от Марксовата „Критика на Готската програма“ от 1875 г. Второ, един безцветен език е използван, за да пренапише историята на масовите убийства. Така например имало „много ограничения на свободата при Сталин“, измърморва Джани Ватимо. Трето, използвана е куха реторика за възкресение, за да рекламира идеята за левичарско съживяване: „Комунизмът отново се надига от гроба си“, празнува Жижек. Четвърто, новите комунисти обичат да сменят темата — от престъпленията на комунистическите режими към „дългата история на борби, мечти и стремежи, свързани с (комунизма)“. Жак Рансиер е способен да напише, че „комунизмът е мислим за нас като ситуация, създала наоколо голям брой моменти... когато просто работниците и обикновените мъже и жени... се борят“. За техните милиони жертви, разбира се, е мислим като нещо друго. Пето, тук имам безсрамно представяне на извъртането като добродетел. „Културата на паметта“ е крайно дясна, съгласно Бруно Бостелс, така че трябва да се сражаваме чрез„активната пълна забрава“; Бадю декларира, че „периодът на вината е приключил“ — като че ли някога е започвал. Относно критиката към Сталин и другите комунистически лидери, той предупреждава, че тя е „нежизнеспособна да даде някаква основа в контекста на криминализирането и анекдотите, от които настръхва косата, и в които силите на реакционните сили се опитват да зазидат онези хора и да ги обезсилят“. Шесто, употребен е категоричен декрет, пазещ от критика. Така Жижек пише:„Може да има социалистически антисемитизъм, но не може да има комунистически такъв. (Ако се прояви по друг начин, както в Сталиновите последни години, това е само индикатор за загуба на доверие в революционното събитие.)“

Колкото до изключително богатата традиция на либералната и крайно лявата антитоталитарна мисъл, тя е напълно отбягвана. От Клод Льофор, Пиер Розанвалон и Франсоа Фюре до Норберто Бобио, Макс Шахман и Ървинг Хоу, никой не е сериозно споменаван. Жижек присмехулно озаглавява една от книгите си: „Ще каже ли някой „тоталитаризъм“? (1)  Типично, Бадю злоупотребява със знаменитата биография на неговия герой Мао от Джон Холидей и Чун Шанг на езика на главореза-комисар: „Късче пропаганда, напълно лъжливо, лицемерно и непредставляващо никакъв интерес“.

Новият комунизъм, изглежда, че повтаря цялото теоретично бедствие на стария. Той е дълбоко елитарен, повтарящ якобинското понятие за образоващата диктатура. Жижек твърди, че е било грешка на левите да приемат „базовите координати на либералната демокрация“ („демокрация“ срещу „тоталитаризъм“) и внушава, че ние „безстрашно... нарушаваме тези либерални табута“, добавяйки: „Така че какво, ако те обвинят, че си бил „антидемократ“, „тоталитарист“?

Когато се опитва да обърне от изтънчената философия към желаната политика, новият комунизъм е най-вече култ към силата, посветена на магичното мислене за преобразуващата сила на революцион­ното насилие и експроприацията. Късният италиански социалист Себастиано Тимпанаро веднъж каза, че това е „брутална етика на силата“. Ето и Бадю: „О, ние сме длъжни да бъдем в състояние да кажем още веднъж това, което Арагон, с благословията на Сталин, каза веднъж: „Огън по танцуващите мечки от социалдемокрацията!“ Ето и Жижек: „Революционната политика не е въпрос на мнения, а на истина, в полза на която често сме принудени да пренебрегваме „мнението на мнозинството“ и да наложим революционната воля  против него“.

Демократът социалист Едуард Бернщайн предупреди в края на деветнадесети век своите последователи марксисти. Опасността от „истински чудовищна вяра в креативната власт на силата“, проповядва той, е „да започнете с насилване на реалността на теория и да свършите с извършване на практическо насилие спрямо  хората“. Това, коетo отличава новия комунизъм, е, че водещите му привърженици напълно осъзнават този потенциал... и го прегръщат като стратегия.    Както посочва Жижек:

„Единствената „реалистична“ перспектива е създаването на нова политическа универсалия, като изберем невъзможното, напълно приемайки мястото на изключеното, без никакви табута, никакви априорни норми („човешки права“, „демокрация“), уважението към които би ни предпазило от „смазващ“ терор, безжалостна употреба на сила, дух на саможертва... ако този радикален избор е порицан от някои коравосърдечни либерали и крайнолеви фашисти, нека бъде така!“

Заиграването с понятието „ляв фашизъм“ помага да обясним защо е нужно новият комунизъм да бъде приеман насериозно. Комунизмът сам по себе си, разбира се, умря. Но когато Жижек препоръчва „прозрението“ на бандата „Баадер-Майнхоф“ от 1970 г., че„в една епоха, в която масите са тотално затънали в капиталистическото идеологическо вцепенение... само прибягването към грубото, реално на директното насилие... може да ги разбуди“, ние трябва да се обезпокоим. Напоследък философията ни казва, че авторитарните философски и политически идеи все още могат да намерят своя път към улиците в развитите капиталистически общества. Новите комунистически идеи могат да се срещнат с младите, разгневените, идеалистите, изправени пред дълбоката икономическа криза в контекста на изчерпаната социалдемокрация и противната на самата себе си интелектуална култура. Доколкото това е съблазнително, не сме в състояние просто да поклатим глава пред новия комунизъм и да го отминем.

(1) В оригинала: Did Someone Say Totalitarianism? - бел. прев.

World Affairs Journal, May/June 2012

Превод от английски Димитър Ганов

Алън Джонсън е член на редакционния съвет на Dissent magazine и доцент във Foreign Policy Centre. Има седмична рубрика в World Affairs.