СОЦИАЛИЗМЪТ Е ЖИВ

 

 

        „Главната грешка на др. Ярошенко се                                                                                          състои в това, че той отстъпва от марксизма по въпроса за ролята на производителните сили и производствените отношения в развитието на обществото, извънредно преувеличава ролята на производителните сили, също така извънредно подценява ролята на производствените отношения и работата свършва с това, че обявява производствените отношения за част от производителните сили.”

                                                                                    Й. В. Сталин

 

         Въпросът защо претърпя крах съветският модел на социализма е интересен и дори бих казал – животрептущ за всички мислещи хора. Помествам  статията на проф. Александър Лилов, съдържаща отговор на този въпрос с надеждата, че ще подпомогна  популяризацията й. Защото тя - написана от автор, не само високо ерудиран, но бил и втори в политическата         йерархия на социалистическа България – заслужава да стане достояние на широк кръг читатели от всички части на идеологическия спектър на съвременна България. На тези от хората с десни идейни убеждения, които се осмелят да я прочетат, с риск да загубят идейното си целомъдрие, тя ще размърда в съзнанието им много, хванали мухъл, идеологеми. Мнозинството от ляво мислещите вероятно ще се идентифицират с разбиранията на А. Лилов - системно и аргументирано изложени в статията. Но ще има и други леви – между които съм и аз самият, – които ще имат повече или по-малко резерви към някои от тезите  на автора. Критичните си бележки помествам след статията на проф. Лилов и препоръчвам на любезния читател да ги прочете едва след като я прощудира.

 

 

 

ЗАЩО ПРЕТЪРПЯ КРАХ

СЪВЕТСКИЯТ МОДЕЛ НА СОЦИАЛИЗМА?

 

Александър Лилов

 

Александър Лилов  – професор,

доктор на философските науки,

член-кореспондент на БАН. Ра-

боти в областта на философия-

та на културата, естетиката и

политологията. Автор е на моно-

графии и научни трудове, по-важ-

ните от които са: „Към природа-

та на художественото творчес-

тво“ – преведена на руски, полски,

китайски, чешки език, „Въображе-

ние и творчество“, „Европа – да

бъде или да не бъде“, „Европа – ди-

алог и сътрудничество“, „Диало-

гът на цивилизациите. Светов-

ният и българският преход“ –

преведена на китайски език, три-

томникът „Информационната

епоха“; както и на над 200 публи-

кации у нас и в чужбина. Директор

е на Центъра за стратегически

изследвания.

 

Българският преход навлезе в третото си десети-

летие. Все повече се усеща потребността от ос-

мисляне на изминатия път, от равносметка на стана-

лото през прехода.

Само върху тази основа е възможно да се обоб-

щят и да се подредят приоритетите на бъдещото ни

развитие. Нужна е и лява равносметка. И дясна рав-

носметка. Нужна е също и експертна равносметка

на авторитетни професионалисти в различните об-

ласти. В свободната им дискусия ще кристализира

националната равносметка. И което е още по-важно

– националната визия за следващото ни развитие.

Осмислянето на прехода е дълг на най-талант-

ливото в българската интелигенция. Без пробуждане

на българския национален интелект, без включване в

тази работа на най-способните, образовани и паси-

онарни българи не може да се изработи нито съвре-

менна визия, нито съвременна стратегия за проспе-

ритета на страната. Нужни са нов, следпреходен тип

политици, предприемачи, мениджъри, специалисти,

водачи на държавата. Вярвам, че нацията ни ще ги

излъчи и изгради.

Статията, която предлагам, е опит за анализ на

прехода от лява гледна точка и през призмата на съв-

ременните разбирания на социализма. Веднага бих

искал да изтъкна, че не е възможно да се направи се-

риозен ляв анализ на прехода, ако не се обобщи ясна

позиция по няколко ключови проблема на съвремен-

ността. Те са:

Първият – какъв е характерът на сегашната ис-

торическа епоха?

Вторият – кои са най-важните вътрешни и вън-

шни предпоставки, довели до рухване на съветския

модел на социализма?

Третият – какви са причините за провала на съветската перестройка?

Четвъртият – можеше ли да бъде запазен българският социализъм? Опит

за оценка на 10 ноември 1989 година.

Петият – как се отрази преходът върху жизнения стандарт и качеството

на живот на народа?

Шестият – има ли бъдеще социализмът?

Това са ТЕМЕЛИТЕ на левия анализ на прехода. Ако на тези въпроси се

даде вярна интерпретация и правилен отговор, ще се фундира основата за вяр-

но обяснение на конкретното съдържание на преходните процеси и факти. И

обратно. Липсата на вярна и продуктивна основа води до невярна или изкриве-

на представа за тази сложна проблематика.

Нямам претенции, че предлаганата статия съдържа изчерпателен анализ

на прехода. Още по-малко за последна дума по него. Въпросите, които образу-

ват проблемното съдържание на прехода, са сложни и дискусионни. Само сво-

бодната и креативна дискусия може да ни приближи към верния им отговор.

Важно е обаче в тази дискусия да се работи с аргументи и доказателства, а не с

куха фразеология.

І. Живеем в нова историческа епоха

Аз отстоявам тезата, че в наше време светът навлезе в нова историческа

епоха.

Съвременният свят е характерен с появата на принципно нови реалности

и с дефицит на идеи за тяхното обяснение и, което е по-важно, за решаване на

проблемите, които те носят или пораждат. Много нови въпроси – малко нови

отговори. Такова е сегашното време. Такава е и ситуацията с протичащия пре-

ход у нас, в Русия, в източноевропейските бивши социалистически страни.

Новите реалности и новите процеси не могат да се разберат адекватно, ако

не се даде верен отговор на въпроса за характера на съвременната епоха. Тук е

ключът за правилния анализ на протичащите процеси, защото тук е източни-

кът за тяхното възникване.

Маркс разглежда развитието на света като преминаване през различни

обществени системи – първобитно общество, робовладелско, феодално, капи-

талистическо и след него преминаване към комунистическо общество. Оттам

и неговата знаменита мисъл в „Комунистическия манифест“: „Призрак броди

из Европа – призракът на комунизма“. Иначе казано – според Маркс същността

на движението на историята е развитие на производителните сили и производ-

ствените отношения на обществото, за да се премине на определен етап към

по-прогресивна система – обществото на комунизма.

Ето Марксовата постановка, формулирана в „Капитала“: „Нито една об-

ществена формация – се подчертава там – не загива, преди да се развият всички

производителни сили, за които тя дава достатъчно простор, и новите, по-висо-

ки производствени отношения не се появяват, преди да съзреят материалните

условия за тяхното съществуване в недрата на самото старо общество.“

 

По-късно Ленин публикува през 1916 г. книгата си „Империализмът – висш

и последен стадий на капитализма“, в която обоснова характеристиката на съв-

ременната епоха като епоха на империализма и на пролетарските революции.

Империализмът по анализа на Ленин е капиталистическо общество с диктат на

финансовия капитал, което довежда до загниване на самата система на капита-

лизма и до революционното му отстраняване от историческата сцена.

От творчеството на по-късните мислители ще отбележа книгата на Даниел

Бел „Настъпващото постиндустриално общество“ и идеята на Имануел Уолър-

стейн за бифуркацията на съвременната епоха. Има, разбира се, и други автори

и книги, включително у нас, които се занимават с анализа на този ключов проб-

лем. (По-обширна информация за тях се намира в теоретическата трилогия,

която неотдавна завърших и публикувах – „Информационната епоха“. Любо-

питно е, че тя бе обгърната у нас с пълна тишина и вдясно, и вляво – въпреки че

в нея се отстоява една нова идея, която най-малко би трябвало да се подложи на

сериозна дискусия от нейните противници.)

Основната и водещата идея на трилогията и на предлаганата статия е раз-

бирането на процесите в съвременността като нова епоха в световното раз-

витие, чието работно название е „Информационната епоха“. Казвам работно

название, защото има и други – „постиндустриално общество“, „общество на

знанието“ и прочее.

Бих искал да отбележа, че сега се води дискусия дали ХХІ век ще бъде век

на слединдустриално развитие на света, или ще бъдем свидетели на нова фаза в

самата индустриална епоха в лицето на нова индустриална революция. Моята

теоретическа теза е, че след 70-те години на ХХ век светът навлезе в нова исто-

рическа епоха и нейната същност са радикални слединдустриални промени и

трансформации във всички области на обществото.

Залез на индустриалната епоха и разгръщане на информационната епоха

– това е ядрото на съвременното развитие на света. Всичко се променя дъл-

боко, фундаментално. Светът се намира в гигантска по мащабите си Велика

глобална революция, която е системно единство от протичащите в наше време

технологическа, екологическа, комуникационна, образователна и демографска

революции. Пред очите ни се раждат нови икономически, технологически, ко-

муникационни, екологични, социални, културни, международни и други реал-

ности, които откриват нови възможности за развитие и същевременно – нови

опасности за човечеството. Да се игнорират или да се обясняват тези нови ре-

алности с натрупаните досега познания и емпиричен опит от индустриалното

развитие на света – това ще доведе до още по-голямо изоставане на обществе-

ната теория от общественото развитие.

Една от най-важните поуки от краха на съветския модел на социализма е

да не се допуска такова изоставане. През втората половина на ХХ век, когато

най-напредналите страни започнаха да развиват компютърните технологии,

съветското ръководство (Н. Хрушчов) постави задачата до 1980 г. СССР да дос-

тигне и задмине САЩ по производство на въглища и стомана. И действително

ги достигна, но определящи вече бяха не кюмюрът и чугунът, а компютърът,

НЕТ, глобалните мрежи, информацията. Една от дълбинните причини за кра-

 

 

ха на социализма бе изоставането в развитието на производителните му сили

в сравнение със съвременния капитализъм. Новите технологии на глобализа-

цията се оказаха сериозен ресурс за развитието на производителните сили на

капитализма.

Информационната епоха все още не е обхванала голяма част от света. По

мнението на водещи съвременни мислители това ще стане през ХХІ век. Държа

да подчертая, че концепцията ми за навлизането на съвременния свят в нова

историческа епоха се базира върху изследването на няколко вече изявили се

основни структурни мегатенденции, които образуват същността на информа-

ционната епоха. Погледнато in profundis, могат да се систематизират десет мега-

тенденции в развитието на съвременността:

Първа мегатенденция:  преход от индустриални към слединдустриални

технологии.

Втора мегатенденция:  глобализация, преход от национална към глобал-

на икономика.

Трета мегатенденция:  запазване и развитие на културното, религиозно-

то, цивилизационното, етническото и национал-

ното многообразие на света.

Четвърта мегатенденция:   намаляване на ролята на националната държава

и увеличаване на ролята на транснационалните

структури (регионални, корпоративни, глобални).

Пета мегатенденция:  историческо изчерпване на обществото на капи-

тала и възникване на обществото на знанието.

Шеста мегатенденция:  преход от екологичен анархизъм към всеобхватни

екологични императиви на човешката дейност.

Седма мегатенденция:  признаване на бедността за най-острия социален

проблем на света днес и разкриване на перспекти-

ва за нейното преодоляване през ХХІ век.

Осма мегатенденция:  преход от двуполюсния към многополюсен мул-

тицивилизационен световен ред.

Девета мегатенденция:  духовен, морален и ценностен дефицит в съвре-

менното развитие на света и постепенно създава-

не на духовната, моралната и ценностната скала

на човечеството от информационната епоха.

Десета мегатенденция:  протичане на съществени реални промени, под-

готвяне на необикновени промени и възможност

за фантастични промени в менталното, физиоло-

гическото и психическото развитие на човека.

Изводът: Българският преход протича успоредно с големия световен пре-

ход в нова историческа епоха. Не е възможно да се постигне цялостното обясне-

ние на извършващите се у нас промени изолирано от промените в света.

Но заедно с това и даже преди това българският преход е част от краха на

съветския модел на социализма през 80-те и 90-те години на ХХ век.

ІІ. Българският преход – част от рухването на

социализма в СССР и в източноевропейските бивши

социалистически страни

Десният антикомунизъм у нас разглежда социализма като черна дупка в

развитието на страната. Това е тежък принципен недостатък на екстремното

дясно мислене. Става дума за почти половинвековно развитие в определени

исторически условия, което превърна изостанала селска България в индуст-

риализирана и просперираща по критериите на ООН държава, на 29-о място в

света. Да се игнорира тази историческа реалност е сляпо политизирано мисле-

не и непродуктивен волунтаризъм.

Но у нас вече се оформи и огледална крайнолява тенденция, която раз-

глежда 10 ноември 1989 г. като вътрешнопартийно предателство на социализ-

ма. Няма да разглеждам тук политическата същност на тази тенденция. Тя

напомня усилията на лявото сектантство в миналото да дискредитира Георги

Димитров, Васил Коларов и другите водачи на Септемврийското въстание от

1923 г., за да ги елиминира от ръководството на партията. Смятам тази тен-

денция за ново проявление на левосектантското мислене в сегашните усло-

вия. Неговото появяване е обяснимо, но то няма перспектива в бъдещето на

партията.

Обаче то пречи на партията да осмисли дълбоко причините за рухването

на социализма и да извлече съответни уроци за отстраняване на тези причини.

Разбира се, БСП трябва много по-силно да защитава постиженията на социа-

лизма, отколкото прави това досега. Но не трябва да се бои да стигне до корена

на грешките и на причините, довели до краха на нашия социализъм. Без това

не може да бъде осъществена модернизацията на българския социализъм и на

Българската социалистическа партия.

Без претенции за изчерпателност, ще изложа моя отговор на въпроса защо

рухна реалният социализъм в Съветския съюз, в България и в другите евро-

пейски бивши социалистически страни.

Социализмът рухна не защото Съветският съюз и другите страни не пос-

тигнаха внушителен напредък в своето развитие. Няма бивша социалистическа

страна, която да не е направила големи крачки напред в своето развитие. Това е

очевидно и статистически е напълно доказуемо. Най-голямото постижение на

социализма е, че той гарантира за всички граждани работа, постоянни доходи,

почивка, жилище, безплатно лечение, безплатно образование, специални гри-

жи за децата, достойни старини за възрастните. Социалистическото общество

отиде по-напред от капиталистическото в осигуряването и защитата на соци-

алните права на гражданите. То още не беше достигнало крайните си цели в

тази област, но бе по-справедливо и по-солидарно от капиталистическото, да

не говорим за положението при реставрацията на капитализма през последни-

те 22 години у нас.

За съжаление при социализма осигуряването и защитата на личните сво-

боди и права на гражданите: свобода на мисленето, на словото и печата, на

 

сдружаване и солидарен протест, демократични права на личността, полити-

чески плурализъм, граждански контрол над държавната власт, не бяха на исто-

рически по-високо стъпало от капитализма.

И така, защо рухна държавният социализъм в СССР и в Източна Европа?

Най-малко осем тези обясняват в своята съвкупност от съвкупности този

исторически катаклизъм:

1. Социализмът победи и започна да се изгражда не в най-напреднали-

те, а в изостанали страни, и затова за неговото саморазвитие и утвърждаване

беше нужно по-дълго историческо време. Но управляващите комунистически

партии не осъзнаваха дълбоко този исторически факт и преждевременно обя-

виха не само окончателната победа на социализма (Сталин), а и перспектива-

та за изграждането на комунистическо общество през 80-те години на ХХ век

(Хрушчов). Волунтаристкото съкращаване на историческото време, необходи-

мо за вътрешното (икономическо, политическо, технологическо, духовно) са-

моразвитие на социализма, не му позволи да се реформира постоянно в крак с

времето, за да реализира по-добри решения от капитализма и да надделее над

него исторически.

2. Теорията за изграждането и развитието на социализма не успя да за-

пази иновационния си характер. Настъпи застой в нейното развитие. В теори-

ята и в идеологията взе надмощие догматизмът. От анализ на реалната дейс-

твителност се премина към възхвала на партиите и на техните лидери. Това

лиши социализма от интелектуална светлина и пасионарна енергия. Кризата

на социалистическата теория предшестваше кризата на социалистическото

общество.

3. Социализмът не успя да създаде своя, адекватна на историческите си

цели икономическа система и поради това не можа да спечели икономическото

съревнование с капитализма. Основните дефекти в тази решаваща област бяха

липсата на пълноценен пазар и преждевременното унищожаване на частната

собственост, преди тя да се е изчерпала исторически. Към това трябва да се

добави, че Съветският съюз и европейските социалистически страни не успяха

да се адаптират към настъпилата през 70-те години информационна технологи-

ческа революция.

4. Политическата система на социализма не осигури по-висш тип демо-

крация. Хлябът и свободата бяха противопоставени. Насилието и принудата

взеха неоправдано големи размери, демократичните свободи и права бяха на-

кърнени. Не бе постигната хармония в гарантирането на социалните и личните

права на човека.

5. Управляващите комунистически партии се сляха с държавното управ-

ление, което доведе до тежки деформации и в тях, и в него.

6. През последните десетилетия се стигна до геронтизиране, до навлизане

на посредствени политически фигури и загниване в политическите и в дър-

жавните елити. Отсъствието на крупни пасионарни личности „на върха“ пре-

допредели липсата на адекватно откликване на появилите се принципно нови

предизвикателства. Това бе една от главните причини да закъснеят реформи-

рането и модернизирането на социализма. Историята предлагаше велики роли,

 

конюнктурата ги разпределяше между слаби и неподготвени актьори.

7. Възлова роля за рухването на социализма има външният фактор – агре-

сивната политика и дейност на империалистическите държави. Би било наивно

да се подцени тази роля. Особено тежки удари върху СССР нанесе надпреварата

във въоръжаването. Някои анализатори представят външния фактор като оп-

ределящ за рухването на социализма. По-задълбочените автори – като основен,

но не решаващ. Решаващи са вътрешните фактори. Подривна дейност и преда-

телство винаги е имало, особено в двуполюсната световна система, но докато

обществото е в добро здраве, то винаги успешно се справя с тях и продължава

да върви напред.

8. Капиталната причина за рухването на социализма в СССР и в Източна

Европа е, че реформирането и модернизацията му закъсняха и бяха неуспеш-

ни. Най-благоприятният период за това бяха 60-те и 70-те години на ХХ век.

Военното потъпкване на Пражката пролет – 1968 г. (реформи за създаване на

социализъм с човешко лице), бе историческа грешка. Започването на съвет-

ската перестройка и на китайската модернизация бе правилен избор. Това не

бе грешка, а историческа необходимост. Въпросът е: защо се провали преуст-

ройството на СССР и защо успява модернизацията на Китай? Когато се намери

верният отговор на този въпрос, не само ще се достигне до истината, а и ще се

открият пътищата към бъдещето.

Сума сумарум, тезата, която отстоявам, е, че реформирането и модер-

низацията на социализма в Съветския съюз и в Източна Европа бяха необхо-

дими и, макар и закъснели, бяха реализуеми – и не се състояха не защото бяха

принципно невъзможни, а защото се провали перестройката. Рухването на

социализма в исторически ракурс е резултат от неговото нереформиране, а в

конкретен ракурс – от провала на перестройката.

 

ІІІ. Перестройката заби последния пирон в ковчега на

СССР и на съветския модел на социализма

Принципно значение за анализа на прехода има отношението към перест-

ройката. Ако обърнем поглед назад към недалечното минало през 80-те и 90-те

години на ХХ век, ще констатираме две противоположни явления в отношени-

ето към перестройката и към нейния лидер М. С. Горбачов. В началото – въо-

душевление, надежда, подкрепа, горбимания. След провала – разочарование,

остър критицизъм, пълна загуба на доверие. Всеки от нас преживя този катак-

лизъм. Аз – също. Смятах Горбачов за емблематична фигура на обновяващия

се социализъм, по-късно се убедих, че става дума за мираж. Той не показа нито

качества, нито подготовка, нито мащаб на голяма историческа фигура.

За разлика от него социалистически Китай излъчи такава фигура в лицето

на Дън Сяопин. И това е една от причините за успеха на китайската модерниза-

ция и обратно – за провала на съветската перестройка. Големите исторически

промени се нуждаят от големи исторически личности и когато те са налице,

успехът се постига.

В крайнолевите среди на нашата партия сега някои хора превърнаха думата

 

 „перестройка“ в ругателски термин. Нужно е според мен да се внесе яснота

по историческия характер на появилата се необходимост от обновление и мо-

дернизация на социализма. Новото ляво сектантство в наше време не е детска,

а старческа болест.

Започналата в Китай през 1978 г. модернизация и в Съветския съюз през

1985 г. перестройка бяха назряла историческа потребност. Тяхното започва-

не не е грешка, а заслуга. Провалът на перестройката е тежка историческа от-

говорност. Иронията на историята се състои в това, че перестройката, която

трябваше да обнови социализма, го разложи и ликвидира.

Защо се провали перестройката?

Комплексни са причините за това. Най-важните измежду тях са:

•  Липса на осмислена и ясно формулирана позитивна стратегия, която

да даде фундамента, целите, последователността на реформите и времевия

хоризонт на перестройката. Върху този корен поникнаха много от негатив-

ните явления: хаотичност, деконцентриране на усилията, липса на реалистична

политика, политическа, социална и идеологическа дестабилизация на държава-

та и обществото, спад на жизненото равнище, свободен простор за антисоциа-икономика, социална

система, структура на обществото, движещи сили, ценности. Необходими

са нови идеи и решения, които ще съответстват на реалностите и предиз-

викателствата на информационната епоха. Ние присъстваме не на края

на историята, нито на края на социализма, а на раждането на постин-

дустриалната и посткапиталистическата алтернатива на световното

развитие.

 

ІV. Можеше ли да се запази обществото на социализма в

България? Опит за оценка на 10 ноември 1989 година

Главният аргумент в оценката на крайнолевите критици за 10 ноември

1989 г. е, че той откри пътя за ликвидиране на социалистическото общество в

България. Главната слабост на тяхната критика обаче е липсата на отговор на

въпроса можеше ли да бъде запазено социалистическото общество у нас през

1989 година и през прехода.

Съвременните български социалисти и Българската социалистическа пар-

тия трябва да имат необходимата интелектуална и политическа сила да стигнат

до корена на истината по този въпрос, колкото и тя да е драматична за нас.

Вярно е, че съвкупният резултат на прехода е реставрацията на капитализ-

ма в България. При това не на съвременния, а на дивия капитализъм на първо-

началното натрупване на капитала. Сегашните български поколения живеят в

условията на жестоко капиталистическо общество, което отгоре на всичко се

намира в тежка финансова и икономическа криза.

Това е трагичен исторически факт. Трагичен за БСП, трагичен за българ-

ския народ, голямата част от който потъна в бедност и непоносим жизнен стан-

дарт. Днес ние сме най-изостаналата и най-бедната страна – членка на Евро-

пейския съюз, с неколкократно по-ниско жизнено равнище от другите членки

на Съюза.

БСП трябва да говори високо и ясно за извършената през прехода рес-

таврация, за капиталистическата същност на сегашното общество като източ-

ник на масовата бедност, на безработицата, на кризата в здравната система и в

образованието, в пенсионната система, да разяснява структурния характер на

икономическата криза. Нашата крайна цел си остава преодоляване на капита-

лизма, въпреки че съветският модел на социализма претърпя крах.

На въпроса обаче можеше ли да бъде запазен социализмът в България през

1989 г. и през прехода верният отговор е – не, не можеше. Първо, защото крахът

на българския социализъм е част от краха на съветския модел на социализма.

Второ, защото се разпаднаха СССР, СИВ, Варшавският договор. Трето, защото

бе ревизирана Ялта. Да се съхрани социализмът в една отделна страна на социа-

листическата общност, когато тази общност вече не съществува, е илюзорно, а

не реалистично мислене.

Единствената реална възможност да бъде съхранен исторически съвет-

ският, включително и българският, социализъм бе да се осъществи неговото

дълбоко реформиране и модернизация. Реализирането на тази възможност

сега наблюдаваме в Китай, Виетнам, Куба. В СССР и в Източна Европа тя не

можа да бъде осъществена поради провала на перестройката.

Като подчертавам това ключово положение, съвсем не искам да снема кон-

кретната историческа отговорност от БКП и БСП, в дадения случай от ръко-

водството на БСП след 1989 г., за протичането на прехода. Историята ще оп-

редели и осмисли тази отговорност. Подчертавам го, за да оспоря абсурдната

левичарска теза, че 10 ноември 1989 г. е замислен и осъществен от БСП като

прелюдия към реставрацията на капитализма и че е могло да бъде спасен соци

 

ализмът у нас. Подчертавам го още и заради това, че в онзи огнедишащ момент

пред БСП и нейното ръководство застана съвършено нов дневен ред: запазване

на гражданския и етническия мир, предотвратяване на вътрешни кръвопроли-

тия, каквито станаха в Русия, Югославия, Кавказ, Прибалтика, провеждане на

демократични реформи и избори, изготвяне на нова конституция. Съхранява-

нето и модернизиращото се развитие на Българската социалистическа партия е

крупен исторически факт на нашия преход.

Разбира се, БСП не трябва да бяга от своите отговорности за протичането

и резултатите на прехода. Но БКП и БСП не са инициирали реставрацията. (Из-

ключвам отделни нейни дейци, които измениха на социализма.) Реставрация-

та е продукт на десния неолиберален модел на прехода. Като социалистическа

партия, от Бузлуджа насам, ето вече 120 години БСП се бори за преодоляването

на капитализма, през 1990 г. прегърна идеите на демократичния социализъм и

днес продължава да е вярна на тази своя историческа мисия. Въпросът е ана-

лизите на грешките, допуснати в прехода, да се превърнат в уроци за бъдещата

борба и за бъдещите социалистически поколения.

Изключително важно значение за анализа на прехода има оценката на 10

ноември 1989 година.

У нас, и в десните, и в левите среди, включително в БСП, съществуват раз-

лични оценки на това събитие. Диапазонът им е твърде широк – от „изключи-

телно историческо събитие“ до „дворцов преврат“.

В това няма нищо неестествено. Първо, защото има различни гледни точ-

ки и различни призми. И второ, защото оценката на големите събития и лич-

ности е компетенция на историята, а тя се нуждае от време и дистанция. Днес е

рано за цялостна оценка на 10 ноември 1989 година.

Съвременните дискусии по този въпрос трябва да осветляват важни стра-

ни и факти в това събитие и да не се бъркат в работата на историята. Тя ще

разкрие кой кой е в прехода и ще отдаде всекиму заслуженото.    

Съществен момент при оценката на 10.ХІ.1989 г. е отговорът на въпросите:

необходим ли беше Десети ноември и беше ли той вътрешно дело, или дело на

Москва, както не се уморяват да внушават някои наши и чужди наблюдатели

на българските работи.

Моят отговор на първия въпрос е: да, Десети ноември беше необходимо,

но закъсняло събитие. Необходимо, защото реалният социализъм беше натру-

пал голям кризисен потенциал, бе навлязъл в сериозна икономическа криза и

неговото дълбоко реформиране и модернизиране бе вече станало свръхактуа-

лен въпрос. Закъсняло, защото краят на 1989 г. беше 12 без 5 от окончателния

провал на съветската перестройка, от разпада на СССР и рухването на социа-

листическата общност.

Времето на 10 ноември не бе 1989 година, а много по-рано. Последната ре-

ална възможност за дълбоко реформиране и модернизиране на съветския и на

българския реален социализъм бе 1981–1982 г., когато Леонид Брежнев почина

и за ръководител на КПСС и съветската държава бе издигнат Юрий Андро-

пов. Както вече подчертах, той притежаваше интелектуалните, политическите

и личностни качества да бъде исторически лидер на реформирането и модер-низирането на съветския социализъм. Той и направи първите стъпки в това

голямо историческо дело. В българското Политбюро в онзи момент имаше сил-

но реформаторско ядро, което не беше организирано, но не беше и в хаотично

състояние. Ала историята, и може би не само тя, пожела друго. Андропов бързо

си отиде след една година гаснене в кремълската болница и Черненко зае него-

вото място в Кремъл. Живков, който беше в близки отношения с Черненко и

бе добре информиран за състоянието на Андропов, взе навреме необходимите

политически и персонални мерки. Кризата на режима и на страната продължи

да се задълбочава и през 1989 г. придоби акутни форми. Десети ноември сложи

край на авторитарния режим на Т. Живков, но бе вече късно да осъществи дъл-

боко реформиране и модернизиране на социализма.

Разбира се, съдбата на реалния социализъм и на социалистическата общ-

ност зависеше не от реформирането на социализма в България, а от успеха на

реформирането му в Съветския съюз – ядрото на социалистическата система.

Но както показа опитът на Словения например, реформите и резултатите от

тях изиграха голяма роля в нейния национален преход.

 

Що се отнася до втория въпрос – вътрешно или московско дело е 10.ХІ.1989

г., моето мнение е следното. Наивно е да се смята, че както в България, така и

в другите европейски социалистически страни можеше след геополитическите

реалности и договорености от Ялта и в условията на Варшавския договор и

СИВ да се предприемат сериозни политически промени без консултации с Мос-

ква, още по-малко – против Москва. Несериозно е да се отричат консултациите

с Москва, активността на съветския посланик в подготовката на 10.ХІ.1989 г. –

неговите неколкократни срещи с Т. Живков, широко и публично дискутирани

в печата след ноемврийските събития, включително и от самия него. Но също

така е неправилно от този факт да се прави заключение, че Десети ноември е

дело на Москва. Подготовката и реализирането на 10.ХІ.1989 г. е в основата си

българско вътрешнопартийно и вътрешнодържавно дело, извършено, естест-

вено в онези условия, със съгласието и подкрепата на Москва.

Често се задава въпросът: доброволно ли е подал оставката си Тодор Жив-

ков? Всеки, който го познава като политик, стоял повече от 30 години начело

на партията и държавата, отлично знае, че такава демократична проява и такъв

морално-политически жест не бяха присъщи нито на личността, нито на по-

литическата стилистика на Живков. Тогава защо се съгласи да подаде оставка?

Обясненията, че еди-кой си го е убедил или че той е проявил идеализъм, не

са убедителни. Той все още е разполагал с необходимия властови ресурс да се

справи с която и да е политическа персона. Но истина е, че Живков нито пред-

прие персонални политически действия срещу някого, нито направи опит да

използва възможностите си и да активира съответни силови структури по вре-

ме на Десетоноемврийския пленум. Това е факт.

Днес се наблюдават две крайности в оценката на Тодор Живков. Едната

е оценката на преходната десница и тя е крайно негативна, дискредитираща и

личността му, и политиката му. Другата е на определен кръг в левицата, който

идеализира личността и приносите на Тодор Живков.

Мисля, че и двете крайности са продиктувани от конюнктурата, а не са ре-

зултат от сериозни исторически изследвания. Расте необходимостта от по-спо-

койно и обективно разглеждане на 30-годишното управление на Тодор Живков,

за което е нужна и по-голяма дистанция във времето. БСП би трябвало да ини-

циира солидни изследвания за трима от лидерите на партията през годините на

социализма – Трайчо Костов, Вълко Червенков и Тодор Живков.

Но да се върнем в 1989 година. Решаващите фактори Тодор Живков да по-

даде оставка според мен са следните:

– Рязкото влошаване на вътрешното положение – огромен за мащабите

на страната външен дълг, спад на жизненото равнище, нараснало недоволство,

поява на опозиционни на режима неформални организации.

–

Върху двете статии: "Социализмът е жив" - мой КОМЕНТАР на статията на проф. Александър Лилов "Защо претърпя крах съветският модел на социализма" на сбирка на ИНТЕРДИСЦИПЛИННАТА ГРАЖДАНСКА АКАДЕМИЯ (ИНГА) ще се проведе ДИСКУСИЯ на първи февруари 2013 г-, петък, от 17.30 часа в зала 105А в ДОМА НА ТЕХНИКАТА, ул. "Г. С. Раковски" № 108. Поканвам всички, които имат интерес към тази проблематика да присъстват и вземат участие в дискусията. Вход свободен.