Прочетен: 2085 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 03.02.2013 14:16
Действително „Съветският съюз и европейските социалистически страни не успяха да се адаптират към настъпилата през 70-те години информационна технологическа революция”. Това е общопризната истина. Основна причина за това е посоченото по-горе несъответствие между степента на развитост на производителните сили и науката (като производителна сила) и характера на производствените отношения – фактическото присвояване на държавните средства за производство от една паразитна и безотговорна класа. Според някои автори, социализмът в лицето на СССР бе спечелил икономическото съревнование с капитализма в средата на 50-те години. След 2-3 петилетки победата щеше да бъде затвърдена окончателно и безвъзвратно, ако не беше държавният преврат организиран от Хрушчов и сподвижниците му, подпомогнати от армейския генералитет.
Четвъртата теза: „Политическата система на социализма не осигури по-висш тип демокрация”. Такава е истината! Но, възниква и резонният въпрос: а можеше ли? На среща с Т. Живков ген. Де Гол го упреква затова, че не позволява да се публикуват карикатури за него. Живков му отговаря, че когато постигнем равен или по-висок жизнен стандарт от френския, едва тогава карикатуренето му ще бъде възможно и позволено. Истина над истините е фактът, че комунистическите партии не успяха да се демократизират за да са способни да демократизират социалистически и цялото общество . И за тава не са виновни само вождовете, виновни не по-малко са и редовите комунисти. Истинска, по-съвършена от буржоазната демокрация може да има, само когато по-голямата част от средствата за производство станат собственост на непосредствените производители – както е в СС Мондрагон.
Петата и шестата тези – сливането на КП с Държавата и геронтизацията на партийния и държавния елит – са исинни. Особено красиво и точно проф. Лилов заключава: „Историята предлагаше велики роли, конюнктурата ги разпределяше между слаби и неподготвени актьори.”
Седмата теза: „Някои автори представят външния фактор (агресивната политика и дейност на империалистическите държави) като определящ за рухването на социализма. По-задълбочените автори – като основен, но не и решаващ. Решаващи са вътрешните фактори.” Това е трудно опровержима истина. Авторът изтъква като основно оръжие на агресивната политика на империализма надпреварата във въоръжаването. Това е така, но действието на това „оръжие” бе подпомогнато от глупостта на съветските елити. Аз смятам, че най-страшното и най-перфидното оръжие на империализма бе раздухването на национализма, благоприятни условия за което, за съжаление, съществуваха във всичките социалистически страни. Нашият „възродителен процес” бе момент и следствие от тази политика.
Последната осма теза се свежда до следното: „Капитална причина за рухването на социализма … е, че реформирането и модернизацията му закъсняха и бяха неуспешни.” От това резонно следва въпроса, който авторът задава: „… защо се провали преустройството на СССР и защо успява модернизацията на Китай? Когато се намери верният отговор на този въпрос, не само ще се достигне до истината, а и ще се открият пътищата към бъдещето.” Хиляди автори, вече повече от две десетилетия ни предлагат огромно множество от отговори на този въпрос. Сред тях като че ли се губи ролята на обществените науки. Преходът от капитализъм към не капиталистическо общество, за пръв път в историята, става възможен само като научно осъзнат, научно обоснован и научно ръководен процес. Това мнозина го осъзнават, но все още не са много хората, които са убедени, че научното осъзнаване на историческия процес е възможно единствено с помощта на марксистко-ленинската теория и методология. Дън Сяопин успя да наложи научния подход в ръководството на реформата, докато в СССР и в другите европейските социалистически страни след Хрушчовото „размразяване” започна период на тотално господство на идеология, която само терминологично приличаше на марксистко-ленинската теория.
„И така, защо рухна държавният социализъм в СССР и в Източна Европа?” С изложените осем тези проф. Лилов анализира изчерпателно причините довели до рухването на социализма. Но човешкото познание не може да спре до тук. То иска да знаe защо закъсня реформирането на социалистическото общество и защо последният опит за реформирането му, перестройката, бе неуспешен; как и защо са се появили тези причини, на какви по-дълбоки причини те са следствие. За една от тези по-дълбоки причини аз приемам процесът на обуржоазяване на части от работническата класа, трудовото селячество и произлезлите от техните среди партийно-държавен ръководен елит и новата, социалистическа интелигенция. Като процес обуржоазяването може да се обясни научно, когато за методология се използва МРИ и по-специално тезата, че „Не съзнанието на хората определя тяхното битие, а, напротив, тяхното обществено битие определя съзнанието им” Тази мисъл на Маркс е много популярна, но в изопачената формулировка „битието определя съзнанието”, изопачена, защото се изпуска определението „обществено”, с което така промененото съдържание се превръща в антимарксистка теза, доколкото с помощта на нея не може да се обясни човешката субективност, т. е. практиката. Общественото битие на съветските народи, а по късно и на народите на бившите социалистически страни се определяше до голяма степен от факта, че тези народи създаваха социалистическо общество в една, а по късно и в само няколко отделно взети страни. Съвместното съществуване на социализма и капитализма, за дълъг исторически период, пораждаше всестранно взаимодействие между двете противоположни социални системи, в резултат на което, освен всичко друго, в социалистическото общество протичаше процес на обуржоазяване, а в буржоазното общество – процес на пролетаризация и идейно олевяване, факт, който разсъдъчното мислене осъзна като „теория на конвергенцията”
Втората причина се свеждаше до следното: от една страна, необходимото оформяне на политическата надстройка като диктатура на пролетариата, а от друга – одържавяването на почти всички средства за производство създаваше потребност от нов партиен и държавен управленски елит, общественото битие на който катализираше процеса на обуржоазяване и появата на общност с интереси различни от интересите на трудовите хора, общност която се стремеше и успя, след смъртта на Сталин, да се консолидира като класа. Главната причина за закъсняването на реформите и неуспеха на перестройката следователно са интересите на тази класа, или поне на част от нея.
Ленин, а по-късно и Сталин са виждали този смъртоносен за социализма процес и са предприемали мерки за неутрализирането му, една от които са репресиите над обуржоазилите се партийни, държавни и военни кадри.
„Перестройката заби последния пирон в ковчега на СССР и на съветския модел на социализма”. Така е озаглавен третият раздел на статията, в който основателно се изтъква, че „Принципно значение за анализа на прехода има отношението към перестройката.” Според мен, проф. Лилов дава, в седем точки, верен отговор на въпросите: защо се провали перестройката и защо успява модернизацията на Китай. Разбира се, имам и резерви към някои от неговите тези. Въпреки че в статията се съдържа разбиране, че перестройката се провали и защото, като необходима реформа, бе фатално закъсняла с 3-4 десетилетия, а Дън Сяопин навреме започна и успешно извърши необходимата на китайското общество реформа, трябва открито да се каже, че Хрушчов и обкръжението му са виновни за не провеждането на назрелите реформи, необходимостта от които Сталин бе осъзнал и може би щеше успешно да извърши. С други думи, Хрушчов имаше желание, но, за разлика от Дън Сяопин, му липсваха качествата на успешен реформатор. Например в мемуарите си Вячеслав Молотов споменава, че Хрушчов е ненавиждал Запада, но не е бил способен да разбере, че с политиката си го подпомага.
Особено несъгласие ще изразя със съдържанието на третата точка – „Отсъствие на сериозна идеология за модернизацията на социализма”. По горе обясних различието между теория и идеология. Ако авторът, вместо „сериозна идеология”, бе написал „сериозна теория”, щеше да бъде абсолютно прав. Липсата на такава теория бе забелязана дори и от Т. Живков. „Сериозна идеология”, напротив, беше вече налице, благодарение на което социалистическите обществени отношения в СССР бяха успешно „модернизирани”, то ест превърнати в буржоазни. Защото понятието „модернизация” в науката, за разлика от ежедневния дискурс, означава обуржоазяване (материално и духовно). А защо комунистическата идеология, утвърдила се като господстваща, категорично доказателство за което бе победата във ВОВ, постепенно се ерозира и отстъпи господството си на буржоазната идеология, е въпрос на който все още няма научно обоснован отговор. В този раздел, както и в цялата статия осъзнато се прокарва квинтесенцията (основният принцип) на социалдемократическата идеология: автоматизмът на социалното развитие, което като само постепенен процес, е подчинен на обективни закони, а социалните революции са нещо случайно и вредно, проява на волунтаризъм. „Ние присъстваме не на края на историята, нито на края на социализма, а на раждането на постиндустриалната и посткапиталистическата алтернатива на световното развитие”. Именно с това „Ние присъстваме”, т. е. сме свидетели, а не субекти, проф. Лилов най-кратко и най-точно изразява социалдемократическата същност на своята идеология.
„Можеше ли да се запази обществото на социализма в България? Опит за оценка на 10 ноември 1989 година.” е заглавието на четвъртия раздел от Статията на проф. Лилов.
„… не, не можеше. – отговаря авторът и обяснява защо – Първо, защото крахът на българския социализъм е част от краха на съветския модел на социализма. Второ, защото се разпаднаха СССР, СИВ, Варшавският договор. Трето, защото бе ревизирана Ялта. Да се съхрани социализмът в една отделно взета страна на социалистическата общност, когато тази общност вече не съществува, е илюзорно, а не реалистично мислене”.
„Вярно е, - пише Лилов - че съвкупният резултат на прехода е реставрацията на капитализма в България. При това не на съвременния, а на дивия капитализъм на първоначалното натрупване на капитала. … Това е трагичен исторически факт.” Съдържанието на горния цитат повдига три въпроса: първо, ако прехода бе реставрирал „съвременния” капитализъм, щеше ли това да е „трагичен исторически факт?” В съответствие със сегашната си политика и идеология БСП, в т. ч. и г. Лилов, е логично да отговорят с „не”. Според тях, това тогава нямаше да е трагичен факт, а щеше да бъде модернизация на обществото, навлизане в информационната епоха. Второ, по-малко див ли е съвременният капитализъм от оня, от времето на първоначалното натрупване на капитала? Отговорът, имплицитно съдържащ се в цитата, е положителен, което доказва, че тук имаме работа с обикновена апологетика на капитализма. Трето, кой е виновен за реставрацията именно на дивия капитализъм? Ако за реставрацията на капитализма изобщо причината е в закъснялото реформипане на социализма, вина за което има обуржоазилата се номенклатура, то за това качество на реставрирания капитализъм виновни няма. Частнокапиталистическото присвояване на вече създаденото общонародно богатство не можеше да стане по начин, различен от това което се случи.
„Нашата крайна цел си остава преодоляването на капитализма, въпреки че съветският модел на социализма претърпя крах.” Тук пак възникват поне два въпроса: първо, кой стои зад определението „нашата”? Второ, как ще се осъществява преодоляването на капитализма – чрез революция или чрез реформи?
„Единствената реална възможност да бъде съхранен исторически съветският, включително и българският, социализъм бе да се осъществи неговото дълбоко реформиране и модернизация. Реализирането на тази възможност сега наблюдаваме в Китай, Виетнам и Куба”. Според мен, в тези четири реда се съдържа най-дълбоката заблуда на г. Лилов, която е предпоставка на повечето негови тези. За проумяването й ще ни помогне мисълта на Сталин, цитирана като мото на моята статия.
Реформите, които започна и продължава да провежда Китай преследват една единствена цел – индустриализация на страната. Ако подобни реформи бяха приложени в СССР, то това щеше да бъде огромна крачка назад, връщане към НЭП-а, а може би и заплаха за самото съществуване на социалистическите обществени отношения. Към средата на ХХ век СССР завърши етап от развитието си, през който се превърна в развита индустриално-аграрна страна. Навлизането в следващия етап, можеше да започне със едновременно реформиране на политическите и икономическите отношения. Необходимостта от политически реформи – отделянето на Комунистическата партия от Държавата и предаване на цялата власт в ръцете на Съветите – бе очебийна, т. е. лесна за теоретическо осмисляне и трудна за реализация, поради съпротивата на номенклатурата. Необходимите икономически реформи тогава бяха, а и все още са изключително сложен и труден за решаване научен проблем. През 1952 г. в СССР се провежда много широка дискусия за необходимостта от написване на Учебник по политикономия, както и за неговото съдържание. Това фактически е било дискусия за пътищата на понататъшното развитие на Съветския съюз. Като обобщение на дискусията Сталин написва известните ”ИКОНОМИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ НА СОЦИАЛИЗМА В СССР”, които на ХХ конгрес бяха обявени за немарксистки и отречени. Сега от дистанцията на времето и благодарение на натрупания опит, можем да кажем, че на повечето от проблемите Сталин е дал научно марксистко решение. И ако те бяха реализирани в живота, общността на социалистическите страни нямаше да претърпи крах, а щеше вече да е изпреварила Запада по всички икономически показатели. Единствената, според мен, грешка на Сталин е поддържането по инерция на идеологемата, че собствеността върху средствата за производство на социалистическата държава е по-висша форма на собственост, отколкото собствеността на асоциираните непосредствени производители ( кооперативната трудова собственост).
Тази раздел фактически съдържа два проблема: оценката на 10 ноемвмри 1989 г. и характера и задачите на БСП.
Проф. Лилов оспорва „абсурдната левичарска теза, че 10 ноември 1989 г. е замислен и осъществен от БСП като прелюдия към реставрацията на капитализма и че е могло да бъде спасен социализма у нас.” В горния цитат има две тези. Първата е действително е абсурдна в тази си формулировка. Но, ако вместо БСП определим за субект на деянието част от ръководството на партията, каквато е действителността, то тогава „левичарската” теза може да се окаже съвсем не абсурдна. Ако приемем, че само А. Луканов е провеждал политика за реставрация на капитализма, то другите - Петър Младенов, Добри Джуров, Георги Атанасов, Йордан Йотов и Димитър Станишев какво са? Наивни дечица, които не разбират какво вършат?” Втората „левичарска теза” е действително абсурдна. При тогавашните геополитически и социални условия и обстоятелства социализмът действително не можеше да бъде съхранен, но можеше поне да загине с достойнство.
„Съществен момент при оценката на 10. ХІ. 1989 г. – пише А. Лилов - е отговорът на въпросите: необходим ли беше Десети ноември и беше ли той вътрешно дело, или дело на Москва, … Моят отговор на първия въпрос е: да, Десети ноември беше необходимо но закъсняло събитие.”
В науката терминът необходимост е синоним на термина закономерност и затова двата термина изразяват едно понятие. Необходимостта на Десети ноември като акт (резултат) може да се разбере само чрез неговото ставане. А то, като тенденция започва с Априлския пленум на ЦК на БКП, който узакони едноличния режим на Тодор Живков. Както е известно, промените у нас бяха пряк отглас от ставащото в СССР и КПСС и затова те като копие може да бъдат разбрани само чрез същността на оригинала.
Петдесетте години на ХХ в. са вододел между два етапа от развитието на СССР. Завършилият етап, с право наричан сталински, превърна страната в световна сила с могъщ икономически и военен потенциал, и с колосален международен авторитет. Властта, под формата на диктатура на пролетариата принадлежеше на трудещите се. Ръководната роля на Сталин се обяснява с необходимостта от вожд (пасионарна личност). Тази необходимост възниква всякога, когато се раждат нови обществени отношения, както и когато съществуващите отношения са отживели и оцеляването им - заплашено (фашизмът, нацизмът). След ХХ конгрес властта, от диктатура на пролетариата, постепенно, но много бързо, се превърна в диктатура на „Новата класа”, в редиците на която огромното мнозинство беше просоциалистически настроено, но нито манталитета, нито интересите му позволяваха да проведе необходимите политически и икономически реформи. В резултат на тава, в съветското общество настъпи период на „застой”, най-дълбоката причина за който е диспропорцията между производителните сили и производствените отношения. (виж мотото на статията). Развитието на материално-техническата база на социализма, т. е. на производителните сили на обществото стана доминираща тема в обществения живот, а на производствените отношения (формата на собственост върху средствата за производство) не се отделяше необходимото внимание. Формално те бяха усъвършенствани чрез преименуване на собствеността от държавна в общонародна. Измислената от Тодор Живков (или от идеолозите му) формула „Държавата собственик, трудовите колективи – стопани” показваше красноречиво как номенклатурата не желае да се лиши от фактическата собственост върху средствата за производство. Логиката на това развитие на социалистическото общество водеше до непрекъснато увеличаване процента на привържениците на капитализма не само сред управляващата номенклатурна класа, но и сред трудещите се. И когато този процент стана достатъчно голям, настъпи колапсът (Перестройката), а след това и крахът на социализма. Вторият въпрос – вътрешно, или дело на Москва е Десети ноември - е несъществен и затова на него няма да се спирам, а и отговорът му имплицитно се съдържа в отговора на първия въпрос.
„Съхраняването и модернизацията на Българската социалистическа партия – пише А. Лилов – е крупен исторически факт на нашия преход.” Този текст би бил по истинен, ако се перифразира така: Прераждането на БКП в дребнобуржоазна (модернизирана) социалистическа партия е значим исторически факт на нашия преход към капитализъм. БСП се самоопределя като организационен и идеен приемник на БСДП учредена на Бузлуджанския конгрес през 1891 като революционна марксистка партия. Има ли право на това?
„Като социалистическа партия, – „отговаря” г. Лилов – от Бузлуджа насам, ето вече 120 години БСП се бори за преодоляване на капитализма, през 1990 г. прегърна идеите на демократичния социализъм и днес продължава да е вярна на тази своя историческа мисия.” Тази не особено логична теза е предназначена да скрие простичката истина, че на Бузлуджанския конгрес е създадена революционна марксистка партия. Че скоро след това от нея се отцепва реформистко крило наречено широки социалисти, което се конституира в отделна реформистка партия. Че прегърнала идеите на демократичния социализъм, БСП се е превърнала в фактически наследник на реформистката БСДП (широки социалисти). Ако беше жив, Димитър Благоев щеше да охарактеризира БСП като „катраник на буржоазията”
„Как се отрази преходът върху жизненото равнище на народа ни” е петият раздел от статията
„За нещастие преходът потопи народа в страхотен социален упадък. За потвърждение на тази оценка ще се позова на пет възлови факта, взети от Евростат.”
Всичко казано в Раздела е истина, но не е цялата истина. Два пъти – в самото начало и в края на раздела – се споменава понятието „социален упадък”. Всичките пет факта са признаци или причини за социалния упадък, но принципно не го изчерпват. Ще си послужа с пример: преди години в телевизионно предаване питаха абитуриенти за мечтите им. Една девойка откровено сподели, че мечтае да си уголеми бюста и че нужните за операцията пари е готова да спечели чрез проституиране. Несъмнено това е признак за социален упадък, но той щеше да е такъв и ако родителите са богати и могат и желаят да заплатят операцията. Но, социалният упадък не е само български патент. Той важи и за развитите страни, и най-вече за тях. Асен Игнатов го нарича „духовна пауперизация”. „Опростачаване” е най-често употребяваното му название. Всички, които не познават задълбочено Марксовото учение, смятат, че за това са виновни или несъвършенствата в човешката природа, или некачественото възпитание. Марксистите знаят: причина са отживелите времето си буржоазни социални (икономически, политически, религиозни, нравствени и естетически) отношения, които са иманентни и на т. нар. информационна епоха.
В заключение авторът пише: „Ако не се приеме национална стратегия за догонващо развитие и за ликвидиране на бедността и мизерията, социалните сътресения са неизбежни”. Да разтълкуваме написаното: явно г. Лилов не желае социални сътресения, т. е. революция и затова предлага като превантивна мярка въпросната „национална стратегия”. Стратегии лесно се пишат, но, принципно възможно ли е догонващо развитие за ликвидиране на бедността и мизерията у нас, след като в световен мащаб те се разширяват и това е трайна тенденция, закономерността на която е прецизно доказана от Роза Люксембург в известното си произведение НАТРУПВАНЕ НА КАПИТАЛА. „България търси следпреходните партии и водачи, които да я изведат от сегашния социален упадък” Струва ми се, че за сега България не търси подобни партии и водачи, а и да ги търси, няма да ги намери, защото те все още не са се появили. За съжаление, в това отношение България е може би единствена сред бившите социалистически страни.
„Има ли бъдеще социализмът?” е шестият и последен раздел от статията на А. Лилов. Преди да се отговори и за да се отговори на този въпрос е необходимо да се отговори на въпроса: що е то социализъм? Нито в обсъжданата статия, нито в световната литература съществува общоприето определение на понятието социализъм. Отдалечавайки се значително от тезите на А. Лилов ще се опитам до изложа моето мнение. Социализмът съществува в три форми: като идея, като теория и като практика.
Като идея (ценност) той е егалитаристичен и подчертано плуралистичен, и не надхвърля основната идея-лозунг на Великата френска буржоазна революция: „свобода, равенство, братство”. И още: „Съвременното световно обществено мнение – пише Лилов – вече е оформило постановката, че е възможна една по-добра от капитализма обществена система”. Но, каква да бъде тя и как да се реализира в практиката е проблем, който може да реши само науката. Какво със сигурност може да каже тя днес?
Социализмът като обществен строй не може да възникне мигновено. Той ще бъде резултат на, повече или по-малко, продължително ставане, наричано обикновено преходен период. Отделни кълнове, като напр. трудовата кооперативна собственост, ще се появяват в недрата на капитализма.
Социализмът като станал (но не и завършен, защото той ще стане „завършен”, едва когато започне преходът към комунистическата обществена формация.) ще се отличава от капитализма по следните три групи показатели:
А. Политическа надстройка: Общонародна държава - федерирана в някакви над национални образования. Демокрация - за пръв път съответстваща на понятието си, в която необходимостта от политически партии постепенно, но бързо ще бъде изживяна.
Б. Икономическата основа на обществото ще бъде променяща се комбинация, от общонародна държавна собственост и от собственост на „асоциираните непосредствени производители” върху, обобществените по този начин, средства за производство. Личната собственост върху всевъзможните средства за живот ще бъде неприкосновена. „Общественото производство на своя живот” хората ще извършват с обществено разделен труд, което означава, че произведените продукти ще приемат формата на стоки, които ще се разменят на социалистическия пазар. Обществената собственост върху средствата за производство ликвидира стоката работна сила, с което експлоатацията на човек от човека остава в историята. Както базата, така и надстройката на описания по този начин социализъм го ситуират като следващ след капитализма, или след някакъв друг начин на производство, и може би последен строй на икономическата обществена формация, но не и първа или низша фаза на комунистическата обществена формация
В. Духовна сфера. За пръв път в историята на човечеството стихийността на развитието му се заменя с научна организация на обществения живот. В ценностната система ще господстват хуманистични идеологии, в т. ч. и религиозни, докогато обществото ще има потребност от тях.
Ставането или преходът започва с политическа революция, която може да се реализира или по мирен начин, чрез безвъзвратна победа на парламентарни избори, или чрез въоръжено насилие. Кой от двата начина ще се реализира, ще зависи от геополитическата ситуация в света или региона и от съотношението на политическите сили в страната. Властта по време на прехода ще бъде, повече или по-малко, диктатура на революционните сили над свалените от власт класи. Икономиката ще бъде от смесен тип, като капиталистическите икономически отношения постепенно ще отстъпват място на показващите по висока ефективност и хуманност социалистически отношения.
В заключение. Социализмът не само има бъдеще, но той е единственият шанс на човечеството да оцелее. За подходящ финал могат да послужат последните три изречения от СИМВОЛ-ВЕРУЮ НА БЪЛГАРСКАТА КОМУНА! от Христо Ботев.
Вярвам…
И в единното и неделимо отечество на сички хора и обща собственост върху сички имоти.
Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото.
Чакам събужданието на народите и бъдащий комунистически строй на целия свят.
11:47
Върху двете статии: "Социализмът е жив" - мой КОМЕНТАР на статията на проф. Александър Лилов "Защо претърпя крах съветският модел на социализма" на сбирка на ИНТЕРДИСЦИПЛИННАТА ГРАЖДАНСКА АКАДЕМИЯ (ИНГА) ще се проведе ДИСКУСИЯ на първи февруари 2013 г-, петък, от 17.30 часа в зала 105А в ДОМА НА ТЕХНИКАТА, ул. "Г. С. Раковски" № 108. Поканвам всички, които имат интерес към тази проблематика да присъстват и вземат участие в дискусията. Вход свободен.
цитирай
