ОЩЕ ЗА РАЗСЪДЪКА И РАЗУМА

            Съображения върху два конкретни случая

            Желю Железов

         Първи случай. Един колега от ИНГА отрича истинността на 12- та от предложените от мен ФИЛОСОФСКО-СОЦИОЛОГИЧЕСКИ АКСИОМИ:  “Развитието но производителните сили на човечеството има за предел пълното преодоляване на живия труд – субстанцията на разменната стойност - като фактор на производството и възпроизводството на живота. Това преодоляване в някаква напреднала степен е обстоятелството и условието, които превръщат в реална възможност прехода на човечеството към третата – КОМУНИСТИЧЕСКАТА ОБЩЕСТВЕНА ФОРМАЦИЯ. Превръщането на възможността в действителност предполага наличието на поне три момента: 1. Научна теория на прехода. 2. Осъвременена комунистическа идеология. 3. Необходим минимум от пасионарии.” Аргументите му: някога някакъв партиен секретар му заявил, че през 1985 г. в СССР ще започне изграждането на развито комунистическо общество. Това, както е известно, не се случи и нещо повече – колабира и скоропостижно почина обявения за първа фаза на комунистическата формация социализъм. Следователно – заключава той – комунизмът е утопия, поради което появата му е невъзможна.

         Това мислене, според мен, не може да се нарече дори разсъдъчно, защото не съответства на принципите на истинския силогизъм. Затова аз го определям като предразсъдъчно, т. е. подмяна на истината с видимостта.

         ИСТИНАТА се постига чрез мислене с ПОНЯТИЯ. Научното понятие за комунизъм е диалектико-логично следствие от понятието за капитал, а последното (не е тъждествено с различните дефиниции на капитала) се съдържа в „Капиталът” на К. Маркс и в трудовете на още няколко десетки гениални и талантливи икономисти и философи – марксисти, немарксисти и антимарксисти. Сред последните заслужава да се спомене името на Уолт Уитман Ростоу (1916-2003), чиято теория за стадиалното развитие на човечеството, изложена в епохалния му труд „Стадии на икономическия растеж. Некомунистически манифест” (1960 г.) оспорва научността на марксовата формационна теория, която аз приемам като аксиома в съжденията си за историческия процес. Без научно понятие за комунизъм, в главата на всеки индивид комунизмът съществува само като идеология: за едни най-възвишена, за други – най-отвратителна. Това ценностно отношение на индивидите към комунизма се определя от множество фактори, три от които са най-съществени: социален произход, възпитание, сила на интелекта.

         Втори случай: 6 март 2015 г. ИНГА. Лекцията на професора по кибернетика Петьо Хаджиев „Системният контрол – основа за функциониране на държавата” бе фактически презентация на Програмата на създаденото и ръководеното от него Сдружение „Гражданско движение защита на гражданите и държавата”. Лайтмотив на лекцията: след 1989 г. у нас, вместо демокрация се установи олигархична власт, с което се обясняват всичките негативи на съвременното ни битие. Единственият изход от създалата се ситуация, според него, е „системният контрол” на гражданското общество (ГО) над органите на държавата, което е и тъкънта на предлагания от тях Проект за нова Конституция, (http://dzd-bg.com/wp/) в която ГО е дефинирано така:  „Параграф 4 1.Гражданското общество е съвокупността от всички български граждани организирани или не в граждански сдружения, политически партии,структурите на всички видове власти, профсъюзни и съсловни организации,търговски камари и палати, спортни и културни структури и други доброволно обособени общности.”

         Изложените в лекцията и в Проекта за Конституция идеи са логичен конструкт,  който би бил истинен, само ако аксиомата от която е дедуциран е истинна. А тази аксиома е облечената в научни дрипи от Ф. Фукуяма хилядолетна илюзия, според която досегашната история на човечеството не е нищо друго, освен подготовка за настъпване на вечното настояще (краят на историята), което, разбира се, не е съвършено, подлежи на усъвършенстване, но не и на развитие (прекъсване на континуума).

         Истинността на тези мои съждения се доказва непосредствено от цитираната по-горе дефиниция на ГО. Тя изразява ненаучния социалдарвинистки възглед за човешкото общество изобщо, като „съвкупността на всички” живи индивиди. Възглед, който, като връх на разсъдъчното мислене, не е в състояние да надхвърли привидността, отъждествявайки принципно социума с животинските популации, в които отделните особи притежават вътре в себе си своята същност като генетична информация. За разсъдъчното мислене е недостижима истината, че социумът вече не е „съвкупността” на живите човешки същества, а е системата от отношения, в които индивидите влизат в процеса на производство и възпроизводство на своя материален живот.     Затова господин професорът вижда възможността за усъвършенстване на обществото в превъзпитанието на индивидите, в превръщането им от егоисти в алтруисти, а не в усъвършенстването и промяната на обществените отношения, фундамент на които е формата на собственост върху средствата за производство. За нея както в лекцията, така и във всичките достъпни в мрежата текстове на Сдружението – нито дума! Защо ли?

         Този въпрос ме вълнува вече много десетилетия, може би от началото на 60-те години на миналия век. Какви са причините все пак хората трудно до проумяват истината, че същността на човека и обществото е системата на обществените отношения?

         Първа причина. Генетично предопределената глупост. За родения глупак е невъзможно да мисли за неща, които не може да види, да пипне, да помирише и т. н., а обществените отношения са точно такива.

         Втора причина е незнанието. Може да си се родил с талантлив и дори гениален ум, но ако не познаваш поне основите на науката ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ, и ти липсва елементарна философска култура, съжденията ти по главните социални проблеми ще бъдат винаги повече или по-малко неистинни.

         Трета причина. Нежелание и липса на воля за преодоляване на антикомунистическите предразсъдъци  у мнозинството от адептите на различните форми на буржоазната идеология. 

Кое налага използването на термина "пасионария", отсъстващ от теорията на марксизма? Привнасянето на термин от друга теория подчертава, че основната е непълна, все едно в химията част от процесите да бъдат обяснявани с флогистона. Отнасям се с разбиране, естествено към прогреса и въвеждането на нови термини, но разумно е те да НЕ са от друга съществуваща теория, защото така ще отразяват други мисловни конструкти.

Ако развитието на производството води директно до промяна на обществените отношения, то защо постигането на комунистически отношения предполага наличието на научна теория?
Може би ако има постулат, че прим. "в условията на масово автоматизирано производство обществените отношения могат да се прогнозират и планират", тогава теорията става необходима.
Новата комунистическа идеология пък може както да е своевременна, така и да предхожда или следва отношенията. Когато не е своевременна, естествено има конфликт. Прим. идеологията на комунизма сега се отрича, тъй като е подранила за съществуващото производство и съответно отношения.

Благодаря за интересния коментар и благодатните въпроси.
По първия въпрос.
Смята се, че терминът и понятието „пасионарност” са въведени в научен оборот от гениалния съветски учен Лев Гумильов (Гумилев). Съществува и мнение, че приоритетът за това принадлежи на Питерим Сорокин. Но идеята, че съществуват човешки индивиди, съотвестващи на това понятие, има хилядолетна история. Самият Карл Маркс е съвършен образ на пасионарна личност. Свидетелство за това може да служи популярното негово есе „Размисли на юношата при избор на професия”, което завършва така:
„Ако сме избрали професия, в рамките на която повече от всичко можем да се трудим за човечеството, то ние няма да се превием под нейното бреме, защото това ще бъде жертва в името на всички; тогава ще изпитаме не жалка, ограничена, егоистична радост, а нашето щастие ще принадлежи на милионите, нашите дела ще живеят тогава тих, но вечно действен живот, а НАД ПРАХА НИ ЩЕ СЕ ПРОЛЕЯТ ГОРЕЩИТЕ СЪЛЗИ НА БЛАГОРОДНИТЕ ХОРА” http://www.souz.info/library/marx/pensieri.html
Достатъчно е човек да прочете забележителната и оспорима в някои отношения книга на Жак Атали „КАРЛ МАРКС ИЛИ СВЕТОВНИЯ ДУХ”, за да се убеди, че Маркс до последния си дъх е следвал това свое КРЕДО.
Ако приемем, че Марксовото учение е ДОКТРИНА (система от догми), ще трябва да се съгласим с мнението, че то трябва да се запази като затворена, стерилна система, че всяко вмъкване в него на нови идеи и понятия го опорочава.
Но марксизмът не е догматична система. Той се появява с иманентната му потребност от развитие, т. е. обогатяване с все по-нови идеи и понятия.
С признаване фундаменталната роля на човешката дейност (обществената практика), в това число и на пасионарните личности, Марксовият детерминизъм се отличава най-дълбоко от природонаучния детерминизъм. Неразбирането на тази истина е една от причините на краха на съветския тип социализъм.

Вторият въпрос е формулиран в първото изречение на абзаца, макар и не съвсем точно. Вместо „производство” трябва да се напише „производителни сили”, защото „производството”, като определен НАЧИН НА ПРОИЗВОДСТВО, съдържа две страни, отношението между които е съдържанието на най-важното научно откритие на Маркс - Законът за задължителното съответствие на производствените отношения на характера на производителните сили на обществото. Досегашната история Маркс нарича предистория или детска възраст на човечеството, защото развитието му, основен фактор на което е действието на посочения Закон, е било стихия, малко различаваща се от стихиите в първичната природа. Последното обстоятелство поражда, дори и у високо образовани марксисти, илюзията, че между Марксовия и природонаучния детерминизъм няма принципно различие.
Свидетели сме на процес, който някога Маркс предвиди – превръщането на науката в непосредствена производителна сила. Подвизавайки се изключително в сферата на производителните сили тя предизвика грандиозен прогрес в развитието на обществото, но заедно с това постепенно се превърна и в разрушителна сила, способна да запрати човечеството в небитието.
Един от възможните изходи от създалата се критична ситуация е разпространението на науката и върху производствените и по-общо – върху всички обществени отношения. Там тя трябва да констатира очевадния факт, че КАПИТАЛИСТИЧЕСКАТА частна собственост върху средствата за производство бързо се превръща в анахронизъм. По сложната й задача ще бъде да обоснове пътищата са задълбочаване на обществената природа на собствеността върху средствата за производство, вече в синхрон с развитието на производителните сили.

Тъй като комуникацията се осъществява и при наличния термин за "пасионарност", то това е достатъчно. Важни са не отделните думи, а цялата теория.