ПОЛИТИКО-ИКОНОМИЧЕСКО ИЗСЛЕДВАНЕ

                                      Желю Железов. 
                  Широко разпространено е мнението, че в България – надарена с прекрасна природа, трудолюбив и умен народ, и благоприятно географско разположение – може да се живее богато и щастливо, ако … ако не е разделението, враждата и омразата, вина за което носят партиите и лошите политици. Изход от това положение едни виждат в премахването на партийната система, други – в гражданското общество (ГО): две основни тези с множество нюанси. И ако все още кризата в обществото продължава и се задълбочава, причина за това е слабостта на ГО, една от причините за което е липсата на Доктрина за неговото функциониране.
                  Задачата ми днес е да опровергая тези според мен наивни и ненаучни теории, като покажа действителната природа, причините и виновниците за разделението, както и възможните граници на помирението в българското общество, непосредствено определяни както от собствената му, така и от балканската, европейската и световната история. Последната може да бъде разбрана, ако разглеждането започне от самото й начало.

            Известно е, че Човекът като представител на вида Homo се е появил върху планетата Земя преди около 80-100 хил. години  в резултат на природен процес, продължил около 25 мил. години, и  наричан антропогенеза. Между този човек, определян с понятието неоантроп и сегашните човеци, разглеждани като природа, в която влиза и психиката им, различия не съществуват или ако съществуват - са съвсем незначителни. Грандиозните различия между нас и тези далечни наши предци са резултат на друг, различен от антропогенезата вид еволюция, на социалната еволюция. Историята на опитите хората да познаят тази еволюция, т. е. своята история, е интересна, но не влиза в предмета на тази студия. Но, е абсолютно необходимо да се посочи сегашното състояние на науките за Човека и Обществото. Многото десетки учения, теории, школи и направления, съвсем условно може да се разделят на три групи: 1, религиозно-митологични; 2, природо-научни, т. е. разглеждащи човека и обществото като принципно не различни от животинските особи и популации  и 3, марксистки. Всички, които са вън и различни от марксистките, и спекулират с плурализма като своя съществена ценност, марксистите ги определят и като буржоазни, т. е. като същностна част от господстващата идеология на Новото време.

            Теоретична основа и методология на моето изследване е Марксовото МАТЕРИАЛИСТИЧЕСКО РАЗБИРАНЕ НА ИСТОРИЯТА (МРИ), наричано още марксистка философия на историята (ФИ). Защо декларирам предварително за това? Ще обясня с пример. Всеки, който прочете книгата ”СРЕЩИ С БУРОВ” на Михаил Топалов-Памукчиев, която е стенографски запис на мисли на гениалния Атанас Буров, ако е непредубеден, ще констатира, че всичко казано от него са истини, основа на които е тезата, че човекът по природа е мързелив и егоист, поради което комунизмът и колективизмът изобщо са химери. И това би било истина, ако философската теория и методология – социалдарвинизмът, – на която те се основават, са истинни, т. е. научни. А те не са! Като познание,  социалдарвинизмът е система от разсъдъчни истини, привидности, а като идеология е съществена част от идеологията на просветената буржоазия. Убеден, че познавам задоволително множеството немарксистки историософски и социологически „теории”, приемам, че марксизмът е единствената философска и научна теория за Човека и Обществото, но решително се разграничавам от догматичните натрупвания в него, които даваха и дават облика на т. нар. исторически материализъм (ИМ). Съществуват поне два фундаментални проблема, по които мнозинството от съвременните марксисти се отличават и отдалечават от Маркс, и които имат отношение към обсъждания тук проблем.

            Първият. В ИКОНОМИЧЕСКО-ФИЛОСОФСКИ РЪКОПИСИ  от 1844 г. в един много интересен текст за субективността Маркс заключава: „Ние виждаме тук, че последователно проведеният натурализъм или хуманизъм, се различава както от идеализма, така и от материализма, явявайки се заедно с това обединяваща ги истина. Ние виждаме в същото време, че само натурализмът е  способен да разбере акта на световната история.” (т. 42, с. 149)

         Това, според мен, е най дълбокия фундамент на зараждащата се или по-скоро, вече родилата се нова ФИ, която ще бъде назована марксистка. Но в бележка № 75 към този цитат Институтът по марксизъм-лененизъм към ЦК на КПСС – издател на Съчиненията на Маркс и Енгелс – отсъжда друго: „На това място Маркс говори за дофойербахианските форми на материалистическата философия, споделя неудовлетвореността от тях, която е била характерна за Фойербах. Не този стар материализъм, и не идеализмът, а философията на Фойербах – натурализмът и хуманизмът – е способен да постигне тайните на световната история”. Това отношение към  мисълта на Маркс образно може да се сравни с ЖП стрелка, която отправя, макар и не преднамерено, разбирането и развитието на Марксовото учение по път, който го доведе до това незавидно състояние, състояние при което, по двата основни проблема – каузалността и детерминизма – той се колебае между домарксовия материализъм и идеализма. Подобно състояние на теорията Маркс илюстрира с мисленето на Фойербах:  „доколкото Фойербах е материалист, историята лежи вън от неговото зрително поле, а доколкото разглежда историята – той съвсем не е материалист. У него материализъм и история са напълно откъснати едно от друго,…” (т. 3 с. 45) Това което Маркс пише за Фойербах, важи до голяма степен за марксизма като официална идеология на бившите социалистически страни.

            Вторият проблем се отнася до движещите сили и периодизацията на историческия процес. Според Маркс „Хората сами” – не Бог и не някакви обективни закони – „правят своята история …”, която преминава през три обществени формации (ОФ): първобитно-общинна ОФ, икономическа (ИОФ) и комунистическа ОФ.  Днес човечеството живее все още в ИОФ, която за юдеохристиянския свят е преминала през три „прогресивни епохи” – всяка със свой специфичен начин на производство (НП): 1.Античност (робовладение). 2. Средновековие (феодализъм) и 3. Ново време (капитализъм). Вместо това в ИМ бе постановено, че развитието на обществото изобщо преминава през пет обществени формации: първобитен комунизъм, робовладение, феодализъм, капитализъм и комунизъм. Социализмът, установен след ВОСР, бе определен като първа или низша фаза на комунистическата формация, вместо да се разглежда като четвърта и може би последна прогресивна епоха на ИОФ, което аз определям като една от теоретичните причини за неговото фиаско. От това към коя от двете формации – ИОФ или КОФ – ще бъде причислен социализмът, пряко ще следва отношението на хората към такива фундаментални проблеми като труд, собственост, ценност (стойност), стока, пазар и политика.

  Човечеството се е сбогувало с първобитнообщинната ОФ,  разделено основно на раси и племена. Преходът към новата ИОФ се ознаменува с едно най-фундаментално, определящо специфичното различие на формацията разделение, обществено разделеният труд, който заменя производствената дейност в Първобитнообщинната ОФ, която, за разлика от труда, е била „игра на природните сили на индивидите”, и който поражда всичките останали разделения, иманентно присъщи на формацията: частна собственост върху условията на общественото производство, т. е. разделението на класи – имащи и нямащи собственост, на експлоататори и експлоатирани, на богати и бедни, на потисници и потискани. Това е марксисткото разбиране,  изложено в написания от Маркс и Енгелс през 1848 г. МАНИФЕСТ НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ, който започва така: „Историята на всички досегашни общества е история на класови борби.

Свободен и роб, патриций и плебей, феодал и крепостен селянин, цехов майстор и калфа, накъсо — потисници и потиснати, са се намирали в постоянен антагонизъм един спрямо друг, водили са непрекъсната ту скрита, ту открита борба, която винаги е свършвала с революционно преустройство на цялото общество или с обща гибел на борещите се класи.” Малко по-долу продължава:

„Но нашата епоха, епохата на буржоазията, се отличава с това, че тя опрости класовите противоречия. Цялото общество се разпада все повече и повече на два големи враждебни лагера, на две големи, изправени открито една срещу друга класи — буржоазия и пролетариат.”

Тази идея, изказана в епохата, когато буржоазията в Западна Европа и Северна Америка все още е била прогресивна и революционна класа, е прозвучала като бомба, но бомба със закъснител, затова срещу нейния взрив са реагирали интелектуални пигмеи от рода на Акила Лориа.

 По късно, през втората половина на 19 в., когато капиталистическият обществен строй в посочените региони навлиза в етап на своята зрялост, етап наричан Belle Epoque , тежката интелектуална артилерия на буржоазията създава „теории” опитващи се да оборят и неутрализират Марксовата теория за класите и класовата борба. Тези теории, определени тогава от Маркс и Енгелс като „вулгарна политическа икономия”, днес носят англосаксонското название „икономикс”. Тази нова „наука”, заменила политическата икономия, не е нищо повече от набор от правила за упражняване на занаята, наричан обикновено „бизнес”. В „икономикса”, като система от множество теории, съществува една фундаментална, наречена „теория на пределната полезност”, която трябва да обори и замени „трудовата теория на стойността на Адам Смит, Дейвид Рикардо и Карл Маркс. Наред с нея и в синхрон с нея функционират и две идеи, според които богатството на капиталистите се създава от отложеното потребление (спестовността) и от способността на капитала, разглеждан като веществени и интелигибелни средства за производство, да създава разменна стойност. С тези и множество подобни теории и теорийки трябва да се докаже, че частната собственост върху условията на общественото производство е или природосъобразен, или осветен от бог феномен, който не разделя хората на антагонистични класи, не поражда експлоатация  и потисничество. Според тези теории, при капитализма човечеството най-после е постигнало справедливост, разделяйки хората на висша, средна и низша класи или страти според размера на дохода, който получават, и според определения от този размер начин на живот. Неравенството при разпределението на СОП се определя най-вече от природното им неравенство, от което следва, че експлоатация няма, разделението на антагонистични класи е злонамерена измислица на лошите комунисти, внушено им някога от Маркс    

За да премина конкретно към проблема за сегашното разделение на нашата нация, смятам, че е необходимо да акцентирам върху два момента: първо, за всеки, който не е изучавал сериозно политическата икономия на капитализма, написаното в последната страница ще си остане „terra incognita”, той ще продължи да мисли, че машините създават разменна стойност. И второ, за някои от хората, занимаващи се изключително с умствен труд, за които казвам, че страдат от частична интелектуална слепота (ЧИС), ще бъде изключително трудно да проумеят икономическите корени на морално-политическото разделение на нацията. За тях, обратно, икономическото разделение има морални основи.

Днес нашата нация живее в условията на реставриран капиталистически обществен строй, което се доказва от преобладаването на частната капиталистическа собственост върху средствата за производство и върху националното богатство изобщо. Това обстоятелство прави неотвратимо разделението на нацията на капиталисти и наемни работници, на богати и бедни, на потисници и потискани. Неприемащите тази научно доказуема теза, се аргументират по два начина. Първо, смятат, че това не е капитализъм, защото не съответства на идеала им за капитализъм . Второ, не е капитализъм, защото на власт през целия период на прехода са били бивши комунисти или комунисти, както мислят най-глупавите от тях, доколкото смятат, че няма бивши комунисти, както няма бивши негри например.

Днешният, реставрираният капитализъм, по необходимост притежава особености, в т. ч. и разделения, унаследени както от първия капитализъм, така и от 45-те години социалистическо развитие на България.

Известно е, че по нашите земи капитализмът започва да се развива в лоното на Отоманската империя. Това, както и обстоятелството, че свободното му развитие в нововъзникналата Трета българска държава съвпада с навлизането на глобалният капитализъм в етапа на империализма, предопределят страната да попадне в Периферията на Капиталистическата свят-система, в буржоазната класа да преобладават компрадорите и в резултат на това буржоазна България да остане слаборазвита аграрна страна, въпреки че е развита повече и по-добре от съседите си, което се дължи изключително на пословичното трудолюбие на българина.

Както и следва да се очаква, развитието на капиталистическите производствени отношения е едновременна формиране на нова социална структура на обществото. Наред с огромното мнозинство на селяните бързо се формират градска буржоазия и пролетариат – необходимата социална база за появата и укрепването на множество буржоазни партии, както и на две социалистически: на тесните и на широките социалисти.  Но първите социални сблъсъци в младата държава избухват на село. Сред селската беднотия започва класово осъзнаване и опити за създаване на политическа организация. Но, благодарение и на усилията на богати чифликчии Земеделският съюз възниква и се оформя не като класова, а като съсловна селска организация. Имено придържането му към съсловната идеология обяснява както победите, така и пораженията му, а и днешното наличие на няколко земеделски съюза.   Без разбирането на това социално и на неговата основа идейно и политическо разслоение, и разделение нищо от тогавашната история не може да се проумее.

През епохата на  този първи капитализъм младата българска нация преживява три славни епизода на истинско единение и помирение: Съединението и последвалата го Сръбско-българска война от 1885, както и Първата балканска война.

Елементарна истина е, че в класовоантагонистичното общество политическото разделение и противопоставяне е необходим елемент от социалната действителност. Природата на капиталистическия НП е такава, че цената на стоката работна сила винаги се стреми към своя минимум. Всичко каквото хората могат да получат над него, го получават чрез борба, която мени своя интензитет и характер. Крайното й изостряне се нарича гражданска война. В общественото мнение преобладава схващането че Владайското въстание от 1918 г., въстанието на разбунтувалите се войнишки маси, оглавено от БЗНС, полага началото на Гражданска война в България, връхни точки в която са: първо, 9-оюнският преврат срещу законното правителство на БЗНС и последвалата съпротива на сдружените земеделци, само спорадично подкрепени от тесните социалисти. Второ, Септемврийското антифашистко въстание от 1923 г. Трето, терорът след атентата в църквата Св. Неделя през 1925 г. Четвърто, антифашистката съпротива 1941-44 г., увенчана с 9-осептеврийската победа и последно, червеният терор, започнал след тази победа и продължил до средата на 50-те години.

В социалистическа България бе изградено морално политическо единство на нацията. Съществуващите социални различия нямаха антагонистичен характер. Организирана съпротива срещу социалистическия строй на практика липсваше, за разлика от другите социалистически страни. Но, наред с този неоспоримо крупен успех се заражда явление, което все още не е осмислено достатъчно. Официално и широко се пропагандираше идеята, че историята на социалистическа България се дели на два периода разделени от Априлския пленум на ЦК, на БКП от 1956 г., който беше пряко следствие от одиозния ХХ конгрес на КПСС. Действително след него всестранното развитие на страната се ускори, което продължи някъде до средата на 70-те години, но гнилостните бактерии, които посяха решенията на пленума  постепенно обхванаха снагата на обществото. Появи се и бързо набра сили общност от хора, която известният югославски учен и политик Милован Джилас нарече „Новата класа”, а сред народа я именуваха „Червената буржоазия”. Развитието и консолидирането на тази класа, сега наричана „Номенклатура”, доведе до контрареволюционния преврат на 10 ноември 1989 г. Доколкото същинското социалистическо развитие у нас преди Априлския пленум е съвсем кратко, дотолкова не може да са осъзнае, че фактически съществуваха два много различни типа социализъм: ленинско-сталински и хрушчовско-горбачовски. Затова нека се пренесем за кратко на Руска земя.

Днес в РФ привържениците и противниците на Сталин се съотнасят приблизително 1:1. Защо все пак толкова много хора го ненавиждат? Каква е истината? Победата във Великата отечествена война доказа, че под ръководството на Сталин съветските народи построиха жизнеспособен и по-ефективен от капитализма обществен строй. Иначе могъщата немска военна машина щеше да го помете още до началото на зимата на 1941 г., както бе предвидено в плана „Барбароса”. Победата издигна до неимоверни висоти както престижа на социализма и комунистическите идеи, така и личния авторитет на Сталин, което той несъмнено заслужаваше. Естествено беше цялата мощ на буржоазната пропагандна машина да се стовари върху тях, както и стана. Но тя не би имала успеха, който постигна, ако… ако не беше Хрушчов с неговото „разобличаване на култа към личността на Сталин”. Така „истините” на буржоазната пропаганда заприличаха на съвсем автентични. Тук ще съобщя нещо, което не много хора знаят. Американският учен проф. Ферр Гровер в книгата си „АНТИСТАЛИНСКАЯ ПОДЛОСТЬ” доказва, че всичките 61 обвинения срещу Сталин в секретния доклад на Хрушчов пред ХХ конгрес на КПСС са лъжа. Тези факти повдигат един резонен въпрос: защо убеденият комунист Хрушчов ще извърши такова пъклено дело срещу строя, на който той искрено служи? Отговорът е доста елементарен за тези, които знаят една малко известна истина. Хрушчов осъзнато или не, става изразител и реализира стремежите на споменатата „нова класа” да запази властта си. Да я запази на всяка цена, защото тя сериозно е била застрашена от намеренията на Сталин. Като гениален практик и теоретик, познаващ задълбочено марксизма-ленизма, той вижда, че развилите се неимоверно бързо и много производителни сили на обществото под ръководството на комунистическата партията, постепенно влизат в противоречие с производствените отношения и цялата политическа и идеологическа надстройка израснала над тях. И основният дефект на тази надстройка става неограничената власт на партията, превърнала се от диктатура на пролетариата, в диктатура на номенклатурата. Затова с нова конституция той е предвиждал да ликвидира привидното двувластие и да предаде цялата власт в ръцете на Съветите, защото е ставало все по-очевидно, че Номенклатурата няма интерес да усъвършенства производствените отношения, т. е установената форма на собственост. С други думи казано, Сталин е замислил да извърши това, което днес мнозинството от хората желаят: безпартийна политическа система и мажоритарен избор на депутатите. Там и тогава това  е било възможно да се реализира, защото социалната структура на населението – липсата на антагонистични класи – го е позволявала. А у нас сега ограничаването или премахването на партиите ще доведе неминуемо до някаква форма на фашизъм, именно защото обществото вече е разделено на антагонистични класи. В класово-антагонистичното общество единствено многопартийната политическа система е гаранция за оцеляване на буржоазната демокрация. С казаното тук ще се съгласи всеки, който изучи задълбочено решенията на 19-я конгрес на КПСС и проведената преди него общопартийна и общонационална дискусия. Такава е истината. С нея се връщаме отново в България.

Капитализмът, такъв какъвто е установен, за едни много харен, за други не съвсем, а за мнозинството от хората - олицетворено зло, бе поднесен на тепсия от шепа ренегати, на  привържениците на евфемизма „демокрация и пазарна икономика”, които, по понятни причини, продължават да наричат ренегатите „комунисти” или „бивши комунисти”, като не правят разлика между двете определения, приемайки, че „комунист” е някаква природна определеност или предопределеност.

Днес българската нация действително е разделена на взаимно ненавиждащи се части. Какво е това разделение? Кои и какви са противоборстващите страни? Какви са причините? Има ли виновни и кои са те? Разсъдъчното мислене, по природа силно податливо на манипулация, приема, че разделението е между комунисти (червените боклуци) и демократи – умните, красивите, образованите и т. н., както те се самоопределиха по внушение на учени от рода на проф. Калин Янакиев. Причина за разделението и омразата, според демократите, е фактът, че на власт през цялото време на прехода са аморалните комунисти, които са виновни за цялото зло, което ни сполетя по време на този злощастен преход. До това се свежда цялата премъдрост на протестиращите срещу правителството на Орешарски, както и на техните ментори.  Смятам, че проф. Людмил Георгиев е точен, когато нарече тези възгледи „идиотия”.

Научното мислене, разумът тръгва от емпиричния факт, че населението на България е разделено на 3% богати и много богати и 97 % бедни, към които спада и по-голямата част от т. нар. средна класа. Причина за това не са  някакви дефекти във морала на някого си, а истинската и най- дълбока причина се крие в установените производствени отношения, т. е. във формата на собственост. Съществуващата и постоянно задълбочаваща се и разширяваща  се бедност и свързаните с нея негативни явления не са само българско явление. Те са присъщи на цялата капиталистическа Свят-система, в т. ч. и на най-богатите страни. Вина за това нямат и не могат да имат комунистите. Това повдига поне три въпроса: що е то комунист, има ли в България комунисти и каква партия е БСП? На втория въпрос отговорът е да, има комунисти и аз съм един от тях.  Няма обаче автентична и достатъчно влиятелна КП, въпреки  няколкото съществуващи,  които не са нещо повече от рудимент на една безвъзвратно отминала епоха.

Отговорът на първия въпрос гласи: комунист е човек - член или не на КП, изповядващ политическа идеология, според която капитализмът, като последен експлоататорски строй на ИОФ, е изживял времето си, дал  на човечеството колосален прогрес във всестранното му развитие, трябва да  отстъпи и даде живот на нов по-висш обществен строй или ще изпрати човечеството в небитието заедно със себе си. За реализацията на последното  той разполага с предостатъчно веществени, и интелектуални сили и възможности. Преходът към нов, може би последен обществен строй на ИОФ, който ще се отличава от капитализма главно с обществена собственост върху средствата за производство и следователно с липса на експлоатация, не може да се извърши стихийно, т. е. без съзнателното участие на хората на наемния труд, участие, което се нарича социална революция, независимо от това дали хората ще участват в нея с чук, сърп, перо или калашник. Отговорът на третия въпрос е: БСП е дребнобуржоазна социалдемократическа партия, стояща в дясно от центъра на европейската социалдемокрация.Тя няма вече нищо общо с комунизма и неправилно се самоопределя като наследница на партията на Д. Благоев и Г. Димитров. Има едно обстоятелство, което предизвиква снизхождение към нея от страна на комуниста: докато не се появи истинска марксистка комунистическа партия, тя волю-неволю ще бъде защитница на интересите на широките трудещи се маси. Защото друга няма.

Протестите са проява и следствие на разделението, но между сегашните и февруарските разликата е принципна. Последните бяха протест, най-общо казано, против задълбочаващото се обедняване. Съществува и схващане, че те са инспирирани от ГЕРБ, като брънка от некакъв, преследващ далечни цели  проект. Сегашните протести, в т. ч. и действията на „ранобудните студенти”, са явление, което не може да има еднозначно и елементарно определение. Неоспорим факт е, че те са организирани, вдъхновявани и частично заплащани от ГЕРБ. Социалният им състав е доста разнороден. Преобладават средният и горният сегмент на „средната класа”, но не са малко и представители на бедните слоеве и дори лумпени, които наивно смятат, че се борят срещу олигархията. Истина също така е, че те са израз на противоборството между два клана, две групировки на олигархията. Истина  е, че имат и геополитическа компонента. Без да съм привърженик на „теорията на конспирацията”, смятам, че в тяхното подбуждане, организация и финансиране има пръст и „световното задкулисие” (каквото и да означава това) . Изграждането на „Новия световен ред” предполага създаване на огнища на несигурност и въоръжени конфликти на все повече места в глобализиращия се свят. България може би е на ред.

Какъв е изходът от съществуващата ситуация. Проф. Евгени Гиндев цитира американския проф. Алекс Рабинович, който предлага план от следните три точки:

А) Наличието на партия-авангард начело с харизматичен образован лидер.

Б) Решимост на партийния актив заедно с актива на „лявата” опозиция съзнателно да рискува.

В) Пряко обръщение към най-пасионарната част от народа.

(gindev.blog.bg „ЛУМПЕНИ”, ПЛУТОКРАТИ И ЗАБАВЛЯВЯЩИ СЕ, ВЕРНИ В БОРБАТА. СКОРО ЩЕ НАЛОЖАТ НОВ РЕД НА ЗЕМЯТА)

Ще привърша с въпроси. Сегашните протести несъмнено разгарят противопоставянето и омразата между различните слоеве на обществото. Кой има интерес от това? Възможно ли е да се повтори у нас испанският вариант на помирение, при действието на закон, обявяващ КП за престъпна организация?

Заключение. Проблемът за разделението и помирението на нацията има силно изразен идеологически заряд. Аз обаче го разгледах обективно,  като учен, без да скривам комунистическите си убеждения, което, смятам, че не е накърнило обективността на трактовката. Очаквам същия научен подход при обсъждането на лекцията, защото само той би бил полезен  за обществото като цялост.

използвани като масовка в челния сблъсък между два олигархични клана в страната. Това се дължи на много причини, една от които е тежката деградация на цялата обществена тъкан и на българското общество като цяло за последните 20 години. Оттам – рязкото спадане на качеството на критичното мислене в значителни социални групи от населението, което ги прави много лесни жертви за манипулация от различните олигархични групи. В България делението не е на „ляво” и „дясно”, както много ни проглушиха ушите, а на „горе” и „долу”. Следователно в момента си дават среща две олигархични групировки, които са свързани с геополитически централи от различно естество и които естествено използват хората за масовка и фон за разчистване на сметки. Съжалявам. Това е положението.

Ако ви интересува какво мисля за българския случай, накратко, мисля следното – за съжаление, отново няма да бъда много популярен в това, което ще кажа, смятам, че хората биват използвани като масовка в челния сблъсък между два олигархични клана в страната. Това се дължи на много причини, една от които е тежката деградация на цялата обществена тъкан и на българското общество като цяло за последните 20 години. Оттам – рязкото спадане на качеството на критичното мислене в значителни социални групи от населението, което ги прави много лесни жертви за манипулация от различните олигархични групи. В България делението не е на „ляво” и „дясно”, както много ни проглушиха ушите, а на „горе” и „долу”. Следователно в момента си дават среща две олигархични групировки, които са свързани с геополитически централи от различно естество и които естествено използват хората за масовка и фон за разчистване на сметки. Съжалявам. Това е положението.

Ако ви интересува какво мисля за българския случай, накратко, мисля следното – за съжаление, отново няма да бъда много популярен в това, което ще кажа, смятам, че хората биват използвани като масовка в челния сблъсък между два олигархични клана в страната. Това се дължи на много причини, една от които е тежката деградация на цялата обществена тъкан и на българското общество като цяло за последните 20 години. Оттам – рязкото спадане на качеството на критичното мислене в значителни социални групи от населението, което ги прави много лесни жертви за манипулация от различните олигархични групи. В България делението не е на „ляво” и „дясно”, както много ни проглушиха ушите, а на „горе” и „долу”. Следователно в момента си дават среща две олигархични групировки, които са свързани с геополитически централи от различно естество и които естествено използват хората за масовка и фон за разчистване на сметки. Съжалявам. Това е положението.