THE SHOCK DOKTRINE

THE RISE OF DISASTER CAPITALISM

Предстоят избори за Парламент на Европейския съюз (ЕС). Въпросите да гласувам или не и ако да, то за кого, вече са решени от една част от избирателите – от т. нар. партийни електорати. Двете статии, поместени по долу, препоръчвам на тези, които или твърдо са решили да не гласуват, или се колебаят за кокво и за кого да гласуват. Отговорът на тази привидно сложна политическа гатанка е доста елементарен.

         Днес  ЕС се управлявя от Европейската Народна партия (ЕНП), която е партия на крупния олигархичен (и компрадорски) капитал. Нейната политика е основана върху неолиберална идеология, концентриран израз на която  е ШОКовата доктрина. В двете статии поместени тук, както и в обширната литература посветена на неолибералната глобализация, явно или имплицитно (вътрешно скрито) се доказва че развитието на неолибералната политика следва необратима тенденция към реализация на една осъвременена форма на корпоративен фашизъм (новият световен ред). Който НЕ ГЛАСУВА изобщо или гласува за ЕНП, гласува за неминуемата реализация на посочената тенденция.

         Единствена реална АЛТЕРНАТИВА  на ЕНП, за сега и за българския избирател, е  Портията на европейските социалисти (ПЕС). Но дали тя  е ДЕЙСТВИТЕЛНАТА  алтернатива, е проблем, който няма и не може да има умозрително решение. Трябва да се опита! ПЕС обещава, да върне на Европа „държавата на всеобщото благоденствие” (welfare state ), която неолибералната контрареволюция унищожи през 70-те години с помощта на „шоковата терапия”. Дали това е принципно възможно и дали социалистите са способни да го реализират е практически проблем.

Петко Тодоров

 „Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията” на Нейоми Клайн ще се хареса на малцина у нас (изд. „Изток-Запад”). Първо защото още не сме си наобичали капитализма и второ, ние силно любим и мразим, не понасяме различното. Първото и второто са свързани.

Клайн пояснява: „Тази книга оспорва основното твърдение на официалната история – че триумфът на дерегулирания капитализъм е рожба на свободата и че неограничените свободни пазари вървят ръка за ръка с демокрацията. Тъкмо обратното: ще покажа, че фундаменталистката форма на капитализъм се прокарва с брутални форми на принуда, упражнявана както спрямо населението като цяло, така и спрямо безброй отделни индивиди. Историята на съвременния свободен пазар – или възходът на корпоративизма – се пише чрез шокове”. Нейната книга е необходима като алтернатива, у нас тя ще бъде опозиционно четиво. Нонконформизмът не пада от небето, той се култивира.

Клайн е известна като идеолог на антиглобализма и това обстоятелство допълнително й печели малцинствена българска публика – авторката е по дефиниция „ляво” мислеща. Нашето капиталистическо детство още не ни пуска да надзърнем встрани от фантазията за идентифициране с богатеещия човек. Самата дума капитализъм е за нас свещена. И книгата на Клайн ще ни шокира: Мили Боже, та тя смее да се държи непочтено със светилото на икономическата свобода Милтън Фридман!

Встрани от идеологията – това е толкова липсващият ни образец за разследваща журналистика. Със завиден мащаб – Клайн прави критичен разбор на шоковото приложение на дерегулирания капитализъм през последния половин век: Чили, Полша, Русия, Ирак и т.н.

Полезно е това свързване на фактите в система – факти, които нашенските медии услужливо премълчават или сервират в задължително продаваема опаковка. То е неофициалният прочит на историята – любопитен поне за любопитните. Който съвсем между другото ни подсеща: Абе, какво стана с толкова прокламираните наши ползи от участието ни в Иракската война?

- о0о -

Сергей Соловьов

Кляйн Н. Доктрина шока. Расцвет капитализма катастроф. – М.: Добрая книга, 2009. – 656 с.

Свободата на  пазара се подразбира като политическа свобода… Този (нео)либерален мит, за съжаление още не е погребан в масовото съзнание – проличават  годините на съответната пропаганда. Новата книга на Нейоми Клайн не оставя от този мит камък върху камък.

„ШОКовата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията ”  представлява история на неолибералната глобализация в различни страни от света: от Бразилия и Чили през седемдесетте до Ирак и Шри-Ланка през двехилядните, при това, което е крайно важно, даден е приоритет имено на страните от „третия свят”, от западните страни подробно се разглеждат само САЩ.

Но централната идея на книгата – съвсем не е само в описанието на антиобществените – в прекия смисъл на думата – резултати от провеждането на тази политика, макар и само това би направило книгата на Клайн ценна. Авторката твърди, че навсякъде внедряването на неолибералните програми е било свързано с политически и, като следствие от това, с със социално-психологичен шок, в който се е оказвало обществото, - и в резултат от този травматичен шок се е оказвало неспособно да оцени и още повече – да противостои на либералния диктат. Катастрофите биха могли да бъдат природни: резултатите от „Катрин” В Юго-Източна Азия и САЩ; икономически:  азиатската финансова криза от 1997 година или дълговите ями в страните от Латинска Америка  от средата на 80-те…; политически: разпадането на СССР, военни преврати, съпроводени от терор против инакомислещите в Индонезия, Латинска Америка и в други страни. Не по-малко успешен беше шока и „патриотичния” подем след военни стълкновения: Фолклендската война развърза ръцете на Маргарет Татчър, 11 септември 2001 година – на командата на Джордж Буш. Главното беше – по необходимия неолиберален начин да се използва произлязлата катастрофа (или тя да се подтикне)

 „За да се проведе шокова терапия в икономиката – както това стана в Чили през 70-те, в Китай в края на 80-те, в Русия през 90-те и в САЩ след 11 септември 2001 година – обществото трябваше да преживее тежка травма, която или преустановява функционирането на демокрацията, или напълно я блокира. Този идеологически кръстоносен поход води началото си от авторитарните режими на Южна Америка… и до днес съвсем комфортно съществува редом с тираничното управление, принасяйки добри доходи.” (стр. 25-26)

В първата глава Клайн пределно усилва асоциацията на неолиберализма с травмата и шока, провеждайки аналогия, която поначало не може да не предизвика протест у  неангажирания читател. Главата се нарича „Лаборатория на изтезанията”, и в нейната първа част Клайн най-подробно разказва за използване не електрошок при изтезанията и изолация в психиатрии от доктор Евън Камерън в края на 50-те – 60-те години по поръчка на ЦРУ.

Втората част на главата е посветена на още един „доктор-шок” – на Милтън Фридмън, на знаменития автор на неолибералната шокова терапия. Нейните положения са общоизвестни. Първо, правителствата са длъжни да отменят всички правила и закони, които пречат на натрупването на печалба. Второ, те трябва да разпродадат държавните активи, които корпорациите могат да използват за получаване на печалба. И трето, те трябва рязко да понижат финансирането на социалните програми.

Каква е връзката между икономиста Фридмън и психиатъра Камерън? Клайн пояснявя: изтезания са използвани при установяването и поддържането на всички режими, провеждали неолиберална политика. Но работата не е толкова и само в това. Камерън смята, че лечението на психично болните, в това число и на болните от шизофрения, е възможно само при условие на разрушаване на предишната личност на човека: изтриване на паметта и изолация от външния свят. За това той използва електрошок, пълна изолация, а също така ЛСД и други психотропни вещества. Неговите разработки са легнали в основата на инструкцията, написана за агентите, занимаващи се с „интензивни разпити”, по тях са се обучавали офицерите от „Батальоните на смъртта” в Хондурас и Гватемала през 80-те – и след това тези методи бяха фактически легализирани след 11 септември в САЩ. А неолибералните идеолози твърдят, че за провеждане на реформи са необходими „политически и военен преврат, терористичен акт, рухване на пазара, война, цунами, ураган” – които хвъллят „цялото население на страната в състояние на колективен шок. /span>…> Подобно на уплашен затворник, предаващ имената на своите приятели, или отричащ се от убежденията си, обществото, разтърсено от шока, често се отрича от това, което при други условия би защищавало страстно.” (стр. 33)

Разбира се, тази аналогия е сполучлив журналистки похват. Но не само похват, а също и констатация на факт. Мощният справочен апарат, включващ сенатски разследвания, изказвания на апологети на „чикагската школа”, статистически справочници и научни изследвания, спомени на жертви, преживели изтезания, и видели смъртта на другарите си, - не ни позволяват да отбегнем от извода: неолибералната икономическа политика и кървавите диктатури в Латинска Америка, Индонезия и в другите страни – това не са просто съседи, първото би било просто невъзможно без второто.

Всичко започва, както е известно , в Чили. Клайн подчертава, че финансираната от фондовете на крупния бизнес и поддържана от ЦРУ програма за обучение по икономика на латиноамериканските студенти от самото начало е била насочена към противодействие на самостоятелното икономическо развитие на Чили. Програмата се проваля – до свалянето на Алиенде „чикагските момчета” си остават маргинали. Но вече на 12 септември 1973 година, на следващия ден след преврата, програмата на “чикогската школа” ляга върху масата на Пиночет.

И тук Клайн привежда неоспорими факти, свидетелстващи за: никакво „икономическо чудо при Пиночет не е имало, всичко, което внушаваха на бившите съветски граждани през 90-те години е било сполучлива пропагандна фалшификация. Още през 1974 г. инфлацията достига 375%, превишавайки двойно равнището от най-тежките дни при Алиенде; повишават се цените на стоките от първа необходимост, безработицата става масова: националната икономика е доубивана от чуждестранната конкуренция. В тези условия Фридмън лично е съветвал Пиночет да засили „шоковата терапия”, максимално приватизирайки държавната собственост, а значи се наложило и да усили терора срещу инакомислещите. В резултат на това броя на работните места продължава да се съкращава, а през 1982 година икономиката на Чили претърпява крах ( само безработицата в сравнение с епохата на Алиенде нараства 10 пъти) – и Пиночет е принуден отново да национализира редица фирми, а също да запази в ръцете на държавата добива на мед – основното богатство на страната. Но чудото все пак става: в Чили „неголям елит прави скок от обикновено към невероятно богатство … за сметка на обществените средства” – и всичко това ще се повтаря едно след друго във всичките страни, където е проведен неолибералният експеримент. Ако до Пиночет в Чили (и в другите страни от „южния конус” на Латинска Америка) е имало „средна класа”, то през 1988 година 45 % от населението живее под чертата на бедността, а елита се обогатява неописуемо. Чудото се свежда до това, което Клайн нарича „еволюция на корпоративизма”:” взаимоизгоден съюз между полицейската държава и крупните корпорации, които заедно водят борба против … наемните работници.”; Праобразът на такава държава тя вижда в корпоративната фашистка Италия (стр.119-120). Андре Гундер Франк, работил в правителството на Алиенде нарича станолото „икономически геноцид”. При това във Вашингтон, както сочи Клайн, прекрасно са разбирали, какви режими поддържат в Чили, Аржентина, Уругвай, Бразилия и в другите страни, където диктаторите с фашистки методи принуждават масите да се примирят пред неолибералния нов ред. В тези страни „целенасочено се е изтребвала културата”, за да се отучат народите да мислят.

Клайн посвещава отделна глава на историята по очистването на идеологията от престъпленията, доказващо със всички сили, че  неолибералната икономика и диктатурата никак не са свързани една за друга. Отчаяно доказващият обратното министър на Алиенде Орландо Летерер бива убит в САЩ именно за тава, че се е опитвал да докаже родовата връзка между неолиберализма и изтезанията, отвличането на хора и разстрелите на стадионите.

И какво правят правозащитниците? Те се стараят да се държат „вън от политиката”.

„Обръщайки внимание изключително на престъпленията, а не на техните причини, движението за правата на човека способства за това идеологията на чикагската школа да запази неопетнена репутацията си, независимо от това какво се случва в кървавата й лаборатория.

За това способства този факт, че фондовете финансиращи дейността на правозащитниците, в частност фонда на Форд ( а Ford Motor Company е непосредствено свързана с апарата на терора), не са заинтересувани от “политизацията” на тази дейност. И за тази помощ на правозащитниците се „налага да се разплащат – съзнателно или не – с отказ от интелектуална честност”. Иначе въпросите: „Не е ли неолиберализмът по самата своя природа идеология на насилието. Може би неговите цели изискват преминаване през твърда политическа чистка, след която следва почистваща операция по повод нарушенията на правата на човека?” – биха били зададени доста по рано.

В тези редове на Клайн руският читател без труд ще намери обяснение на факта, че  нашето население се отнася пренебрежително към дейността на руските правозащитници, - у нас те се държат по същия начин, не обръщайки внимание на унищожаването на социалните гаранции, на масовото обедняване, на връзката между нарастващото насилие и неолибералните реформи от 90-тегодини.

„Русия не беше повторение на Чили – тук стана същото, но се извърши по обратен ред. Пиночет направи преврат, премахна демократичните институции и след това пристъпи към шоковата терапия, Елцин започна шоковата терапия в условията на демокрация, а след това можа да я защити, премахвайки демокрацията и извършвайки преврат. При това Западът горещо поддържа и двата сценария.” (с.299)

Западният антиглобалист добре вижда това, което не разбира нашата опозиция и което беше непонятно както на нашите „чикагски момчета”, така и на дошлият да ги консултира неолиберален гуру Джефри Сакс:

„В Русия никога няма да бъде осъществен планът Маршал, защото този план се появи именно заради Русия (подчертано от Клайн). Когато Елцин разпусна Съветския Съюз, то „заредената пушка”, заради която възникна първоначалният план Маршал, престана да е опасна. И в новите условия капитализмът внезапно получи свободата да добие своята най-дива форма, и не само в Русия, но и по целия свят. С падането на Съветите свободният пазар придоби своята пълна монополност, а това означава, че с “пречките”, които нарушаваха неговото съвършено равновесие може вече да не се съобразява. Нормалните европейски страни (с мощна система за социална защита и охрана на труда, със силни профсъюзи и обществена система на здравеопазването) възникнаха в резултат на компромиса между комунизма и капитализма. Сега вече нуждата от компромис отпадна.” (с. 329)

Капиталистическата държава просто се върна  в началото на ХХ век, когато тя наистина беше „нощният пазач” на капитала: тя се освободи от грижите за общественото благо наложени й от заплахата на работническите профсъюзи и партии, от антиколониалното движение, от самото съществуване на СССР, изобщо от призрака на революцията. Щом капитализмът повярва, че революция няма да има, - маските бяха свалени, а кейнсианството бе отхвърлено като непотребно.

Клайн подчертава, че ефективността на „невидимата ръка на пазара” е поредният мит. „Хитроста на икономистите се свежда до това, че те разбират: свободната търговия няма никакво отношение към антикризисните мероприятия, но „премълчават” тази информация. На попадналите в тежко положение страни казват”: „Искате да спасите страната? Разпродайте я!” (с. 219)

Но в резултат на тава се появи съвършено абсурдна система, изгодна само за корпорациите. Така, американската администрация в Ирак забрани да се финансират бившите държавни предприятия като неефективни, в частност 17-те циментови заводи,  които спряха да работят, а в същото време за строителството в самия Ирак американските компании внасяха бетон и работна сила от чужбина, което струваше 10 пъти по скъпо. А редките опити да се заяви, че си струва да се възползват от наследеното от държавата на Садам, се възприемаха като „пропаганда на сталинизма” (с. 456). В Полша, когато лидерите на Солидарност предадоха работниците и започнаха да разпродават страната под контрола на МВФ, стачките преустановиха процеса на приватизация – и от този момент започна … икономическия ръст, въпреки всичките неолиберални прогнози. (с.254) В ЮАР натрапените от глупави или користолюбиви лидери на черното мнозинство неолиберални рецепти доведоха например до това, че държавата, посредством дългове, създаде огромен пенсионен фонд, порите от който потъваха преди всичко в джобовете на дейците на апартеида. (с.278) Абсурд? Но какъв изгоден абсурд!

Държавното регулираве е неефективно, казват неолибералите. Да, случва се. Но „невидимата ръка на пазара”, по точно ръката на корпорациите, е далеч по-неефективна, струва на обществото прекомерно скъпо и  се налага винаги с насилие и/или измама.

Възникнала, икономиката на бедствията започва да се самоподдържа. След 11 септември 2001 година се появи огромен отрасъл от фирми, занимаващи се с безопасността и работещи за война. Нещо повече, благодарение на шока администрацията на Буш получи възможност да приватизира цели отрасли вътре в страната, а след това да устрои истинска оргия на неолиберализма в Ирак, в резултат на която всички демократични опити бяха унищожени от администрацията на Пол Бремер, американските фирми получиха карт-бланш, конституцията беше написана по неолиберален шаблон, и като резултат в Ирак „беше унищожено не част от населението, а цялата страна; Ирак изчезва, разпада се”, и мястото на възможните демократични институции се заема от племенната вражда, тероризма, изтезанията и търговията с хора.(с.488)

Фирми като Lockheed и Halliburtоn и мн. др. станали известни покрай гръмките корупционни скандали с администрацията на Буш са доволни от продължаването на войната. Те получават поръчки, плащат на наемници – частните американски войници в Ирак са само 1.6 пъти по малко от военнослужащите. Мошеничеството продължи през цялото време на „реконструкцията” на Ирак. Така например фирмата Parsons получи 186 млн.долара за изграждане на 142 обекта на здравеопазването, от които преди да напусне Ирак, успя да завърши само шест. Производителят на оръжие Lockheed Martin започна да изкупува компании от сферата на строителството и здравеопазването – за да получи поръчки за възстановяване на разрушеното и за лекуване на хора, пострадали от произведеното от нея оръжие. (с.499)

Да си спомним, как Марио Пюзо използва в своя култов роман историята с един кръсник на ню-йоркската мафия, който печели от проста схема: експлоатира претоварени свръх всякаква норма камиони, а след това получава поръчка за ремонт на пътищата, разрушени от същите камиони. Тук за пореден път се потвърждава справедливостта на знаменития афоризъм на Бертолд Брехт: „Ограбването на банка е дреболия в сравнение с основаването й.”

Разбира се, в книгата няма да намерим собствено социологически и социално-психологичен анализ на шока, обхванал страната до и по време на неолибералната трансформация. Изобщо, теоретичната съставляваща в книгата практически отсъства. Клайн така описва възвишаването на неолиберализма, че неволно може да възникне впечатление: в началото на 70-те години крупният бизнес в съюз с ЦРУ, с кръжока Мон-Пелерин начело с Хайек и Мизес, с оглавяваното от Милтън Фридмън отделение по икономика на Чикагския университет са устроили заговор против демокрацията и „всеобщото благоденствие”. Това впечатление още повече се усилва от дитирамбите, които Клайн пише по адрес на Кейнс и кейнсианския модел.

Разбира се заговор е имало. Да, действително крупният бизнес, всякога е искал да се освободи от ярема на държавното регулиране, разбира се той е поддържал фанатиците на свободния пазар, очаквайки възможността да пусне на арената този отбор. Но Клайн оставя извън скобите обективните причини за успеха на този заговор. А работата е в това, че именно кейнсианският модел създаде основата на корпоративната контрареволюция. Именно в неговите рамки възникна съюзът между бюрокрацията, военщината и корпорациите, именно благодарение на кейнсианството бяха създадени икономическите предпоставки на неолиберализма, и, когато през 70-те години започна кризата на натрупването на капитала и след нея – енергийната, моделът за излизане от нея беше вече подготвен не само идеологически, както твърди Клайн, а преди всичко социално и икономически. Кои и какви бяха тези предпоставки, ще трябва да узнаем не от Клайн, а от книгите на Борис  Кагарлицки и Дейвид Харви, и не само от тях.

След прочитането на книгата може да ви се стори, че именно неолиберализмът е написал най-кървавите и користни страници в историята на цивилизацията. Но точно  по това неолиберализмът не се различава от обикновения капитализъм. Капитализмът е използвал бедствията всякога – достатъчно е да си спомним епидемиите от ХV век или опиумните войни, просто в края на ХХ в. това използване беше въведено във Фридмановата теория на концептуално равнище. Тук може и трябва да си спомним как „овцете изядоха хората” по време на ограждането в Англия, как създаването на свободен пазар на роби подчини на себе си живота в Африка за няколко столетия, и то така, че там в продължение на два века не е имало естествен прираст на населението. И в началото на ХХ век намираме корените на съвременната ситуация.

Английската фирма  Henry Whitehead (Хенри Уайтхед), разположена в Манчестър и произвеждаща най-добрите торпеда в света, в навечерието на Първата световна война открива филиал в средиземноморското пристанище Фиуме, принадлежащо на Австро-Унгария, с което прави възможно австрийските подводни лодки да потопят немалко английски, италиански и френски търговски и военни кораби. Френско акционерно дружество, произвеждащо взривни вещества е доставяло най-новите взривни вещества на Германия през неутрална Швейцария до 1915 година, докато Франция само се е готвела да ги купува от същата фирма. Английските металургични заводи през първите две години на войната са продали огромно количество стомана в Норвегия, Дания и Швейцария. Техните собственици прекрасно са знаели, че тази стомана моментално се продава на Германия, силно нуждаеща се от суровини. По време на същата война френският милионер Боло с немски пари изкупува водещите шовинистични френски вестници, за да  разпалва ненавист към немците ( с немски пари), за да продължава войната, увеличаваща доходите на монополистите. И всичко това става разбира се при сливането на интересите на политическата върхушка на воюващите страни  и на ръководствата на водещите монополи. Сходството с описаните от Клайн методи за получаване на печалби от фирмите Lockheed и Halliburton в Ирак е просто потресаващо! Още един пример  от поръчките за армията: в Първата световна война поръчка за производство на взривни вещества за армията получава търговец на дамско бельо, а след урагана „Катрина” лагери за загубилите жилищата си нюорлеанци строи протестантска организация, имаща опит само в уреждането на летни пикници за християнски младежи…

Сравнете тези факти, с тези които Клайн изгражда в система и става ясно: щом като идеолозите на капитализма решиха, че заплахата от революция е отминала и е настъпил „краят на историята”, следва връщане към предишната логика, макар и на нов етап от формиране на единната световна икономическа система.

Фактите от подобен род са множество. И заслугата на Клайн е в това, че е събрала огромна база от факти за престъпленията на неолибералните „катастрофически реформатори” и която не може да се игнорира.

Разбира се, възможно е те да се отхвърлят, заявявайки, че това е просто антиглобалистка (марксистка, левичарска и т. н. ) пропаганда – и точно така привържениците на неолиберализма винаги правят. Разбира се Клайн пише с ярост, безусловно ангажирано, но освен това и научно. Всички нейни данни се потвърждават от справочния апарат, логиката й е трудно оспорима – и със самата тази книга авторката спори с псевдообективната наукообразност на неолибералните писания. Клайн ясно разбира, че истината в обществените науки не може да бъде отделена от политиката, че подчертаваната „свобода от оценки” най-често е просто удобна ширма за незабелязано прокарване на свои интереси под лозунга за научна безпристрастност. Позицията на Клайн е ясна – с нея трябва да се спори не с високомерно лепене на политически етикети, а с факти.

И сега, когато на руски език има научно системно и точно, и публистично ярко изложение на последствията от използването на неолиберализма, на всеки който го е прочел трябва да стане ясно: защитата на идеологията на неограничения пазар може да бъде резултат или от въпиющо невежество, или от користна заинтересованост. Или от глупост, или от подлост – трето няма

Публикувано в съкратен вид в списание „Пушкин”, 2009, № 2.

Превод от руски  език Желю Железов